Можем ли да помирим оценките си за историческите дати
Пред българския котел в пъкъла дяволът липсва, тъй като сами се натискаме в катрана
В събота отбелязахме 73 години от повратния за историята на България 9 септември 1944 година От 28 години този ден към този момент не е в празничния календар на Република България. За това време политическите пристрастености към датата би трябвало да са се успокоили, тъй като живеем в напълно друга действителност, както от онази преди 1944 година, по този начин и от другата преди 1989 година Но не би.
Какво разбирам под успокоени пристрастености? Не да забравим историята с всичко хубаво и неприятно, което ни е донесла, не да подценяваме подвизите и саможертвите на предшествениците ни, не да забравим за жестокостите и закононарушенията, които българите са правили едни против други. А да приемем, че при актуалната плуралистична народна власт хората имат разнообразни убеждения, лично и фамилно минало, по тази причина имат правото сами да избират кои дати да означават с почитание и кои като знак на покруса. Това няма нищо общо с формалния народен празничен календар, който би трябвало да се почита и съблюдава от всички жители.
Но вместо гражданска приемливост и схващане към 9 септември постоянно се разгарят пристрастености, от време на време преминаващи границите на рационалните политически разногласия. Разменят се обвинявания във фашизъм, националсоциализъм, болшевизъм, за злополука, геноцид, заличаване на българската държавност и др.под. Въпросът е дали разделянето в българското общество може да се преодолее, както приканват доста публични фигури, а от скоро и новият президент Румен Радев. Според него задачата е „ съзидателно помиряване с предишното ”. Това значи наследниците на политическите съперници, избивали се взаимно през съвсем целия ХХ век (всъщност коректността изисква да признаем, че избиването съпътства цялата история на България), да признаят правото и на другата страна, след което дружно да се поклонят и признаят всички почтени жертви.
На пръв взор наподобява елементарно, а поради отминалите десетилетия и изстиналите персонални мемоари – даже обикновено. Въпросът е за какво не се получава. Дали сме толкоз злопаметни и по този начин отдадени на предишното, че не можем да погледнем в днешния ден и напред, с цел да забележим, че обединените нации съумяват повече от разединените?
Не считам, че сме толкоз неповторими в разделянето, колкото си мислим: нали си спомняте вица за изчезналия демон пред българския котел в пъкъла, тъй като сами се натискаме в катрана. Тъй като сходен анекдот съм чувала и в други национални разновидности, явно завистта не е запазена марка на българите. Става дума за нещо друго – за персоналната политико-историческа идентификация, която се гради не толкоз върху наученото в учебно заведение или чутото и прочетеното в медиите, колкото от фамилната история.
Когато преди години върших анкети измежду студенти от разнообразни специалности от СУ „ Св. Климент Охридски “, открих, че най-голяма роля при оформянето на визията както за социализма, по този начин и за прехода, играе наученото в фамилията. При това освен от родителите, а в доста по-голяма степен от бабите и дядовците (в този ред). И това фамилно историческо самоосъзнаване е по-скоро травматично, постоянно митологично, само че доста по-силно от формалната позиция.
Ожесточени исторически разногласия в свободното публично пространство интернет се водят и по доста по-стари исторически интервали – като стартираме от произхода на бългрите (прабългари, протобългари, остарели българи), преминем през бурното българско Средновековие, българите в Османската империя, дейците на Българското възобновление като Димитър Общи, Георги Бенковски, Христо Ботев, ролята на църквата, да не приказваме за Третата българска страна – например за Стефан Стамболов, Фердинанд Сакскобургготски и така нататък Но те някак си остават по-скоро в областта на академичното знание, до момента в който станалото след Първата международна война, когато Ньойският контракт пречупва гръбнака на страната, се възприема през личното фамилно минало. Обяснявам си това освен с близостта във времето и към момента живите разкази на очевидците, а и с трагичния ход на българската история от този интервал.
Първото огромно вътрешно разделяне е Войнишкото въстание от септември 1918 година След него България излиза от войната, по тази причина от време на време то се интерпретира като причина за провалянето, до момента в който в действителност е разследване от отчайващото положение на армията и грешките на командването. Така още за този ранен интервал стартира войната на интерпретациите – дали виновността е на бойците или на командването. И този двойнствен метод за обяснение на трагичните исторически събития продължава и до през днешния ден.
Обяснението на историята разделя нацията. От едната страна са хората, които имат вяра в правото на заговорниците от 9 юни 1923 година да смъкват държавното управление на Александър Стамболийски, да потушат кърваво Юнското и Септемврийското въстание, да отвърнат с гнет на ужасяващия атентат в църквата „ Света Неделя “ от април 1925 година, да унищожават с помощта и на армията борците против съюзяването на България с Третия райх през Втората международна война, които дефинират преврата на 9 септември 1944 година и последвалите го събития като злополука. От другата страна има не по-малка неотстъпчивост. Това са хората, които дефинират Радомирската република от 1918 година като естествена, осъждат кървавото събаряне на земеделското държавно управление, поддържат въстанието, проведено от Коминтерна през есента на 1923 година, отхвърлят атентата от април 1925 година, само че се пробват да го обяснят с жестоките репресии, осъждат белия гнет против интеректуалците след атентата, дефинират като част от общоевропейското придвижване против новия немски ред и български храбър принос въоръжената опозиция сред 1941 и 1944 година, а с отрязаните партзански глави и избитите деца оправдават репресиите след 9 септември 1944 година
Как може да се прекрати тази война на тълкования? Според мен не може, а мисля, че и не би трябвало. Защото това би означавало в обществото силово да се наложи една единствена вярна интерпретация (както се опита няколко пъти да направи Народното събрание). Но по този начин беше до 1989 година и нищо положително не произлезе. Затова дано запазим плурализма на мненията и за историята. Да позволим на другите хора да възприемат историческите събития по собствен метод: едните на тачат своите жертви и да слагат цветя пред техните паметни места, без да пречат на другите да вършат същото. Не можем да обединим историческите си мемоари, само че можем да се опитаме да разберем правото на другите да имат такива.
Накрая ми се желае да напомня още нещо. Сред почитателите на всички политически хрумвания и придвижвания има идеалисти, подготвени да жертват живота си за своите хрумвания, морално чисти борци, само че и прагматици, възползващи се от тях за обогатяване и публични позиции, както и насилници и нарушители, подготвени да минат през трупове, с цел да доближат до властта. Към тези групи може и би трябвало да имаме друго отношение, без значение от персоналните ни пристрастия.
В събота отбелязахме 73 години от повратния за историята на България 9 септември 1944 година От 28 години този ден към този момент не е в празничния календар на Република България. За това време политическите пристрастености към датата би трябвало да са се успокоили, тъй като живеем в напълно друга действителност, както от онази преди 1944 година, по този начин и от другата преди 1989 година Но не би.
Какво разбирам под успокоени пристрастености? Не да забравим историята с всичко хубаво и неприятно, което ни е донесла, не да подценяваме подвизите и саможертвите на предшествениците ни, не да забравим за жестокостите и закононарушенията, които българите са правили едни против други. А да приемем, че при актуалната плуралистична народна власт хората имат разнообразни убеждения, лично и фамилно минало, по тази причина имат правото сами да избират кои дати да означават с почитание и кои като знак на покруса. Това няма нищо общо с формалния народен празничен календар, който би трябвало да се почита и съблюдава от всички жители.
Но вместо гражданска приемливост и схващане към 9 септември постоянно се разгарят пристрастености, от време на време преминаващи границите на рационалните политически разногласия. Разменят се обвинявания във фашизъм, националсоциализъм, болшевизъм, за злополука, геноцид, заличаване на българската държавност и др.под. Въпросът е дали разделянето в българското общество може да се преодолее, както приканват доста публични фигури, а от скоро и новият президент Румен Радев. Според него задачата е „ съзидателно помиряване с предишното ”. Това значи наследниците на политическите съперници, избивали се взаимно през съвсем целия ХХ век (всъщност коректността изисква да признаем, че избиването съпътства цялата история на България), да признаят правото и на другата страна, след което дружно да се поклонят и признаят всички почтени жертви.
На пръв взор наподобява елементарно, а поради отминалите десетилетия и изстиналите персонални мемоари – даже обикновено. Въпросът е за какво не се получава. Дали сме толкоз злопаметни и по този начин отдадени на предишното, че не можем да погледнем в днешния ден и напред, с цел да забележим, че обединените нации съумяват повече от разединените?
Не считам, че сме толкоз неповторими в разделянето, колкото си мислим: нали си спомняте вица за изчезналия демон пред българския котел в пъкъла, тъй като сами се натискаме в катрана. Тъй като сходен анекдот съм чувала и в други национални разновидности, явно завистта не е запазена марка на българите. Става дума за нещо друго – за персоналната политико-историческа идентификация, която се гради не толкоз върху наученото в учебно заведение или чутото и прочетеното в медиите, колкото от фамилната история.
Когато преди години върших анкети измежду студенти от разнообразни специалности от СУ „ Св. Климент Охридски “, открих, че най-голяма роля при оформянето на визията както за социализма, по този начин и за прехода, играе наученото в фамилията. При това освен от родителите, а в доста по-голяма степен от бабите и дядовците (в този ред). И това фамилно историческо самоосъзнаване е по-скоро травматично, постоянно митологично, само че доста по-силно от формалната позиция.
Ожесточени исторически разногласия в свободното публично пространство интернет се водят и по доста по-стари исторически интервали – като стартираме от произхода на бългрите (прабългари, протобългари, остарели българи), преминем през бурното българско Средновековие, българите в Османската империя, дейците на Българското възобновление като Димитър Общи, Георги Бенковски, Христо Ботев, ролята на църквата, да не приказваме за Третата българска страна – например за Стефан Стамболов, Фердинанд Сакскобургготски и така нататък Но те някак си остават по-скоро в областта на академичното знание, до момента в който станалото след Първата международна война, когато Ньойският контракт пречупва гръбнака на страната, се възприема през личното фамилно минало. Обяснявам си това освен с близостта във времето и към момента живите разкази на очевидците, а и с трагичния ход на българската история от този интервал.
Първото огромно вътрешно разделяне е Войнишкото въстание от септември 1918 година След него България излиза от войната, по тази причина от време на време то се интерпретира като причина за провалянето, до момента в който в действителност е разследване от отчайващото положение на армията и грешките на командването. Така още за този ранен интервал стартира войната на интерпретациите – дали виновността е на бойците или на командването. И този двойнствен метод за обяснение на трагичните исторически събития продължава и до през днешния ден.
Обяснението на историята разделя нацията. От едната страна са хората, които имат вяра в правото на заговорниците от 9 юни 1923 година да смъкват държавното управление на Александър Стамболийски, да потушат кърваво Юнското и Септемврийското въстание, да отвърнат с гнет на ужасяващия атентат в църквата „ Света Неделя “ от април 1925 година, да унищожават с помощта и на армията борците против съюзяването на България с Третия райх през Втората международна война, които дефинират преврата на 9 септември 1944 година и последвалите го събития като злополука. От другата страна има не по-малка неотстъпчивост. Това са хората, които дефинират Радомирската република от 1918 година като естествена, осъждат кървавото събаряне на земеделското държавно управление, поддържат въстанието, проведено от Коминтерна през есента на 1923 година, отхвърлят атентата от април 1925 година, само че се пробват да го обяснят с жестоките репресии, осъждат белия гнет против интеректуалците след атентата, дефинират като част от общоевропейското придвижване против новия немски ред и български храбър принос въоръжената опозиция сред 1941 и 1944 година, а с отрязаните партзански глави и избитите деца оправдават репресиите след 9 септември 1944 година
Как може да се прекрати тази война на тълкования? Според мен не може, а мисля, че и не би трябвало. Защото това би означавало в обществото силово да се наложи една единствена вярна интерпретация (както се опита няколко пъти да направи Народното събрание). Но по този начин беше до 1989 година и нищо положително не произлезе. Затова дано запазим плурализма на мненията и за историята. Да позволим на другите хора да възприемат историческите събития по собствен метод: едните на тачат своите жертви и да слагат цветя пред техните паметни места, без да пречат на другите да вършат същото. Не можем да обединим историческите си мемоари, само че можем да се опитаме да разберем правото на другите да имат такива.
Накрая ми се желае да напомня още нещо. Сред почитателите на всички политически хрумвания и придвижвания има идеалисти, подготвени да жертват живота си за своите хрумвания, морално чисти борци, само че и прагматици, възползващи се от тях за обогатяване и публични позиции, както и насилници и нарушители, подготвени да минат през трупове, с цел да доближат до властта. Към тези групи може и би трябвало да имаме друго отношение, без значение от персоналните ни пристрастия.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ