Празнуваме 79 години Борис Христов. Поетът е идол на поколения

Празнуваме 79 години Борис Христов. Поетът е кумир на генерации българи. Преди години отпътува да живее в родопското село Лещен, където е и до през днешния ден. Рядко дава изявленията, съвсем в никакъв случай за малките екрани. Казва, че живее като аскет, търсещ Бог из селата.

През 2010 година Христов отхвърли да получи ордена " Св.Св. Кирил и Методий " - първа степен.

В намерено писмо до Министерския съвет той написа, че е научил за предлагането на държавното управление за удостояването му с високо държавно отличие, само че отхвърля наградата, защото опонира на негово решение, което е взел надалеч преди измененията в България.

В писмото написа:

" Уважаеми дами и господа министри,

От медиите узнавам, че Министерският съвет е приел решение да бъда награден с медал " Св. Св. Кирил и Методий " - І степен - за заслуги в региона на културата. Като правя оценка вашето самопризнание, известявам ви, че отхвърлям високото отличие, тъй като опонира на моето решение от времето надалеч преди измененията в България - да не одобрявам държавни оценки, без значение от това коя политическа мощ  управлява страната.

С признателност за разбирането: Борис Христов ".

Борис Христов е роден на 14 август 1945 година в с. Крапец, Пернишко. Завършил е българска лингвистика във Великотърновския университет " Св. Св. Кирил и Методий ", работил е като преподавател, публицист, редактор. Автор е на двете най-безспорни български поетични книги през последните 50 години - изключителните " Вечерен тромпет " (1977) и " Честен кръст " (1982).

Автор е на романа " Бащата на яйцето " (1988), на новелите " Сляпото куче ", " Долината на обувките ", на книгите " Думи и графити " (1991), " Крилете на вестителя " (1991),   " Смъртни петна " (1991), " Думи върху други думи " (1992), " Каменна книга " (2006).

Написал е сюжети за игрални, анимационни и документални филми: " Корабът " (1980), " Смъртта на заека " (1982), " Сънувам музика " (1983),   " Лабиринти " (1984), " Бащата на яйцето " (1991) и други

Съставител е на сборници и антологии: " Български разкази на ХХ век " (1995), " Народни писмена " (1995), " Веда Словена " (1998).

В поемата " Честен кръст " преди близо 30 години поетът се зарече да не написа повече стихове. От години живее със фамилията си в родопското село Лещен, Гоцеделчевско.

ВИК

Късно е, Господи!
Родените без обич към този момент завладяват
градовете, строени от влюбените.

***

Отказвай ми, животе мой,
каквото ти желая,
и аз ще имам всичко!

***

МОЛИТВА

Но дано, Господи,
да бъдат раните ни на такова място,
че ръцете да ги стигат

***
Вдигнеш ли ръка, с цел да погалиш,
разместваш въздуха
на цялата галактика

***
Трябва най-накрая аз да узная
по какъв начин ще пребивавам с тоя друмник - сърцето.
Всичко друго е пясък и пяна,
и сол, с която ни залъгва морето

***

БОЛКАТА

След удара индивидът се изправи и
си потегли... А Болката остана да
лежи в калта

***

Слезе от хълма и потегли нанякъде -
потъна татко ми в тревите зелени.
Вече двайсет години аз го чакам
и от двайсет години мама се дами.
Самотни и тъжни дохождат мъжете -
причесани меко, с походки красиви.
Говорят, сами си оферират ръцете.
А тя и не желае да знае. Щастлива
излиза на открито и се рови из двора,
върви ненапълно - с мляко се връща,
сяда на прага, с тишината приказва...
Откакто я помня, все си е същата.
Но някой ден ще дойде жениха
и ще приседнеме в стаята трима.
Тихо ще вият кларнетите, безшумно
ще бъде в душите ни - ще мълчиме.
Трохите той ще реди, тя ще го гледа.
Най-после ще заговорят за здравето.
Ще оживее нашата къщица бедна,
ще си потегли тогава - ще ги оставя.
Ще поплаче на прага моята майка
и ще си легне постепенно в нощта
до кроткото рамо на непознатия
и до сърцето на мъртвия ми татко.

***

САМОТНИЯТ ЧОВЕК

Той има белег на челото си и сяда постоянно на края.
Дори когато е висок, самотният човек е дребен.
Събира билки или пък с теслицата на спомените дяла,
остане ли без работа - и мъкне вехтото си одеяло.
Глава на кон в полето свети и самотният човек отива
да я погледа просто - не че желае тя да бъде с грива.
Докато другите крещят или приказват за изкуство,
самотният човек на масата лови мухите и ги пуска.
Но в случай че написа стихове, той безусловно ще остави
една сълза в очите или драскотина в паметта ви...
Той има дом и топла чорба, само че е толкоз затворен
животът му, изхвърлен като каса в дъното на коридора.
И тоя дом да се обърне с керемидите надолу,
той може пепел да яде, само че няма да се моли.
В какъв ли огън е горял и под каква ютия -
с цел да научиш, би трябвало доста вино с него да изпиеш...
Тъй както си върви с леке на ризата си чиста,
самотният човек в тълпата се изгубва внезапно като мънисто.
В едната си ръка той носи книга за душата болна,
а с другата самотният човек въженце стиска в джоба.

***

ЖЕНАТА МАРИЯ

С диви круши и резенче самун във торбата
тя дойде - хвърли в ръцете ми шала
и прошепна: " Аз съм Мария... Аз съм дамата
на всички мъже и на мъртвите дори. "
Завъртя като перка главата ми, скри се в чаршафа -
аз припаднах до двете й връхчета тънки...
И притиснати в тъмното като дини пращяхме,
до момента в който не напука гърба си остарялото слънце.
Но на вятъра пламтя мойта свещ и на вятъра се стича
от окото на чайника топлото мляко -
както в праха на игрите се губи детето и тича,
по този начин се изгуби и тя след бялата пара на влака.
С диви круши и резенче самун във торбата
тя в този момент е при различен и вероятно се готви да каже:
" Аз дойдох... Аз съм Мария - дамата
на всички мъже и на мъртвите дори... "
Но угасва най-после фитила и тя ще стане брачна половинка
на някой човечец ревностен и със злато нащърбен.
Ще виси на ръката му и ще мъкне живота му малоумен,
окован със токи, с вратовръзки увързан.
А преди да почине, ще излезе извън и ще лъсне
обувките прашни - за гибелта ще се стяга.
После ще литне към облака след ятото гъски,
без да помаха даже на индивида, останал на прага.
С диви круши и резенче самун във торбата
тя ще спре на небето и ще викне към райската стража:
" Аз дойдох... Аз съм Мария - дамата
на всички мъже и на мъртвите дори. "