Работата и грабежът. Какви рискове носят обществената забрава и патологичното управление
Пред развиването на българската стопанска система стоят значително опасности. Те се коренят най-много в забравата на отрицателния опит и избора на " грабителската ръка " пред " подаващата ".
Германският социолог Франц Опейнхаймер написа в книгата си " Държавата ", че има два противоположни метода, които човек употребява, с цел да задоволи желанията си - " работата и грабежът, личния труд и присвояването на труда на другите ".
През 2024 година стопанската система на България се развива без огромна взаимозависимост от политиката. Това не значи нито че няма такава взаимозависимост, нито че липсват опасности и неподходящи последствия за благосъстоянието на хората.
Отговорността на гласоподавателите
Рисковете и негативните последствия са разследване на предходни зависимости и невъзможността да се излезе от тях.
След първите парламентарни избори, извършени в изискванията на политическо състезание през 1989 година, настроенията на гласоподавателите са част от и ненапълно основа на това, което депутатите ще прокарват като ръководство на страната по време на мандата си. Погрешно е да се счита, че през миналите от този момент 35 години единствено политиците са виновни за ориста на хората в България.
Очевидно е да вземем за пример, че в случай че на изборите през декември 1994 година Българска социалистическа партия не беше получила 125 места в Народното събрание, държавното управление, определено от това болшинство, не би могло даже да стартира обещания опит за „ контролиран пазарен преход “ или с други думи – опит за връщане към способи на държавно ръководство от преди 1989-а. Резултатите от него са плачевни.
Преодоляването им след 1997 година обаче става с помощта на друго законодателно болшинство, излъчено на изборите същата година.
Това предписание на отговорност на гласоподавателите е използвано и към всички политически промени и проблеми на ръководството на страната през 21 век - " тройни обединения “, „ сглобки “, определените трима президенти, ГЕРБ или антиевропейски партии, придобили непрекъснато наличие от 2005 година насам.
Сегашните политически разочарования не са единствено разследване от „ завзелите страната “ национални избраници и техните назначенци в прокуратурата, регулаторите и в държавни или политически предпочетени компании. Тези хора без подозрение лимитират опциите за благополучие и изземват публични средства, само че това се случва в случай че не с утвърждението, то най-малко без съпротивата на несъгласните.
Рисковете за бъдещето са плод на преплитането на публични настроения и тяхната политическа употребаКрасен Станчев
Рисковете за бъдещето са плод на преплитането на публични настроения и тяхната политическа приложимост. Изглежда, че главният риск е забравата, неналичието наизуст за отрицателния опит в публичните каузи и " патологичните " способи на практикуване на властта.
Забравата като основа на политическите опасности
В прочут смисъл всяко публично статукво е разследване на способността на хората и институциите да не помнят. Вече писах за забравения държавен демоцид на ХХ век. Той също има своите учредения и стопански механизъм.
Социализмът пропагандира следните правила на публичен живот: тъждество, обществена правдивост, независимост от икономическа насила, ограничение на бедността, грижа за обособения човек и действителна народна власт.
Тези лозунги следва да бъдат изписани в кавички. Зад тях действителността, наложена със силата на властта и военното наличие на Червената войска в тази част на Европа, е тъкмо противоположна на смисъла на лозунгите. Няма нито един индикатор на качество на живота (продължителност, стопански напредък, хранене, достъп до обучение и здравеопазване), по който страните със руски модел на ръководство на страната и стопанската система да не стагнира в съпоставяне със Западна Европа, а от време на време и в съпоставяне със междинните стойности за света.
Нещо повече - близо 25-30 години след рухването на режима публичните неравенства са точно в резултат на интервала преди отварянето на Желязната завеса съгласно на Евростат за качеството на живота в страните от Европейски Съюз за 2016 година
За страни като България, претърпели интервали на връщане към централното обмисляне, това завещание е по-забележително. В страните с по-изразено публично неравноправие хората не престават да имат вяра, че е отговорност на държавното управление да даде берекет и приходи.
Тази религия произтича от забравата, че упоменатите нагоре лозунги, в действителност са били опрощение за тирания, подтисничество, ограничавания на потреблението, икономически крах и държавни задължения за пазаруване на лоялността на популацията. И, несъмнено, опрощение за привилегиите на дребна група от ръководещия „ авангард “ и негови доближени.
Защо паметта за упадъка на стопанските системи и обществата в някогашна социалистическа Европа е изгубена – не е изцяло ясно. Цялата история на тези страни от 1917 до 1989 година като история на анекдотите за комунистическите управляващи. Фолклорът дава задоволително доста свидетелства за антихуманния темперамент на публичната уредба тогава. Да не приказваме за упоменатите знаци за качеството на живота или античовешкия метод на „ справяне “ с изключителни обстановки от рода на повредата в АЕЦ „ Чернобил “.
Политиците сполучливо пробутват на гласоподавателите увереността, че точно техните политики способстват за спада на бедносттаКрасен Станчев
Но това не се случва. Съвременните настроения на гласоподавателите са сякаш в поддръжка на същата по природа държавна интервенция, както и на съществуването на държавни компании, които са по-скоро разход за стопанската система, само че доход за ръководещите и техните кръгове. В България, Унгария, до скоро и Полша публичното мнение не се опълчва задоволително уверено, а конституционните съдилища поддържат, своеволията на властта в правораздаването. Почти на всички места политиците сполучливо пробутват на гласоподавателите увереността, че точно техните политики способстват за спада на бедността.
" Патологично " ръководство на страната
Както при всяка патология, по този начин и при методите на държавно ръководство „ нормалността “ изисква избрани стандарти за оценка на „ ненормалното “.
Двама сътрудници от Харвардския университет първоначално да 1990-те подхващат паралелно (теренно) на държанието на нововъзникващия частен бранш в Москва и Варшава. Мнозина през днешния ден се досещат, резултатите са диаметрално противоположни и изискват пояснение. Колегите го намират в икономически-теоретичната метафора на „ невидимата ръка “. Тя е упомената от Адам Смит през 1776 година, само че е повторена по-късно от Фредерик Бастиа (1848 г.), от цитирания по-рано Франц Опенхаймер и цяла плеяда икономисти и обществени философи на ХХ век.
" Невидимата ръка ", приложена към държавното ръководство, е „ подпомагаща “ или „ протегната “ ръка. Правителствата на протегната ръка са относително добре проведени, малко корумпирани и общо взето добре настроени към частния бранш и свободата на отделения човек. Държавното ръководство се самоограничава до даването и отбраната базови права: на благосъстоятелност, осъществяване на договорите, господство на правото и някои регулации.
Другият вид държавни управления са ръководство на грабители, държавни управления за „ грабителската ръка “. Те ползват втория метод на замогване, разказан от Опенхаймер. Остават самостоятелни от съда, пазят грабителите от обществото и постоянно остават фундаментално дезорганизирани във всяка една друга област с изключение на отбраната на своята власт и своите назначенци и другари.
Такова е държавното управление в Москва при започване на 1990-те. Метафората се оказва евристична. През 1998 година откривателите Андрей Шлайфер и Робърт Вишни издават обособена книга, разширявайки своя разбор до деленето на държавните управления на хищнически и други. Пълното ѝ заглавие е „ Грабителската ръка: държавни патологии и лекуването против тях “.
Общото схващане на всички пишещи за държавните патологии е, че от началото на 1990-те години ръководството на страните, ориентирали се към участие в Европейски Съюз, следва да бъде по-скоро в руслото на подкрепящата ръка за хората и техните икономически инициативи, а не в противоположна посока.
В България тази ориентировка към този момент е неефективна. Включително поради настроенията на гласоподавателите. Не малко от тях имат вяра в или са не запомнили резултатите от маниера на ръководство от преди 1989 година, а други преглеждат Европейски Съюз като „ колонизатор “.
* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Германският социолог Франц Опейнхаймер написа в книгата си " Държавата ", че има два противоположни метода, които човек употребява, с цел да задоволи желанията си - " работата и грабежът, личния труд и присвояването на труда на другите ".
През 2024 година стопанската система на България се развива без огромна взаимозависимост от политиката. Това не значи нито че няма такава взаимозависимост, нито че липсват опасности и неподходящи последствия за благосъстоянието на хората.
Отговорността на гласоподавателите
Рисковете и негативните последствия са разследване на предходни зависимости и невъзможността да се излезе от тях.
След първите парламентарни избори, извършени в изискванията на политическо състезание през 1989 година, настроенията на гласоподавателите са част от и ненапълно основа на това, което депутатите ще прокарват като ръководство на страната по време на мандата си. Погрешно е да се счита, че през миналите от този момент 35 години единствено политиците са виновни за ориста на хората в България.
Очевидно е да вземем за пример, че в случай че на изборите през декември 1994 година Българска социалистическа партия не беше получила 125 места в Народното събрание, държавното управление, определено от това болшинство, не би могло даже да стартира обещания опит за „ контролиран пазарен преход “ или с други думи – опит за връщане към способи на държавно ръководство от преди 1989-а. Резултатите от него са плачевни.
Преодоляването им след 1997 година обаче става с помощта на друго законодателно болшинство, излъчено на изборите същата година.
Това предписание на отговорност на гласоподавателите е използвано и към всички политически промени и проблеми на ръководството на страната през 21 век - " тройни обединения “, „ сглобки “, определените трима президенти, ГЕРБ или антиевропейски партии, придобили непрекъснато наличие от 2005 година насам.
Сегашните политически разочарования не са единствено разследване от „ завзелите страната “ национални избраници и техните назначенци в прокуратурата, регулаторите и в държавни или политически предпочетени компании. Тези хора без подозрение лимитират опциите за благополучие и изземват публични средства, само че това се случва в случай че не с утвърждението, то най-малко без съпротивата на несъгласните.
Рисковете за бъдещето са плод на преплитането на публични настроения и тяхната политическа употребаКрасен Станчев
Рисковете за бъдещето са плод на преплитането на публични настроения и тяхната политическа приложимост. Изглежда, че главният риск е забравата, неналичието наизуст за отрицателния опит в публичните каузи и " патологичните " способи на практикуване на властта.
Забравата като основа на политическите опасности
В прочут смисъл всяко публично статукво е разследване на способността на хората и институциите да не помнят. Вече писах за забравения държавен демоцид на ХХ век. Той също има своите учредения и стопански механизъм.
Социализмът пропагандира следните правила на публичен живот: тъждество, обществена правдивост, независимост от икономическа насила, ограничение на бедността, грижа за обособения човек и действителна народна власт.
Тези лозунги следва да бъдат изписани в кавички. Зад тях действителността, наложена със силата на властта и военното наличие на Червената войска в тази част на Европа, е тъкмо противоположна на смисъла на лозунгите. Няма нито един индикатор на качество на живота (продължителност, стопански напредък, хранене, достъп до обучение и здравеопазване), по който страните със руски модел на ръководство на страната и стопанската система да не стагнира в съпоставяне със Западна Европа, а от време на време и в съпоставяне със междинните стойности за света.
Нещо повече - близо 25-30 години след рухването на режима публичните неравенства са точно в резултат на интервала преди отварянето на Желязната завеса съгласно на Евростат за качеството на живота в страните от Европейски Съюз за 2016 година
За страни като България, претърпели интервали на връщане към централното обмисляне, това завещание е по-забележително. В страните с по-изразено публично неравноправие хората не престават да имат вяра, че е отговорност на държавното управление да даде берекет и приходи.
Тази религия произтича от забравата, че упоменатите нагоре лозунги, в действителност са били опрощение за тирания, подтисничество, ограничавания на потреблението, икономически крах и държавни задължения за пазаруване на лоялността на популацията. И, несъмнено, опрощение за привилегиите на дребна група от ръководещия „ авангард “ и негови доближени.
Защо паметта за упадъка на стопанските системи и обществата в някогашна социалистическа Европа е изгубена – не е изцяло ясно. Цялата история на тези страни от 1917 до 1989 година като история на анекдотите за комунистическите управляващи. Фолклорът дава задоволително доста свидетелства за антихуманния темперамент на публичната уредба тогава. Да не приказваме за упоменатите знаци за качеството на живота или античовешкия метод на „ справяне “ с изключителни обстановки от рода на повредата в АЕЦ „ Чернобил “.
Политиците сполучливо пробутват на гласоподавателите увереността, че точно техните политики способстват за спада на бедносттаКрасен Станчев
Но това не се случва. Съвременните настроения на гласоподавателите са сякаш в поддръжка на същата по природа държавна интервенция, както и на съществуването на държавни компании, които са по-скоро разход за стопанската система, само че доход за ръководещите и техните кръгове. В България, Унгария, до скоро и Полша публичното мнение не се опълчва задоволително уверено, а конституционните съдилища поддържат, своеволията на властта в правораздаването. Почти на всички места политиците сполучливо пробутват на гласоподавателите увереността, че точно техните политики способстват за спада на бедността.
" Патологично " ръководство на страната
Както при всяка патология, по този начин и при методите на държавно ръководство „ нормалността “ изисква избрани стандарти за оценка на „ ненормалното “.
Двама сътрудници от Харвардския университет първоначално да 1990-те подхващат паралелно (теренно) на държанието на нововъзникващия частен бранш в Москва и Варшава. Мнозина през днешния ден се досещат, резултатите са диаметрално противоположни и изискват пояснение. Колегите го намират в икономически-теоретичната метафора на „ невидимата ръка “. Тя е упомената от Адам Смит през 1776 година, само че е повторена по-късно от Фредерик Бастиа (1848 г.), от цитирания по-рано Франц Опенхаймер и цяла плеяда икономисти и обществени философи на ХХ век.
" Невидимата ръка ", приложена към държавното ръководство, е „ подпомагаща “ или „ протегната “ ръка. Правителствата на протегната ръка са относително добре проведени, малко корумпирани и общо взето добре настроени към частния бранш и свободата на отделения човек. Държавното ръководство се самоограничава до даването и отбраната базови права: на благосъстоятелност, осъществяване на договорите, господство на правото и някои регулации.
Другият вид държавни управления са ръководство на грабители, държавни управления за „ грабителската ръка “. Те ползват втория метод на замогване, разказан от Опенхаймер. Остават самостоятелни от съда, пазят грабителите от обществото и постоянно остават фундаментално дезорганизирани във всяка една друга област с изключение на отбраната на своята власт и своите назначенци и другари.
Такова е държавното управление в Москва при започване на 1990-те. Метафората се оказва евристична. През 1998 година откривателите Андрей Шлайфер и Робърт Вишни издават обособена книга, разширявайки своя разбор до деленето на държавните управления на хищнически и други. Пълното ѝ заглавие е „ Грабителската ръка: държавни патологии и лекуването против тях “.
Общото схващане на всички пишещи за държавните патологии е, че от началото на 1990-те години ръководството на страните, ориентирали се към участие в Европейски Съюз, следва да бъде по-скоро в руслото на подкрепящата ръка за хората и техните икономически инициативи, а не в противоположна посока.
В България тази ориентировка към този момент е неефективна. Включително поради настроенията на гласоподавателите. Не малко от тях имат вяра в или са не запомнили резултатите от маниера на ръководство от преди 1989 година, а други преглеждат Европейски Съюз като „ колонизатор “.
* Становищата, изказани в рубриката „ Мнение “, могат да не отразяват позицията на Свободна Европа.
Източник: svobodnaevropa.bg
КОМЕНТАРИ