Какво да се прави с Истанбулската конвенция?
Прагматично видяно има два съществени разновидността, най-малко съгласно мен. Първият е, Истанбулската спогодба да бъде отхвърлена, само че незабавно да се одобряват нужните законови промени за възстановяване на битката с домашното принуждение.
Вторият вид е, да се ратифицира конвенцията, само че с ясна тълкувателна декларация.
Много се сподели към този момент в острата социална дискусия, провокирана от така наречен Истанбулска спогодба, която се предлага за ратификация. Полемика, изпълнена с доста страсти, опасения и опълчване – по кое време изцяло основателни и рационални, по кое време хиперболизирани и даже рискови. В такава атмосфера по предписание причини не се слушат и не се чуват, а позициите автоматизирано и без осмисляне се причисляват към някои от „ лагерите “.
И все пак, ще се опитам, доколкото мога независимо, да прибавя няколко аргумента както за заплахите, по този начин и за позитивните аспекти на противоречивата спогодба, съпроводени от два разновидността за деяние, които биха разрешили да изхвърлим „ мръсната вода “, само че да запазим „ бебето “. Защото „ джендър “ е неприемлива и дори неуместна идеология, само че дружно с това домашното принуждение е отвратителна действителност. Откъсването на „ пол “ от „ джендър “ – просвета или идеология?
„ Джендър “ е идеология, а не просвета. Пряката последица от това е, че методът към настояванията, учредени на тази идеология, би трябвало да бъде не като към някакъв неоспорим и неминуем императив („ няма мърдане “ по Андрей Райчев или пък „ от Брюксел желаят “), а да следва разпоредбите на обществено-политическите полемики „ за “ или „ срещу “ дадена идеология и политика. Целта на разискването на една политика е да се преценяват изгоди и негативи, и да се образува публичен консенсус за нейното използване или отменяне. В тези общества, където подобен релативно необятен консенсус има, „ джендър “ идеологията се трасформира в политики (Канада, Англия, Австралия, с някои ангажименти и САЩ). Там, където тази политика няма преобладаваща социална поддръжка, тя не се ползва (в доста от демократичните държави). В обществената мисъл при започване на 90-те, основно в подтекста на битката за пълноправие на дамите, се появиха течения, които обосноваваха съществуването на обществена надстройка на пола – „ джендър “ - изразяваща се в обществените функции, които едно общество приписва на мъжете и дамите. Те обаче не откъсваха джендър от биологичен пол. Никога не са получавали всеобщо научно самопризнание, само че имат своята научна основа и съставляват едно от теченията в актуалната социология, логика на психиката и прочие
Подчертавам, едно от теченията, а не някакъв всепризнат императив. Защото тонове други научни писания потвърждават с научни способи, а не с персонални изказвания и възгледи, че полът е единна биопсихологическа категория, а съществуването на избрани изключения и аномалии, не може да се трансформира в обществена норма. Проблемът обаче стартира тогава, когато джендър теориите изоставиха връзката сред биологичен и обществен пол, и заговориха за тоталната им автономия, за отделяне на биологичния пол от джендър, за маргинализиране на пола, като естествена даденост, като Божествено създание, и извеждане на фундамент на концепцията, че полът и половата еднаквост са въпрос на персонален избор, на обществено осъзнаване и вътрешни психологични преживявания. Екстремизмът стигна до такава степен, че се стартират даже хрумвания, че човек може „ флуидно “ и динамично да прескача от един пол в различен и назад, и че това е нормата, а не изключението.
Личният избор и общественото проявяване, а не биологията образуват пола, настояват последователите на тази идеология. Много от правозащитните организации и институции, основно в англо-американския свят, безрезервно я прегърнаха. Ето единствено един образец: „ джендър е самостоятелният автентичен или възприеман пол, полова еднаквост, самоизява, външен тип, държание или израз, без значение дали половата еднаквост, себевъзприемането, външността или държанието са разнообразни от пола, избран при раждането ", заявява Градската комисия на Ню Йорк по човешките права. Този идеологически мироглед е недопустим, а във връзка с опитите да бъде аргументиран с научни способи – няма никакъв теоретичен консенсус.
Казано от друга, религиозно-философска позиция, откъсването на биологичния пол от обществения, е отделяне на индивида от Бога и оповестяване на индивида за „ господ “ и всесилен „ създател “, който взема решение самичък и съгласно своите персонални разбирания въпросите за живота и гибелта, за пола и половите връзки и така нататък Трактовка, която е несъвместима с фундаментите на християнската цивилизация. В последно време тази идеология стигна и до откровени крайности, като претенции за налагане на цялостна полова индиферентност, в това число унисекс тоалетни, общи съблекални за мъже и дами, смесени спортни тимове, индоктриниране посредством просветителната система, че децата трябвало сами да изберат своя пол/джендър, без оглед на „ приписания “ им пол при раждането; че трябвало да се подценен изцяло естествените разлики сред мъжете и дамите и да се разрушат всички обществени стандарти, включително това, че „ момчешкия цвят “ е синьото, а „ момичешкия “ розовото; че девойките си играят с кукли и носят рокли, пък момчета се бият и бутат камиончета...
Някои джендър-идеолози заговориха даже за „ постджендър общество “, където господства тотална полова индиферентност, а с помощта на научния напредък, следва да се сътвори опция и мъжете да раждат. Разни хора, всякакви идеали. Всеки има право да отстоява възгледите си, само че не и да ги постанова посредством регулации и държавна интервенция като общовалидна норма, когато те са в несъгласие с преобладаващите полезности в обществото. Откъсването на пол от джендър беше възприето като политическа стратегия на обществените придвижвания за пълноправие на ЛГБТИ общностите, тъй като дава идейна структура на техните претенции. През последните години обаче, тези обществени придвижвания също отидоха в някои неприемливи крайности. Защото едно е да изискваш почитание към твоята различност, друго е да се стремиш да наложиш своя малцинствен стандарт, полезности и възгледи на останалата част от обществото, без да уважаваш, а понягога даже стигматизирайки нейните полезности и разбирания. Вън от подозрение е, че правата на ЛГБТИ хората би трябвало да бъдат предпазени, както на всички останали жители, и че те имат законното право да се борят за това. Но няма нищо общо с правата на индивида и с уважението към полово другите, да вземем за пример, това да се желае премахване на понятието „ бременна жена “ и замяната му с „ бременен човек “, както стори под натиска на ЛГБТИ деятели една английска лекарска асоциация. Та, белким това не е дискриминационно и даже унизително за всички тези дами, които не одобряват да бъдат третирани като безполови същества, както и мъжете, които не желаят да имат дете от „ бременен човек “, а от „ бременна жена “?!
Загубата на мяра и обсесията по обществено инженерство от страна на някои джендър-идеолози и обществени деятели, които преглеждат биологичния пол като откъслечен със обществения, занапред ще пораждат доста напрежения и дружно с това редица въпроси за механизмите, по които действат актуалната народна власт и просвета, и се утвърждават общовалидни обществени правила. Дискусията демонстрира, че немалка част от нашата общност, в това число от най-просветените й пластове, едвам в този момент се сблъскват със наличието и политическите хрумвания, които стоят зад понятието „ джендър “.
В десетки страни обаче, полемиката и политическата битка „ за “ или „ срещу “ джендър идеологията тече повече от две десетилетия. Така е в доста европейски страни (Полша, Италия, Испания, Гърция, Хърватска и пр.). Така е и в цяла Южна Америка да вземем за пример, където под напора на интернационалните финансови институции и с поддръжката на доста от левите ръководства – от Дилма Русеф до Ево Моралес – през последното десетилетие беше въведено или се планираше въвеждане на джендър образование в учебните заведения, учредено на концепцията за полова индиферентност и персонален избор на пол. Скоропостижно, под справедливия публичен напън, тези стратегии бяха анулирани. В Перу 1,5 милиона жители излязоха на протестни демонстрации, в Боливия конституционният съд анулира тази политика, а в Бразилия с рухването на левицата, падна и концепцията за джендър индиферентност. Някой с съображение би отбелязал, че в тези страни има мощно въздействие на католическата черква. Но освен това е обяснението. В Уругвай, където обществото е по-секуларизирано даже от българското, хората всеобщо стачкуваха и осуетиха сходни държавни проекти.
Всичко ли сме създали по въпроса с домашното принуждение?
Вън от подозрение е, че казусът с домашното принуждение е голям, бездънен и нетърпящ равнодушие и безучастие от страната и обществото. Мрачни са статистиките, които съзнателно събират неправителствени организации и държавни институции. Само през последната година бяхме потресени от три убийства на дами от сътрудниците им, откакто техни тъжби до способените органи са останали без последици. Преди много години бях юридически специалист на една стратегия за отбрана на жертви на домашно принуждение и съм се докоснал „ на терен “ до грозната драма, обезсърчение и изтощение на дами, които са редовно измъчвани. Категорично би трябвало да бъдат опровергани изказванията, че „ сме приели цялото належащо законодателство “. Не е правилно! Очеизваден образец е, че нанасянето на междинни телесни повреди на съпруга/а, на брат или сестра, на прогресивен или низходящ родственик, се преследва не по общия ред, а единствено по просба на потърпевшия, така наречен наказателно дело от частен темперамент (чл. 161 НК). Тоест, няма държавно следствие, а жертвата би трябвало сама да потвърди закононарушението.
Средните телесни повреди са тежки закононарушения с висока социална заплаха – счупени крака, фрактури на прешлените, счупени три и повече ребра, изтребване на зъби, обезобразяване на лицето и прочие Хайде, да си представим по какъв начин една измъчвана жена, живееща в боязън, постоянно лишавана от средства и държана в психическа и материална взаимозависимост и боязън от насилника-съпруг, отива и подава частна просба с доказателства, че е жертва на принуждение. А даже и да откри морални и физически сили и храброст да се оплаче, някой дава ли си сметка какво се случва с нея, когато насилникът разбере за подадената от нея просба. Нужна е смяна и гонене на сходни закононарушения или по общия ред – по самодейност на прокуратурата, или посредством третирането им като така наречен в наказателноправната доктрина закононарушения от частно-публичен темперамент, когато производството стартира по просба на потърпевшия, само че отговорността за доказване на закононарушението се поема от прокуратурата.
Друг образец - белким не са нужни на практика, а и законови ограничения, които да задължават полицейските органи да се намесват и да ревизират действително случаи на домашно принуждение, а не както е всеобщата процедура в този момент – да третират такива произшествия като „ вътрешен фамилен въпрос “ и да отхвърлят интервенция.
След тези предварителни разяснения, дано обърнем взор към въпросната Истанбулска спогодба.
Какъв е казусът с Истанбулската спогодба?
В центъра на конвенцията е казусът с насилието. Всички нейни цели, правила и правила са подчинени на концепцията за превъзмогване на домашното принуждение, съгласно възгледите на нейните съставители. Дотук добре. Проблемните зони, които провокираха възражения обаче са главно две – дефиницията на пола като „ обществен “, т.е. „ джендър “, и проучването на „ нестереотипни функции на пола “ в учебно заведение. От тях се вършат заключения, че се „ отварят вратите “ за еднополови бракове и наложително въвеждане на онази джендър идеология, която откъсва биологичния от обществения пол (джендър). В интерес на истината, конвенцията не съдържа императивно обособяване на биологичния от обществения пол. Това е видно и от формалния пояснителен отчет, който е насочна точка при нейното пояснение и използване. Там се акцентира по-отчетливо, че понятието обществен пол не се откъсва от биологичния. Както е записано в т. 43 от отчета:
„ В подтекста на тази спогодба терминът пол, въз основа на двата пола, мъже и дами, се употребява като общественоизградени функции, държание, действия и атрибути, които обещано общество смята подобаващи за дамите и мъжете. Изследванията демонстрират, че някои функции или стандарти възпроизвеждат нежелани и нездравословни практики и способстват насилието да бъде считано за задоволително. За превъзмогването на такива функции на пола член 12, параграф 1 слага рамката за очистване на предубеждения, традиции, обичаи и други практики, които се основават на концепцията за малоценността на дамите или на стереотипните функции на половете като общо обвързване за попречване на принуждение.
“ От юридическа позиция, най-малко за мен, конвенцията не постанова неприемливото разбиране „ джендър “ (вкл. „ трети пол “) в неговия смисъл на пол, определян от персоналния избор, а не от биологията. Но събитието, че в публичната полемика бяха изказани толкоз опасения и страхове, без подозрение постановат, както ще предложа по-нататък, Народното събрание да им отговори съответно. Категорично би трябвало да се подчертае също, че нищо в Истанбулската спогодба не може да се трансформира в годно съображение за въвеждане на еднополови бракове, нито даже за обосновани искания в тази посока.
Вярно е, че ЛГБТИ общността има сходни претенции – да вземем за пример, измежду формалните цели на „ София прайд “ попада и: „ транспониране в националното законодателство на стандартите на Истанбулската спогодба по метод, гарантиращ ефикасното им използване на процедура и във връзка с фамилиите на еднополови двойки. “ Тяхно право е да желаят, само че това напълно не значи, че има правни учредения да бъдат задоволени сходни искания.
Трябва да е ясно, че със или без тази Истанбулска спогодба, обичайният брак сред биологични мъж и жена е предпазен както в Европейската спогодба за отбрана на правата на индивида (ЕКЧП), по този начин и в нашата Конституция. Европейска конвенция за правата на човека категорично утвърждава брака сред мъж и жена (чл. 26). При това, забележете, в практиката на Съда в Страсбург категорично се акцентира, че става дума за „ обичайното семейство на мъж и жена “, т.е. не може да се приказва за някакви полови нововъведения, които да дават отговор на този критерии „ мъж и жена “. Както Съдът се е произнасял към този момент в няколко значими каузи, които дефинират европейския правозащитен стандарт по въпроса, еднополовите бракове не съставляват човешко право, предпазено от Европейска конвенция за правата на човека. В този смисъл, споделя Съдът, страните имат цялостната независимост на преценка дали да одобряват или не правна уредба на еднополови бракове или приравнени на тях цивилен съюзи. И тази преценка е според от традициите, разбиранията, публичните настройки и консенсус по този въпрос (делото Hämäläinen v Finland от 2014 г.). Съдът акцентира, че страните нямат обвързване да вкарват еднополови бракове (делата: Affaire Chapin et Charpentier v France от 2016 година и Schalk and Kopf v. Austria от 2004 г.). С други думи, няма „ европейско условие “, нито пък „ Брюксел “ може да изисква сходна смяна. Това е въпрос, който се взема решение на вътрешнонационално равнище, а в случай че има политици, които се оправдават, че някой ги бил „ натискал “, то това единствено сочи какъв брой некомпетентни и безотговорни са, бидейки неспособни да дадат съответен и учреден на европейските правозащитни стандарти отговор на тези, които „ натискат “.
Прочее, против подобен отговор, никой естествен европейски общественик не би могъл да каже и „ гък “. В този смисъл, изказванията, които се чуват тук и там, че по „ инструкции от Брюксел “, трябвало да се трансформира текстът на член 46 от Конституцията, който възпроизвежда обичайния модел на брак сред мъж и жена, заложен и в Европейска конвенция за правата на човека, са несериозни. Всеки може да желае всичко от нашите управници, въпрос на тяхна подготвеност, отговорност и темперамент е да отхвърлят с съответни причини сходни претенции, в случай че ги има.
Нямат юридическа стойност и някои квазиполитически изказвания на някакъв общоприет юрист на съда на Европейски Съюз в Люксембург, тиражирани тези дни от някои родни медии в преломен и манипулативен смисъл. Защото въпросното мнение се отнася до напълно други проблеми, свързани със свободата на придвижване, а не „ за “ или „ срещу “ еднополовите бракове.
Какво да се прави с Истанбулската спогодба?
Прагматично видяно има два съществени разновидността, най-малко съгласно мен. Първият е, Истанбулската спогодба да бъде отхвърлена, само че незабавно да се одобряват нужните законови промени за възстановяване на битката с домашното принуждение. Най-малкото тези, които показах нагоре – междинни телесни повреди сред съпрузи и родственици да се преследват на общо съображение или да се третират като закононарушения от частно-публичен темперамент, при което доказването е отговорност не на жертвата, както е в този момент, а на прокуратурата. И още - да се вкарат подобаващи ограничения, задължаващи полицията да организира дейно следствие на деянията на домашно принуждение.
Вторият вид е, да се ратифицира конвенцията, само че с ясна тълкувателна декларация. Мнозина, в това число министри, показват непознаване на наредбите на конвенцията, като настояват, че можело да има ратификация с запаси по текстовете, които провокират полемика. Резервата е отвод от използване на обособени разпореждания. За страдание обаче, Истанбулската спогодба не разрешава запасите, като се изключи няколко категорично посочени текста, които са свързани с компенсациите и други тематики без отношение към проблематичните текстове, за които приказваме. Това е категорично постановено в член 78 от конвенцията. Международното право обаче разрешава ратификация с тълкувателна декларация. Тоест с текст, в който страната декларира точния смисъл, в който ще пояснява и ползва дадена конвенционна норма. Досега три страни – Полша, Литва и Латвия – са създали такива тълкувателни заявления в смисъл, че ще ползват конвенцията в сходство с правилата и наредбите на техните национални конституции. С оглед повдигнатите въпроси и подозрения, считам, че това не е задоволително. Нужна е експлицитна тълкувателна декларация във връзка с дефиницията на „ пол “, която да гласи примерно: „ Република България ще пояснява и ползва наредбата на член 3, б. „ в “, като регистрира неразривната връзка сред биологичния и обществения пол (джендър) “. Подобна декларация е в благозвучие с прокламираните цели на Истанбулската спогодба, като дружно с това в допълнение прецизира текста на цитираната т. 43 от Обяснителния отчет към нея и поставя преграда пред хипотетични и случайни тълкувания за „ трети пол “, еднополови бракове и др.под.
И най-после, такива тематики би трябвало да бъдат обсъждани трезво, с познаване на правната уредба и без изродяване на демократичната полемика в ненавист. Това важи и за безкритичните последователи на Истанбулската спогодба, и за нейните крайни отрицатели. А над всичко би трябвало да е уважението към правата и полезностите на всички жители, а освен на тези, които принадлежат към дадени малцинства. Защото би трябвало да се държи сметка както за правата, възприятията и идентификацията на малцинствата, по този начин и с не по-малко съображение - за правата, възприятията и идентификацията на болшинството. Социалното инженерство постоянно води до обществени рецесии и спорове. Държавата не би трябвало да бърка в душите на хората, да им споделя какво и по какъв начин да мислят и приказват, а още по-малко да желае от тях силово да сменят своите полезности, религиозни убеждения или метод на живот, стига всички те, несъмнено, да са учредени на почитание, обич и разсъдък, а не на принуждение.
Вторият вид е, да се ратифицира конвенцията, само че с ясна тълкувателна декларация.
Много се сподели към този момент в острата социална дискусия, провокирана от така наречен Истанбулска спогодба, която се предлага за ратификация. Полемика, изпълнена с доста страсти, опасения и опълчване – по кое време изцяло основателни и рационални, по кое време хиперболизирани и даже рискови. В такава атмосфера по предписание причини не се слушат и не се чуват, а позициите автоматизирано и без осмисляне се причисляват към някои от „ лагерите “.
И все пак, ще се опитам, доколкото мога независимо, да прибавя няколко аргумента както за заплахите, по този начин и за позитивните аспекти на противоречивата спогодба, съпроводени от два разновидността за деяние, които биха разрешили да изхвърлим „ мръсната вода “, само че да запазим „ бебето “. Защото „ джендър “ е неприемлива и дори неуместна идеология, само че дружно с това домашното принуждение е отвратителна действителност. Откъсването на „ пол “ от „ джендър “ – просвета или идеология?
„ Джендър “ е идеология, а не просвета. Пряката последица от това е, че методът към настояванията, учредени на тази идеология, би трябвало да бъде не като към някакъв неоспорим и неминуем императив („ няма мърдане “ по Андрей Райчев или пък „ от Брюксел желаят “), а да следва разпоредбите на обществено-политическите полемики „ за “ или „ срещу “ дадена идеология и политика. Целта на разискването на една политика е да се преценяват изгоди и негативи, и да се образува публичен консенсус за нейното използване или отменяне. В тези общества, където подобен релативно необятен консенсус има, „ джендър “ идеологията се трасформира в политики (Канада, Англия, Австралия, с някои ангажименти и САЩ). Там, където тази политика няма преобладаваща социална поддръжка, тя не се ползва (в доста от демократичните държави). В обществената мисъл при започване на 90-те, основно в подтекста на битката за пълноправие на дамите, се появиха течения, които обосноваваха съществуването на обществена надстройка на пола – „ джендър “ - изразяваща се в обществените функции, които едно общество приписва на мъжете и дамите. Те обаче не откъсваха джендър от биологичен пол. Никога не са получавали всеобщо научно самопризнание, само че имат своята научна основа и съставляват едно от теченията в актуалната социология, логика на психиката и прочие
Подчертавам, едно от теченията, а не някакъв всепризнат императив. Защото тонове други научни писания потвърждават с научни способи, а не с персонални изказвания и възгледи, че полът е единна биопсихологическа категория, а съществуването на избрани изключения и аномалии, не може да се трансформира в обществена норма. Проблемът обаче стартира тогава, когато джендър теориите изоставиха връзката сред биологичен и обществен пол, и заговориха за тоталната им автономия, за отделяне на биологичния пол от джендър, за маргинализиране на пола, като естествена даденост, като Божествено създание, и извеждане на фундамент на концепцията, че полът и половата еднаквост са въпрос на персонален избор, на обществено осъзнаване и вътрешни психологични преживявания. Екстремизмът стигна до такава степен, че се стартират даже хрумвания, че човек може „ флуидно “ и динамично да прескача от един пол в различен и назад, и че това е нормата, а не изключението.
Личният избор и общественото проявяване, а не биологията образуват пола, настояват последователите на тази идеология. Много от правозащитните организации и институции, основно в англо-американския свят, безрезервно я прегърнаха. Ето единствено един образец: „ джендър е самостоятелният автентичен или възприеман пол, полова еднаквост, самоизява, външен тип, държание или израз, без значение дали половата еднаквост, себевъзприемането, външността или държанието са разнообразни от пола, избран при раждането ", заявява Градската комисия на Ню Йорк по човешките права. Този идеологически мироглед е недопустим, а във връзка с опитите да бъде аргументиран с научни способи – няма никакъв теоретичен консенсус.
Казано от друга, религиозно-философска позиция, откъсването на биологичния пол от обществения, е отделяне на индивида от Бога и оповестяване на индивида за „ господ “ и всесилен „ създател “, който взема решение самичък и съгласно своите персонални разбирания въпросите за живота и гибелта, за пола и половите връзки и така нататък Трактовка, която е несъвместима с фундаментите на християнската цивилизация. В последно време тази идеология стигна и до откровени крайности, като претенции за налагане на цялостна полова индиферентност, в това число унисекс тоалетни, общи съблекални за мъже и дами, смесени спортни тимове, индоктриниране посредством просветителната система, че децата трябвало сами да изберат своя пол/джендър, без оглед на „ приписания “ им пол при раждането; че трябвало да се подценен изцяло естествените разлики сред мъжете и дамите и да се разрушат всички обществени стандарти, включително това, че „ момчешкия цвят “ е синьото, а „ момичешкия “ розовото; че девойките си играят с кукли и носят рокли, пък момчета се бият и бутат камиончета...
Някои джендър-идеолози заговориха даже за „ постджендър общество “, където господства тотална полова индиферентност, а с помощта на научния напредък, следва да се сътвори опция и мъжете да раждат. Разни хора, всякакви идеали. Всеки има право да отстоява възгледите си, само че не и да ги постанова посредством регулации и държавна интервенция като общовалидна норма, когато те са в несъгласие с преобладаващите полезности в обществото. Откъсването на пол от джендър беше възприето като политическа стратегия на обществените придвижвания за пълноправие на ЛГБТИ общностите, тъй като дава идейна структура на техните претенции. През последните години обаче, тези обществени придвижвания също отидоха в някои неприемливи крайности. Защото едно е да изискваш почитание към твоята различност, друго е да се стремиш да наложиш своя малцинствен стандарт, полезности и възгледи на останалата част от обществото, без да уважаваш, а понягога даже стигматизирайки нейните полезности и разбирания. Вън от подозрение е, че правата на ЛГБТИ хората би трябвало да бъдат предпазени, както на всички останали жители, и че те имат законното право да се борят за това. Но няма нищо общо с правата на индивида и с уважението към полово другите, да вземем за пример, това да се желае премахване на понятието „ бременна жена “ и замяната му с „ бременен човек “, както стори под натиска на ЛГБТИ деятели една английска лекарска асоциация. Та, белким това не е дискриминационно и даже унизително за всички тези дами, които не одобряват да бъдат третирани като безполови същества, както и мъжете, които не желаят да имат дете от „ бременен човек “, а от „ бременна жена “?!
Загубата на мяра и обсесията по обществено инженерство от страна на някои джендър-идеолози и обществени деятели, които преглеждат биологичния пол като откъслечен със обществения, занапред ще пораждат доста напрежения и дружно с това редица въпроси за механизмите, по които действат актуалната народна власт и просвета, и се утвърждават общовалидни обществени правила. Дискусията демонстрира, че немалка част от нашата общност, в това число от най-просветените й пластове, едвам в този момент се сблъскват със наличието и политическите хрумвания, които стоят зад понятието „ джендър “.
В десетки страни обаче, полемиката и политическата битка „ за “ или „ срещу “ джендър идеологията тече повече от две десетилетия. Така е в доста европейски страни (Полша, Италия, Испания, Гърция, Хърватска и пр.). Така е и в цяла Южна Америка да вземем за пример, където под напора на интернационалните финансови институции и с поддръжката на доста от левите ръководства – от Дилма Русеф до Ево Моралес – през последното десетилетие беше въведено или се планираше въвеждане на джендър образование в учебните заведения, учредено на концепцията за полова индиферентност и персонален избор на пол. Скоропостижно, под справедливия публичен напън, тези стратегии бяха анулирани. В Перу 1,5 милиона жители излязоха на протестни демонстрации, в Боливия конституционният съд анулира тази политика, а в Бразилия с рухването на левицата, падна и концепцията за джендър индиферентност. Някой с съображение би отбелязал, че в тези страни има мощно въздействие на католическата черква. Но освен това е обяснението. В Уругвай, където обществото е по-секуларизирано даже от българското, хората всеобщо стачкуваха и осуетиха сходни държавни проекти.
Всичко ли сме създали по въпроса с домашното принуждение?
Вън от подозрение е, че казусът с домашното принуждение е голям, бездънен и нетърпящ равнодушие и безучастие от страната и обществото. Мрачни са статистиките, които съзнателно събират неправителствени организации и държавни институции. Само през последната година бяхме потресени от три убийства на дами от сътрудниците им, откакто техни тъжби до способените органи са останали без последици. Преди много години бях юридически специалист на една стратегия за отбрана на жертви на домашно принуждение и съм се докоснал „ на терен “ до грозната драма, обезсърчение и изтощение на дами, които са редовно измъчвани. Категорично би трябвало да бъдат опровергани изказванията, че „ сме приели цялото належащо законодателство “. Не е правилно! Очеизваден образец е, че нанасянето на междинни телесни повреди на съпруга/а, на брат или сестра, на прогресивен или низходящ родственик, се преследва не по общия ред, а единствено по просба на потърпевшия, така наречен наказателно дело от частен темперамент (чл. 161 НК). Тоест, няма държавно следствие, а жертвата би трябвало сама да потвърди закононарушението.
Средните телесни повреди са тежки закононарушения с висока социална заплаха – счупени крака, фрактури на прешлените, счупени три и повече ребра, изтребване на зъби, обезобразяване на лицето и прочие Хайде, да си представим по какъв начин една измъчвана жена, живееща в боязън, постоянно лишавана от средства и държана в психическа и материална взаимозависимост и боязън от насилника-съпруг, отива и подава частна просба с доказателства, че е жертва на принуждение. А даже и да откри морални и физически сили и храброст да се оплаче, някой дава ли си сметка какво се случва с нея, когато насилникът разбере за подадената от нея просба. Нужна е смяна и гонене на сходни закононарушения или по общия ред – по самодейност на прокуратурата, или посредством третирането им като така наречен в наказателноправната доктрина закононарушения от частно-публичен темперамент, когато производството стартира по просба на потърпевшия, само че отговорността за доказване на закононарушението се поема от прокуратурата.
Друг образец - белким не са нужни на практика, а и законови ограничения, които да задължават полицейските органи да се намесват и да ревизират действително случаи на домашно принуждение, а не както е всеобщата процедура в този момент – да третират такива произшествия като „ вътрешен фамилен въпрос “ и да отхвърлят интервенция.
След тези предварителни разяснения, дано обърнем взор към въпросната Истанбулска спогодба.
Какъв е казусът с Истанбулската спогодба?
В центъра на конвенцията е казусът с насилието. Всички нейни цели, правила и правила са подчинени на концепцията за превъзмогване на домашното принуждение, съгласно възгледите на нейните съставители. Дотук добре. Проблемните зони, които провокираха възражения обаче са главно две – дефиницията на пола като „ обществен “, т.е. „ джендър “, и проучването на „ нестереотипни функции на пола “ в учебно заведение. От тях се вършат заключения, че се „ отварят вратите “ за еднополови бракове и наложително въвеждане на онази джендър идеология, която откъсва биологичния от обществения пол (джендър). В интерес на истината, конвенцията не съдържа императивно обособяване на биологичния от обществения пол. Това е видно и от формалния пояснителен отчет, който е насочна точка при нейното пояснение и използване. Там се акцентира по-отчетливо, че понятието обществен пол не се откъсва от биологичния. Както е записано в т. 43 от отчета:
„ В подтекста на тази спогодба терминът пол, въз основа на двата пола, мъже и дами, се употребява като общественоизградени функции, държание, действия и атрибути, които обещано общество смята подобаващи за дамите и мъжете. Изследванията демонстрират, че някои функции или стандарти възпроизвеждат нежелани и нездравословни практики и способстват насилието да бъде считано за задоволително. За превъзмогването на такива функции на пола член 12, параграф 1 слага рамката за очистване на предубеждения, традиции, обичаи и други практики, които се основават на концепцията за малоценността на дамите или на стереотипните функции на половете като общо обвързване за попречване на принуждение.
“ От юридическа позиция, най-малко за мен, конвенцията не постанова неприемливото разбиране „ джендър “ (вкл. „ трети пол “) в неговия смисъл на пол, определян от персоналния избор, а не от биологията. Но събитието, че в публичната полемика бяха изказани толкоз опасения и страхове, без подозрение постановат, както ще предложа по-нататък, Народното събрание да им отговори съответно. Категорично би трябвало да се подчертае също, че нищо в Истанбулската спогодба не може да се трансформира в годно съображение за въвеждане на еднополови бракове, нито даже за обосновани искания в тази посока.
Вярно е, че ЛГБТИ общността има сходни претенции – да вземем за пример, измежду формалните цели на „ София прайд “ попада и: „ транспониране в националното законодателство на стандартите на Истанбулската спогодба по метод, гарантиращ ефикасното им използване на процедура и във връзка с фамилиите на еднополови двойки. “ Тяхно право е да желаят, само че това напълно не значи, че има правни учредения да бъдат задоволени сходни искания.
Трябва да е ясно, че със или без тази Истанбулска спогодба, обичайният брак сред биологични мъж и жена е предпазен както в Европейската спогодба за отбрана на правата на индивида (ЕКЧП), по този начин и в нашата Конституция. Европейска конвенция за правата на човека категорично утвърждава брака сред мъж и жена (чл. 26). При това, забележете, в практиката на Съда в Страсбург категорично се акцентира, че става дума за „ обичайното семейство на мъж и жена “, т.е. не може да се приказва за някакви полови нововъведения, които да дават отговор на този критерии „ мъж и жена “. Както Съдът се е произнасял към този момент в няколко значими каузи, които дефинират европейския правозащитен стандарт по въпроса, еднополовите бракове не съставляват човешко право, предпазено от Европейска конвенция за правата на човека. В този смисъл, споделя Съдът, страните имат цялостната независимост на преценка дали да одобряват или не правна уредба на еднополови бракове или приравнени на тях цивилен съюзи. И тази преценка е според от традициите, разбиранията, публичните настройки и консенсус по този въпрос (делото Hämäläinen v Finland от 2014 г.). Съдът акцентира, че страните нямат обвързване да вкарват еднополови бракове (делата: Affaire Chapin et Charpentier v France от 2016 година и Schalk and Kopf v. Austria от 2004 г.). С други думи, няма „ европейско условие “, нито пък „ Брюксел “ може да изисква сходна смяна. Това е въпрос, който се взема решение на вътрешнонационално равнище, а в случай че има политици, които се оправдават, че някой ги бил „ натискал “, то това единствено сочи какъв брой некомпетентни и безотговорни са, бидейки неспособни да дадат съответен и учреден на европейските правозащитни стандарти отговор на тези, които „ натискат “.
Прочее, против подобен отговор, никой естествен европейски общественик не би могъл да каже и „ гък “. В този смисъл, изказванията, които се чуват тук и там, че по „ инструкции от Брюксел “, трябвало да се трансформира текстът на член 46 от Конституцията, който възпроизвежда обичайния модел на брак сред мъж и жена, заложен и в Европейска конвенция за правата на човека, са несериозни. Всеки може да желае всичко от нашите управници, въпрос на тяхна подготвеност, отговорност и темперамент е да отхвърлят с съответни причини сходни претенции, в случай че ги има.
Нямат юридическа стойност и някои квазиполитически изказвания на някакъв общоприет юрист на съда на Европейски Съюз в Люксембург, тиражирани тези дни от някои родни медии в преломен и манипулативен смисъл. Защото въпросното мнение се отнася до напълно други проблеми, свързани със свободата на придвижване, а не „ за “ или „ срещу “ еднополовите бракове.
Какво да се прави с Истанбулската спогодба?
Прагматично видяно има два съществени разновидността, най-малко съгласно мен. Първият е, Истанбулската спогодба да бъде отхвърлена, само че незабавно да се одобряват нужните законови промени за възстановяване на битката с домашното принуждение. Най-малкото тези, които показах нагоре – междинни телесни повреди сред съпрузи и родственици да се преследват на общо съображение или да се третират като закононарушения от частно-публичен темперамент, при което доказването е отговорност не на жертвата, както е в този момент, а на прокуратурата. И още - да се вкарат подобаващи ограничения, задължаващи полицията да организира дейно следствие на деянията на домашно принуждение.
Вторият вид е, да се ратифицира конвенцията, само че с ясна тълкувателна декларация. Мнозина, в това число министри, показват непознаване на наредбите на конвенцията, като настояват, че можело да има ратификация с запаси по текстовете, които провокират полемика. Резервата е отвод от използване на обособени разпореждания. За страдание обаче, Истанбулската спогодба не разрешава запасите, като се изключи няколко категорично посочени текста, които са свързани с компенсациите и други тематики без отношение към проблематичните текстове, за които приказваме. Това е категорично постановено в член 78 от конвенцията. Международното право обаче разрешава ратификация с тълкувателна декларация. Тоест с текст, в който страната декларира точния смисъл, в който ще пояснява и ползва дадена конвенционна норма. Досега три страни – Полша, Литва и Латвия – са създали такива тълкувателни заявления в смисъл, че ще ползват конвенцията в сходство с правилата и наредбите на техните национални конституции. С оглед повдигнатите въпроси и подозрения, считам, че това не е задоволително. Нужна е експлицитна тълкувателна декларация във връзка с дефиницията на „ пол “, която да гласи примерно: „ Република България ще пояснява и ползва наредбата на член 3, б. „ в “, като регистрира неразривната връзка сред биологичния и обществения пол (джендър) “. Подобна декларация е в благозвучие с прокламираните цели на Истанбулската спогодба, като дружно с това в допълнение прецизира текста на цитираната т. 43 от Обяснителния отчет към нея и поставя преграда пред хипотетични и случайни тълкувания за „ трети пол “, еднополови бракове и др.под.
И най-после, такива тематики би трябвало да бъдат обсъждани трезво, с познаване на правната уредба и без изродяване на демократичната полемика в ненавист. Това важи и за безкритичните последователи на Истанбулската спогодба, и за нейните крайни отрицатели. А над всичко би трябвало да е уважението към правата и полезностите на всички жители, а освен на тези, които принадлежат към дадени малцинства. Защото би трябвало да се държи сметка както за правата, възприятията и идентификацията на малцинствата, по този начин и с не по-малко съображение - за правата, възприятията и идентификацията на болшинството. Социалното инженерство постоянно води до обществени рецесии и спорове. Държавата не би трябвало да бърка в душите на хората, да им споделя какво и по какъв начин да мислят и приказват, а още по-малко да желае от тях силово да сменят своите полезности, религиозни убеждения или метод на живот, стига всички те, несъмнено, да са учредени на почитание, обич и разсъдък, а не на принуждение.
Източник: dir.bg
КОМЕНТАРИ