Позвъняване в десет часа сутринта. Мария Иванова остави плетенето на

Позвъняване в 10 часа сутринта. Мария Иванова остави плетенето на вълнените чорапи и подвигна слушалката.

– Внукът Ви е направил съществено пътно произшествие – търпеливо изясни незнаен глас. – Разбил е скъпа кола, има жертви, а за това го грози от три до пет години отнемане от свобода… За да помогнем на внука ви да избегне наказателна отговорност, са нужни пари!

– Колко?

– Три хиляди! – уверено съобщи непознатият глас. – Пригответе парите, по-късно при Вас ще пристигна наш човек! И не казвайте на никого, другояче внукът Ви ще изгърми!

– Но у дома нямам никакви пари – изхлипа Мария Иванова. – Трябва да отида до банката, а тя е на другия завършек на града.

– Излезте на улицата – пред дома Ви ще спре сребриста кола и ще Ви откара където е нужно. И помнете: на никого нито дума! В интерес на внука Ви е.

След като минаха половината град и я остави пред банката, водачът постави пръст пред устните си, с цел да подсети на Мария Иванова да мълчи. Тя му отговори със същото. Върна се след половин час:

– Забравих си пин-кода на дебитната карта – тежко въздъхна тя. – Трябва да отида до вилата – той е там, записан в тетрадката… От вилата, която бе на 30 километра от града, Мария Иванова си потегли с две тобри с картофи и мрежа с лук.

– Слагаме ги в багажника и тръгваме! – сподели тя на изгубилия самообладание чужд мъж.

– Към банката? – попита той.

– Към у дома – отвърна Мария Иванова. Къде ще вървим в банката с тия картофи?! А по пътя ще се отбия в супера, би трябвало да купя мляко и самун.

Шофьорът се ядоса, само че си замълча. Вече изгубиха доста време и това го изнерви, само че пък бабата бе спокойна като лама.

– Не спри по този начин, помогни на бабата – сподели тя, слизайки от колата. И измамникът безропотно й замъкна торбите към петия етаж. А там към този момент го чакаха господа в полицейска униформа.

– Какво ще кажеш на внука си?!? – напълно бил комплициран задържаният.

– Нямам никакъв внук – отвърна умерено старата дама, нарочена за жертва. – Както и няма никаква злополука с човешки жертви. Веднага ви разкрих!

– Защо тогава ходихте до банката?

– За да си платя сметките и телефона.

– А на вилата?

– За да си взема картофи и лук – изясни Мария Иванова. – Върви, върви! Аз не съм баба с котка, а пенсиониран майор от полицията!