Модерната парична теория - новият култ на финансовите алхимици, превръщащи желязото в злато
Правителството и централната банка може просто да напечатат още от валутата и да реализират всяка цел. С ментални игри на “тука- има, тука- няма” се пробват да заблудят необятната аудитория.
Това написа в разбор за "Труд " икономистът Кузман Илиев и добавя:
Алхимията най-накрая сработва. Да превърнеш непочтен метал в злато е било цел на донаучните химици епохи наред. Днес Модерната парична доктрина (МПТ), която все по-отчетливо прелъстява всеобщата лява аудитория в Съединени американски щати, дава обещание тъкмо това. А нагонът към утопичните и псевдохуманни, само че постоянно рискови за човечеството крайни стопански хрумвания, е повече от удовлетворен.
Огромният американски дълг от съвсем 30 трилиона $, да вземем за пример, не е проблем. Когато държавното управление харчи повече, в сравнение с взема като налози - няма за какво да се безпокоим, успокояват ни представителите на МПТ.
Ако то има “паричен суверенитет” и единствено основава валутата си, нещата постоянно са под надзор. Правителството и централната банка може просто да напечатат още от валутата и да реализират всяка цел. Единственото ограничаване е инфлацията, само че до момента в който има необработен потенциал - безработни, затворени заводи и бизнеси - тя е единствено потребна. Новите пари ще задвижат спрялата турбина, а с повишение на налозите ще може да се изтегли прекомерно огромна парична маса при положение на избуяване на инфлацията.
Концепцията набира скорост, а неин главен представител е Стефани Келтън, професор по стопанска система и обществена политика в университета Стоуни Брук, и някогашен основен икономист в бюджетната комисия към Сената на Съединени американски щати.
Единственото значимо събитие е страната да има валутен суверенитет - т.е. сама да управлява паричната си единица и да не заема средства в непозната валута. Пример за такава суверенна парично страна е Съединени американски щати. Обратно, страните от еврозоната или България в борда към еврото - не са.
Елементарната икономическата логичност обаче ни припомня друго: ясно е, че всяко политическо тяло избира контрола над парите, с цел да харчи по свое убеждение и да обезценява отговорностите си за сметка на покупателната мощ на парите на жителите. Въпросът е: за какво ние сме избрали борда към друга валута? Защото доверието към нашата на интернационалните пазари е било сринато - и нито сме можели да внасяме плодовете на интернационалното разделяне на труда, нито да употребяваме световните спестявания за вложения, с цел да наваксаме изоставането си. По същия метод еврото се явява по-стабилна валута и с по-малък риск от песото или драхмата за испанци и гърци.
Частният бранш е показан като “използващ” парите, а страната - като “емитент” (създаваща ги). Следователно, страната няма за какво да се лимитира в задачите си и не би трябвало да се преценява с наличните си доходи от налози. За разлика от частния бранш, да речем, където всеки лев, евро или $ идват от действителен труд, услуга и изгода. За да харчи въобще някой, твърди МПТ, първо държавното управление основава парите - това е прояснение на Уорън Мослър, създател на теорията през 90-те години на предишния век.
Непознаването на генезиса на парите в тази ситуация е потресаващо. В предишното главно за пари са служили скъпи метали, отговарящи на куп характерности и наложили като най “търгуеми”, поради полезността в промишлеността и опцията да се съхранява и разменя стойност, вместо извънредно неуместния бартер, подчинен от цялостно съвпадане на потребностите на разменящите. Тази връзка стартира да се къса при Първата международна война, с цел да може държавните управления да имат иск върху ресурсите за водене на война. И действително се къса дефинитивно едвам през 1971-1973 година при затварянето на златния прозорец от Ричард Никсън. Едва от този момент насам централните банки “създават” парите, които стават “декретни”, ерго - политизирани.
Не би трябвало да има писък против недостига на държавното управление и дълга, тъй като те съгласно МПТ са еквивалент на “частни спестявания”. Това, че когато страната емитира държавни скъпи книги (дълг), в действителност отклонява нищожни спестявания, нужни за индустриални вложения от частния бранш, е остарял проблем, тъй като в действителност централната банка непосредствено дава парите на министерството на финансите по този начин или другояче, не престават да ни убеждават Келтън и компания.
Pixabay
В действителността обаче преди да харчат финансовите министерства фактически имат потребност и са лимитирани от приходите. Дори да прибегнат до инфлация, страните първо емитират скъпи бумаги, които продават на банки и финансови медиатори, като едвам след това тези принадлежности са изкупени от централната банка, наливаща по този начин новите “инфлирани пари”.
Опасността от МПТ е голяма заради това, че с ментални игри на “тука-има, тука-няма” се пробва да заблуди необятната аудитория за базовите стопански правила. Всъщност, в случай че тази идея се наложи, тя значи единствено едно: безспорен надзор над страната на индустриалните фактори. Следващата крачка е монобанка по сходство на социализма преди време. А оттова и цялостният надзор над стопанския живот.
Самата концепцията за това, че държавното управление няма за какво да се лимитира и може да финансира цялостна претовареност резонира с неразбирането на тоталитарните плановици от предишното, че земята, естествените запаси и труда са лимитирани и че залогът е кой и защо ще ги употребява. И най-важното - дали ще е дейно и ефикасно. Допускането, че повече запас за политическо ръководство е по-ефективен от децентрализирания и основан на ценовата система в частния бранш подобен - е незаконно и извънредно неинформирано допускане. Срамно незапознато и с резултатите от опитите в тази тенденция през миналия 20-и век.
Тезата, че държавното управление в действителност “дава спестявания на гражданите”, тъй като натрупа дълг, който харчи назад, е цялостен нонсенс. По тази логичност паричното предложение в Съединени американски щати, да кажем, трябваше да е най-малко 28 трилиона $ (колкото е дългът на правителството), до момента в който главният паричен измерител М1 доближава почти 7 трилиона $. Смесването на концепцията за “пари” с тази за “дълг” е или хлапашки опит за илюзия, или потресаващо неведение. Може да сте натрупали 1 милион лв. отговорности във времето, само че сигурно не сте основали 1 милион лв. “спестявания” за някой различен отсреща.
С подправената си рекламация за “модерност” Новата парична доктрина единствено влиза в аналите като следващ утопистки и тоталитарен опит да се отвържат ръцете на властниците да харчат безкрайно, консолидирайки индустриалните фактори под техен надзор и ръководство.
Всъщност това е празен чек за фискалните управляващи, които не желаят да се преценяват с рестриктивните мерки на приходите в хазната. Незнайно в името на какви висши идеали, теоретиците на тази школа дават извънредно непросветен, само че привлекателен с лустрото си картбланш на политиците да мамят хората.
Обличайки в технократска счетоводна тога икономическия живот, те се пробват да изкарат, че всичко произтича от парите, създавани от държавното управление. Реалните машини, свинеферми, заводи и производства нямат значение - в случай че се основават пари и статистиката регистрира растежи на тяхното количество - качеството е без значение. Едва ли не - не жителите устоят държавно управление, а то тях, тъй като е овладяло и управлява емисията на пари. Без значение, че “парите” на процедура са единствено разменно средство за в действителност основана стойност и сполучливото им политическо узурпиране датира дейно и трайно от едвам век обратно.
Парадоксално, само че това, което проповядва МПТ, се случва по този начин или другояче и сега: и в този момент държавните управления натрупат големи дефицити, и в този момент централните банки изкупуват отговорностите им, де факто подписвайки им празен чек за харчлък. Основните правила на дирижизъм на стопанската система са добре открити, като новото просто е по-добре завоалираният и замайващ необятната аудитория метод на показване.
Това, което се постанова в Съединени американски щати, не след дълго стартира да господства идейно и в останалия свят. Надеждата е, че тези рискови хрумвания ще получат своевременен отпор, а необятните публични маси ще имат задоволително интелектуална противоотрова против обещаващите им злато от желязо.
Това написа в разбор за "Труд " икономистът Кузман Илиев и добавя:
Алхимията най-накрая сработва. Да превърнеш непочтен метал в злато е било цел на донаучните химици епохи наред. Днес Модерната парична доктрина (МПТ), която все по-отчетливо прелъстява всеобщата лява аудитория в Съединени американски щати, дава обещание тъкмо това. А нагонът към утопичните и псевдохуманни, само че постоянно рискови за човечеството крайни стопански хрумвания, е повече от удовлетворен.
Огромният американски дълг от съвсем 30 трилиона $, да вземем за пример, не е проблем. Когато държавното управление харчи повече, в сравнение с взема като налози - няма за какво да се безпокоим, успокояват ни представителите на МПТ.
Ако то има “паричен суверенитет” и единствено основава валутата си, нещата постоянно са под надзор. Правителството и централната банка може просто да напечатат още от валутата и да реализират всяка цел. Единственото ограничаване е инфлацията, само че до момента в който има необработен потенциал - безработни, затворени заводи и бизнеси - тя е единствено потребна. Новите пари ще задвижат спрялата турбина, а с повишение на налозите ще може да се изтегли прекомерно огромна парична маса при положение на избуяване на инфлацията.
Концепцията набира скорост, а неин главен представител е Стефани Келтън, професор по стопанска система и обществена политика в университета Стоуни Брук, и някогашен основен икономист в бюджетната комисия към Сената на Съединени американски щати.
Единственото значимо събитие е страната да има валутен суверенитет - т.е. сама да управлява паричната си единица и да не заема средства в непозната валута. Пример за такава суверенна парично страна е Съединени американски щати. Обратно, страните от еврозоната или България в борда към еврото - не са.
Елементарната икономическата логичност обаче ни припомня друго: ясно е, че всяко политическо тяло избира контрола над парите, с цел да харчи по свое убеждение и да обезценява отговорностите си за сметка на покупателната мощ на парите на жителите. Въпросът е: за какво ние сме избрали борда към друга валута? Защото доверието към нашата на интернационалните пазари е било сринато - и нито сме можели да внасяме плодовете на интернационалното разделяне на труда, нито да употребяваме световните спестявания за вложения, с цел да наваксаме изоставането си. По същия метод еврото се явява по-стабилна валута и с по-малък риск от песото или драхмата за испанци и гърци.
Частният бранш е показан като “използващ” парите, а страната - като “емитент” (създаваща ги). Следователно, страната няма за какво да се лимитира в задачите си и не би трябвало да се преценява с наличните си доходи от налози. За разлика от частния бранш, да речем, където всеки лев, евро или $ идват от действителен труд, услуга и изгода. За да харчи въобще някой, твърди МПТ, първо държавното управление основава парите - това е прояснение на Уорън Мослър, създател на теорията през 90-те години на предишния век.
Непознаването на генезиса на парите в тази ситуация е потресаващо. В предишното главно за пари са служили скъпи метали, отговарящи на куп характерности и наложили като най “търгуеми”, поради полезността в промишлеността и опцията да се съхранява и разменя стойност, вместо извънредно неуместния бартер, подчинен от цялостно съвпадане на потребностите на разменящите. Тази връзка стартира да се къса при Първата международна война, с цел да може държавните управления да имат иск върху ресурсите за водене на война. И действително се къса дефинитивно едвам през 1971-1973 година при затварянето на златния прозорец от Ричард Никсън. Едва от този момент насам централните банки “създават” парите, които стават “декретни”, ерго - политизирани.
Не би трябвало да има писък против недостига на държавното управление и дълга, тъй като те съгласно МПТ са еквивалент на “частни спестявания”. Това, че когато страната емитира държавни скъпи книги (дълг), в действителност отклонява нищожни спестявания, нужни за индустриални вложения от частния бранш, е остарял проблем, тъй като в действителност централната банка непосредствено дава парите на министерството на финансите по този начин или другояче, не престават да ни убеждават Келтън и компания.
Pixabay
В действителността обаче преди да харчат финансовите министерства фактически имат потребност и са лимитирани от приходите. Дори да прибегнат до инфлация, страните първо емитират скъпи бумаги, които продават на банки и финансови медиатори, като едвам след това тези принадлежности са изкупени от централната банка, наливаща по този начин новите “инфлирани пари”.
Опасността от МПТ е голяма заради това, че с ментални игри на “тука-има, тука-няма” се пробва да заблуди необятната аудитория за базовите стопански правила. Всъщност, в случай че тази идея се наложи, тя значи единствено едно: безспорен надзор над страната на индустриалните фактори. Следващата крачка е монобанка по сходство на социализма преди време. А оттова и цялостният надзор над стопанския живот.
Самата концепцията за това, че държавното управление няма за какво да се лимитира и може да финансира цялостна претовареност резонира с неразбирането на тоталитарните плановици от предишното, че земята, естествените запаси и труда са лимитирани и че залогът е кой и защо ще ги употребява. И най-важното - дали ще е дейно и ефикасно. Допускането, че повече запас за политическо ръководство е по-ефективен от децентрализирания и основан на ценовата система в частния бранш подобен - е незаконно и извънредно неинформирано допускане. Срамно незапознато и с резултатите от опитите в тази тенденция през миналия 20-и век.
Тезата, че държавното управление в действителност “дава спестявания на гражданите”, тъй като натрупа дълг, който харчи назад, е цялостен нонсенс. По тази логичност паричното предложение в Съединени американски щати, да кажем, трябваше да е най-малко 28 трилиона $ (колкото е дългът на правителството), до момента в който главният паричен измерител М1 доближава почти 7 трилиона $. Смесването на концепцията за “пари” с тази за “дълг” е или хлапашки опит за илюзия, или потресаващо неведение. Може да сте натрупали 1 милион лв. отговорности във времето, само че сигурно не сте основали 1 милион лв. “спестявания” за някой различен отсреща.
С подправената си рекламация за “модерност” Новата парична доктрина единствено влиза в аналите като следващ утопистки и тоталитарен опит да се отвържат ръцете на властниците да харчат безкрайно, консолидирайки индустриалните фактори под техен надзор и ръководство.
Всъщност това е празен чек за фискалните управляващи, които не желаят да се преценяват с рестриктивните мерки на приходите в хазната. Незнайно в името на какви висши идеали, теоретиците на тази школа дават извънредно непросветен, само че привлекателен с лустрото си картбланш на политиците да мамят хората.
Обличайки в технократска счетоводна тога икономическия живот, те се пробват да изкарат, че всичко произтича от парите, създавани от държавното управление. Реалните машини, свинеферми, заводи и производства нямат значение - в случай че се основават пари и статистиката регистрира растежи на тяхното количество - качеството е без значение. Едва ли не - не жителите устоят държавно управление, а то тях, тъй като е овладяло и управлява емисията на пари. Без значение, че “парите” на процедура са единствено разменно средство за в действителност основана стойност и сполучливото им политическо узурпиране датира дейно и трайно от едвам век обратно.
Парадоксално, само че това, което проповядва МПТ, се случва по този начин или другояче и сега: и в този момент държавните управления натрупат големи дефицити, и в този момент централните банки изкупуват отговорностите им, де факто подписвайки им празен чек за харчлък. Основните правила на дирижизъм на стопанската система са добре открити, като новото просто е по-добре завоалираният и замайващ необятната аудитория метод на показване.
Това, което се постанова в Съединени американски щати, не след дълго стартира да господства идейно и в останалия свят. Надеждата е, че тези рискови хрумвания ще получат своевременен отпор, а необятните публични маси ще имат задоволително интелектуална противоотрова против обещаващите им злато от желязо.
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ