Правя това, което обичам най-много, от сутрин

Млади български художници - Миглена Кирилова

Правя това, което обичам най-вече, от заран - до вечер! С обич, безрезервност и безпределно ентусиазъм... Има дни, в които не ми се рисува; тогава почивам, само че такива дни се случват рядко... все по-рядко. Мисля си, че няма по какъв начин хората да не усещат всичко това, което влагам рисувайки, за какво другояче ще ме търсят. Поръчките са за месеци напред, картините ми не съумяват да изсъхнат при мен...

Извинявам се на всички, които забавям, само че апелирам да ме разберете... в случай че през днешния ден ми се рисуват божури, по никой метод не мога да обрисувам коне, не ги чувствам и никаква мощ не може да ме накара да си седна на мястото и да рисувам коне, а не божури... Всъщност пробвала съм, имам мощна воля... е... по този начин сътворявам най-грозните си картини. Картината би трябвало да идва от душата... и идва, когато си изиска, а не когато би трябвало!

Родена съм в гр. Русе през 1978 година в огромно и заедно семейство. " Водят ме " художник трето потомство. Майка ми Ралица Кирилова е художник и учител по изобразяване, татко ми Йордан Кирилов е един от дребното постоянни дърворезба. Прекрасна специалност има и баба ми Елена Макарова, която рисуваше неуморно и всекидневно до 84-тата си година с непрекъснатата паника, че в случай че почине, боите ѝ ще си останат неупотребени. Те бяха доста, събирани от пътуванията ѝ в Европа... скрито се надявахме, че ще останат малко и за нас.. само че не... изрисува ги... и чак тогава си отиде...

Синът ми Камен... ами и той рисува. Доскоро не го подкрепях, всеки желае за децата си по-лек път от своясобствен. Но образователните пособия и тетрадки не устояха, всичко се изрисуваше от корица до корица. Забранявах, карах се!.. Започна скритом да навива крачоли и блузи, рисуваше... върху себе си... Като се нарисува целия, се къпе... да освободи място. Стана 6-ти клас, предадох се и го изместих в художественото учебно заведение. Сега сме добре, рядко рисува по себе си, единствено в случай че няма листи наоколо...

Естествено с толкоз изобразяване около мен и аз рисувам откогато се помня. В четвърти клас, откакто завоювах присъединяване с една моя детска рисунка в небезизвестната тогава Асамблея " Знаме на Мира ", в фамилията взеха решение да стартира уроци при различен учител. Не сме си и помисляли даже да бъда обучавана у дома от майка ми, с три деца... луда работа, ситуацията беше комплицирана.

В седми клас ме одобриха в художественото учебно заведение в Русе и продължих там. Първата реализация на моите художествени умения беше неуместна. В девети клас няколко другари на фамилията ми, ме помолиха да оказвам помощ на по-малките им деца и да ги приготвя за изпити по изобразяване... защото ги оцениха с цялостни шестици на последвалите изпити, " славата ми " се разнесе и на идната година моите възпитаници бяха повече, предложиха ми и пари; въпреки всичко отделях доста време за децата им. Това беше значимо, тъй като с помощта на тях можех да рисувам аз, материалите са скъпи, само че аз можех да си разреша всичко...

И по този начин... изясних си небрежно по какъв начин се случват нещата в действителния живот! Продължих да давам уроци на деца, с цел да заплащам уроците, които започнах да навестявам аз. Не съм чувствала, че това, което върша, може да е корист, понасях много упреци, по какъв начин може... още е дете, а си фантазира че може да образова... Прави бяха! Затова не си търсех възпитаници, те ме търсеха, таксите бяха алегорични, в пъти по-ниски от тези на художниците и всички над 100 деца, които приготвих през времето, вземаха изпитите си с безспорни шестици. Съвестта ми беше чиста!

Съдбата ме срещна с необикновен учител. За него рисуването не беше чисто финансово измерение. Прекарах три години в неговите ателиета - аз и неколцина запалянковци... Той ми даваше необикновено доста против скромни месечни такси, в пъти по-ниски от таксите на другите художници... Не ми продаде, а ми прЕдаде умения и обич към " занаята ". Много пъти по-късно в живота си разбирах, че най-скъпите неща, които получаваме, не костват доста.. като парични знаци, несъмнено. Не приключих университет, отидох, не харесах. Прибрах се. Не споделям нищо неприятно, от университетите са излезли невероятни художници и занапред ще излизат такива... Просто не го усетих като моето място, послушах сърцето си; за някои неща съм бъркала, за други - не... Мъчно ми става, гледайки какъв брой доста мои съученици и другари приключиха художественото си обучение до дъно, а не помниха мириса на боите. За себе си аз постъпих вярно! Много професионални художници ме назовават " самоука ". Да приема това определение, ще значи, че в моите очи ще стана безочлива. Ще значи, че отдавам заслугите за това, което съм, единствено на себе си...