Неподозираното щастие
Появяването на щерка ми безспорно разшири схващането ми за благополучие.
Или по-точно – редките моменти, в които не съм с нея, ненадейно обогатяват моята визия за благополучие . Когато бях млада, в никакъв случай нямаше да допускам, в случай че ми бяха споделили какъв брой остро, съвсем физическо може да е чувството от това да пия чай в кухнята.
В чистата кухня.
В чистата празна кухня. Където няма хора, играчки, обелки, късчета пластилин, начупени клечки за зъби и разсипани мъниста.
Щастието от празния ледник, където има единствено три кисели млека, яйца и праскови.
Разкошът да вървиш гол в личния си дом, в случай че ти е прекомерно топло.
Щастието да седиш, просто да седиш на дивана.
И никой да не лежи върху теб, върху главата, ръцете, краката ти. И въобще моментите, в които тялото ти принадлежи единствено на теб – гърдите, мишниците, ръцете, косата.
Когато никой не върти главата ти в нужната посока, тъй като „ но ти не гледаш деликатно! “. И никой не залепя с тиксо пластмасово пони към крайници ти.
Преди същински бих се развеселила, в случай че ми кажеха, че щастието, това е тишината. Не музиката. Не диалога с непосредствен по дух човек. Тишината. Да я слушаш тази тишина, какъв брой е голяма и прелестна.
Можеш да я слушаш час и два, и три. Можеш да се събудиш в пет сутринта и отново да я слушаш, тъй като знаеш, че най-малко до 7 няма кой да я наруши.
Щастието е също свободната глава.
Защото нормално в главата ти от самото начало има някого и внезапно го няма. Не за дълго. И не би трябвало да проверяваш дали си е написал домашното по математика, какъв план има по природознание и какво написа в бележника.
Гладен ли е този човек, студено ли му е, или пък прекомерно горещо, не е ли време да му се сменя памперсът, би трябвало ли да се купят по-големи количества плодово пюре, време ли е за разходка, спи ли му се, би трябвало ли да се пусне пералнята, до каква степен сте с имунизациите, има ли потребност от нови обувки, а зимно яке…
Навън е 32 градуса, липите цъфтят, а ти седиш и мислиш за зимно яке.
Майчината тревога е необичайно нещо и от време на време приема причудливи форми.
И това е благополучие – когато всичко това изчезва от главата ти – за няколко дни. Дори да се опиташ да се вслушаш, чуваш единствено спокоен шепот някъде далеко.
Внезапно и напълно ненадейно благополучие – когато изядеш последните череши самичък. А не ги отстъпиш на някого. И хем го правиш на драго сърце – отстъпването, а и не го обичаш този плод чак толкоз, само че да можеш да ги изядеш самичък – това си е благополучие.
Щастие е, когато времето ти не се разтяга на още двама или трима души. А си е единствено твое.
Щастие е да не би трябвало да бъдеш образец на някого, тъй като никой не те гледа. И в случай че поискаш, може да закусиш с шоколадови бонбони. Или да си хапнеш препечена филия в леглото.
Ако пък решиш, може да си зарежеш мократа забрадка на пода в банята. Мокра. На пода. Кърпата си е твоя, когато искаш, тогава ще си я прибереш.
Ако някой в миналото ми беше споделил, че щастието – това е мокра забрадка на пода на банята, щях да си помисля, че този някой напълно е откачил.
Но действително видяно, родителството е най-хубавият метод човек да разбере философския принцип за празнотата – тя в никакъв случай не е толкоз празна, колкото наподобява.
А също и християнския принцип на смирението.
А също и будисткия принцип на страданието.
Просто би трябвало да потърпим. Някакви седем-осем години и цялото това познание ще е в джоба ти. Заедно с един куп елементи от лего и мъниста.
Инфо: Анастасия Рубцова
