Пратеничеството“ от Мариян Петров е роман, написан в най-добрите традиции

„ Пратеничеството “ от Мариян Петров е разказ, написан в най-хубавите обичаи на българската историческа прозаичност в лицето на Фани Попова-Мутафова, Димитър Талев и Вера Мутафчиева. Освен с занимателен сюжет и запаметяващи се герои романът впечатлява и със солидна историческа основа.

Романът ще бъде показан на идния Пролетен панаир на книгата - събитието е на 3 юни (събота) от 13 ч. на сцената на културната стратегия.

Х век. На картата на света има две страни с името България. И до момента в който Дунавска България на цар Симеон I върви с уверени крачки към своето великолепие, владетелят на Волжка България, кан Алмас Джилки Сакли, е наясно, че без да се причисли към някоя от огромните религиозни общности на времето, страната му няма огромни шансове да просъществува дълго. Затова изпраща писма до владетеля на Абасидския халифат, халиф Ал-Муктадир, и до византийския император Константин VII Багренородни с молба да му пратят хора, които да му разяснят тънкостите на техните вероизповедания.

Пратеникът му до Константинопол обаче е хванат от дунавските българи и цар Симеон I решава да се включи в конкуренцията за душата на родствения му народ. Отряд, управителен от младия и избухлив боил Храбър и игумена на Плъсковския манастир Тудор Доксов, е претрупан с задачата да стигне до Велики Болгар и да убеди кан Алмас да одобри християнската религия от български свещеници.

В същото време халиф Ал-Муктадир изпраща експедиция, предвождана от велможата Сусан Ар-Руси и известния странник и публицист Ахмед ибн Фадлан. Византийският император Константин VII, съветван от тъста си Роман Лакапин, също изпраща делегация, отпред с патриция и популярен магистър Теодор Дафнопат.

Ще стигнат ли трите пратеничества до задачата си, кое от тях и по-какъв метод ще притегли кан Алмас към своята религия и какво ще последва от всичко това? Отговорът на тези и доста други въпроси е в тази книга. Изданието излиза с поддръжката на Министерството на културата. 

Photo credit: Издателство " Книги за всички "

Откъс от „ Пратеничеството “ от Мариян Петров

Ичиргу боилът Мостич нямаше самообладание да завърши с молителите от гилдията на грънчарите, които бяха пристигнали в двореца във връзка със спор по отношение на някакви глинени находища. Като аристократ, привикнал най-вече да си служи с меча, а не с мозъка си, той не бе навлязъл по-дълбоко в материята на това опълчване, а бе дал изследването му на своя заместител, ромея Алексий, който от дълги години служеше на българския държател. Като всеки византиец, оня се справяше доста добре с всевъзможни такива кавги, недостойни за един същински мъж на достойнството. Днес обаче Мостич нямаше опцията да се възползва от услугите му, тъй като се носеха клюки, че Алексий продължава да е обвързван с Константинопол и да донася там всяка дума, която чуе в българския дворец. А през този ден щеше да има в действителност какво да се рапортува, тъй като, след нареждането на царя, Бог да го пази, да провеждат с кавхана пратеничеството до хан Алмас, двамата бяха разискали задачата и се бяха спрели на най-подходящите кандидатури, които се очакваше всеки миг да се появят в тълпата в преддверието. Те бяха един духовник, и то не какъв да е, а синът на игумена на Плъсковския манастир Докс, който бе брат на починалия княз Михаил, и скандално известният в столичния град млад боил Храбър. Като представител на висшата класа с буйна кръв, ичиргу боилът обаче не виждаше нищо кой знае какъв брой извънредно в сбиванията и любовните похождения, популяризирали младия аристократ. Самият чъргубиля бе прекарал по същия метод младежките си години. Не това държание на младежа обаче бе повода да бъде поканен тук.

Някъде в края на дългото изказване на една от молещите страни в залата влезе един от стражите, стоящи на пост пред нея, и рапортува, според авансово полученото разпореждане, че черноризецът Тудор Доксов и боилът Храбър са пристигнали.

– Да влязат – подреди незабавно Мостич и побърза да се раздели с просителите, обещавайки им в най-скоро време да има решение по техния случай.

Влезлите бяха много контрастна двойка и по облекло, и по поведение. Срещу елементарното расо на черноризеца младият боил блестеше със скъпите си одежди. Астраганеният му калпак имаше заоблено дъно и бе с околожка от агнешка кожа, обърната с вълната на открито. На изток наименованието на този тип бижу за глава бе „ кулах “. Долната му риза бе с формата на туника, направена от първокласен лен, обагрен в яркооранжево. Дължината на кафтана му бе до коляното, като той бе компактно прилепващ към горната част на тялото му – с тесни ръкави, стесняващи се още повече към китката; тясна талия и необятно разкроени поли. И бе загърнат наляво. Копчетата му бяха от същински перли. Яката и пешовете бяха обточени с линии от скъпа коприна. Цветът на дрехата бе мръсножълт и върху него се виждаха следи от бронята, която носеше по време на борби. Панталоните му бяха от фина бяла вълна, с тесни крачоли, украсени с линии начело и втъкнати в ботушите му. Наричаха се „ беневреци “ или „ ногавици “. Ботушите му – високи, меки, черни, с триъгълен наколенник, бяха известни като „ калцуни “ или „ тозлуци “.

Както разликата в облеклото, по този начин и държанието на новодошлите бе радикално противоположно. След като бяха поканени да седнат, монахът се настани умерено на стола, само че остана с изправен тил и почтено вдигната глава. Това не бе чудно, тъй като въпреки всичко бе братовчед на царя. Храбър обаче се отпусна сякаш повърхностно, само че в позата му се забелязваше известно напрежение. Може би очакваше мъмрене за някое от последните си прегрешения.

– Преди да ви обясня защо съм ви повикал – стартира ичиргу боилът, – се запознайте с това.

И връчи в ръцете на Тудор Доксов дубликат на писмото на хан Алмас. Черноризецът го прочете деликатно два пъти, до момента в който седящият до него Храбър му хвърли единствено едно око и успокоил се, че в него не написа нищо за – да вземем за пример – последната му случка с хубавичката женичка на един от известните столични търговци, зарея скучаещ взор из помещението.

– Това, което се желае от вас – продължи Мостич, откакто си взе назад преписа, – е да заминете за Велики Болгар. За да откликнем на молбата на хан Алмас.

– Защо тъкмо аз? – извикаха съвсем в един глас двамата присъстващи.

Възражението на Тудор Доксов бе обвързвано с мнението му, че има доста по-достойни и по-учени хора в страната, които биха могли много по-добре да обяснят основите на вярата на въпросния хан. Поне по този начин си мислеше той, без да взима под внимание блестящия си дубликат на преведените на български от Константин Преславски четири слова против арианите на Атанасий Александрийски, които бяха в действителност задълбочена отбрана на правата религия. Иначе казано, тъкмо това, което се искаше в писмото.

Отчаяният възклик на Храбър пък се дължеше на вярата му да бъде включен в редиците на българското войнство, което скоро, както твърдяха слуховете, щеше да размаха мечове пред стените на Константинопол, а не да се влачи някъде на север с някаква напълно неразбираема задача, необещаваща никаква популярност.

– Защото по този начин взехме решение с кавхана и царят го утвърди – отвърна умерено чъргубилята.

Бяха си блъскали много главите с Теодор Сигрица, до момента в който стигнат до този избор. Той бе паднал върху Доксовия наследник точно заради упоменатите нагоре преписи, а също по този начин и тъй като той си бе направил труда да понаучи езика на итилските българи от рядко, само че въпреки всичко срещащите се техни представители във Велики Преслав, които бяха най-вече търговци. Що се отнасяше до младия боил, бе решено, че ще му е от изгода, в случай че управлява за известно време независима воинска част, с цел да напредне в командването.

През това време до съзнанието на монаха бе стигнало обръщението при започване на писмото и той попита:

– Нали обаче това е адресирано до византийския василевс, а не до българския цар? Какво общо имаме ние с това?

– Точно в това е сладостта на цялата работа – подсмихна се Мостич. – С царя взехме решение, че няма да е зле да се намесим. Да опитаме да обърнем хората на хан Алмас към правата религия, при което те да признаят нас за техни духовни пастири, а не византийците. От това бихме имали и политическа изгода.

– Да. Не е зле да имаме за съдружници Котраговите българи – съгласи се Тудор, – само че по какъв начин ще стане?

– Ами по този начин – отвърна ичиргу боилът. – Храбър ще подбере отряд от стотина воини, които да ви съпроводят по пътя до Велики Болгар. Трябва да са опитни и обръгнали в борби, тъй като не е невероятно да бъдете сюрпризирани по пътя... от маджарите да вземем за пример, които, споделят, още се навъртали понякога по старите си земи.

– Че нали ги отблъснахме на запад – намеси се внезапно боилът, чиито очи бяха заблестели от новината, че ще управлява отряд от стотина души. Имаше поради кървавата борба при Южен Буг, с която Симеон и татко му Борис, който по това време към този момент бе духовник, бяха изтласкали, благодарение на печенегите, маджарите в Панония. По времето на тази борба той бе дете, само че и до през днешния ден през дългите зимни вечери край огъня у дома се разказваше за подвизите на българските воини в нея. Храбър бе, по този начин да се каже, закърмен с тези разкази.

– Така е, само че в Банат таркан Глад продължава да си има проблеми с тях. А като конен народ, постоянно отскачат и на изток – изясни Мостич. – Великият княз на маджарите, или кенде, както го назовават те, Золтан се пробва настойчиво да реализира величието на татко си Арпад. Освен това е съдружник на най-големия ни зложелател – Византия.

Последната азбучна истина бе известна даже и на относително невежия болярин.

– А аз? Каква е моята задача във всичко това? – попита Доксов, въпреки че се досещаше какъв ще е отговорът.

– Твоята задача, отче, е най-важната – отговори топло чъргубилята. – Ти си този, който би трябвало да убеди хана да одобри християнството, и то от нас, а не от ромеите. Така че би трябвало да се подготвиш добре. Имаш разрешението да вземеш каквито ти трябват свитъци и книги от царската и от патриаршеската библиотека. И откъдето още сметнеш за добре.