Практиката да се означават музикалните тонове със срички датира още

Практиката да се значат музикалните тонове със срички датира още от антична Индия. В началото на седми век от нашата епоха Исидор, архиепископ на Севиля, написа с огорчение: „ Ако звуковете не се запомнят, те умират, тъй като не могат да бъдат записани. ”

През 11.век обаче бенедиктинският духовник Гуидо д’Арецо се заема да поправи тази неправда. Той вижда, че артистите елементарно могат да научат известните по това време грегориански напеви, в случай че виждат прогресията на тоновете, ситуирани в канара по височина. Въвежда и сричкови наименования за всяка от нотите.

Това са началните срички от първите шест стиха на химна за св. Йоан Кръстител, известен по това време, посредством който артистите молят да бъде съхранена силата на гласовете им:

   UT queant laxis REsonare fibris
   MIra gestorum FAmuli tuorum,
   SOLve polluti, LAbii reatum,
   Sancte Ioannes.

(„ Дай ни чисти уста, св. Йоанe, с цел да можем с цялата мощ на своя глас да свидетелстваме за чудесата на твоите действия ”)

Няколко епохи по-късно, към средата на XVI век, „ ут ” е сменено с по-благозвучното „ до ” и е  добавена седмата нота „ си ” (съкращение от „ Sanctus Ioannus ”).

Източник: obekti.bg