Повратна точка? България е на път да осъзнае, че не

Повратна точка? България е на път да осъзнае, че не ѝ би трябвало нов избавител, а нова политика. Така ще се раздра омагьосаният кръг, в който властта разпределя порциите, а тези, които са ги получили, разпределят властта,

Всички в България елементарно приказват за смяна, само че им е мъчно да кажат в какво, отвън кадровите рокади, ще се състои тя - и кой, отвън издигането на лозунги, е в положение да я извърши. Отговорът на тези въпроси в последно време стартира да се обяснява - смяната ще се състои в завършек на лидерската политика. И няма потребност някой особено да я прави - ще се случи от единствено себе си.

В България тихомълком се случва смяна

През десетилетията на прехода в България - от Луканов та до Борисов, политиката ни се свеждаше до лъчение на водач, който зад институционалния фон на републиката да поеме цялата власт, като нормално я упражнява от „ Дондуков “ 1. Заради лична бездейност или съдружни несъгласия имаше известни антракти в по този начин наложилия се управленчески модел, само че точно антракти, а не други възможности.

Потребността от водач се подхранваше от устойчивото чувство на нацията, че е политически и геополитически нещастна и би трябвало да се откри някой, който да я избави. Очакването за сходна свръхсила, съсредоточена в един човек, попада в разнообразни митологични архетипи, само че културно непосредствен като че ли е южнославянският на юначеството. Като присъщото за политическия левент е, че силата му се отъждествява с властта му и по тази причина никой с нищо не трябва да я лимитира. Поне първоначално. Накрая върху него неизбежно се стоварва националното отчаяние, най-малкото тъй като мястото на юнаците не е в политиката, а в митологията.

Митологичните упования на народа се показваха посредством прост политически избор - водачът на партията, спечелила най-вече гласове, получаваше „ мандат “ за водач на нацията и трябваше незабавно да се заеме със спасяването ѝ. Като на първо време, несъмнено, трябваше да я избави от предходния национален фаворит. По тази логичност, а и откакто си бе построил образцова „ юначеска " биография на герой за национални правдини, Слави Трифонов изглеждаше уверен, че е пристигнал неговият ред. Без съмнения съобщи претенциите си за цялата власт, като предполагаше, че, както до момента, никой с нищо няма да му пречи. Но знаем, че не стана по този начин. Не единствено кабинетът му не беше подсилен, само че и Има Такъв Народ от политическо знамение се трансформира в политическо неразбирателство. Във втория парламентарен мандат на партията си Слави Трифонов съумя да провокира националното отчаяние още преди да е получил властта - и то не тъй като се е явил различен претендент за избавител на нацията, който да го измести. Нещо се е случило: механизмът на лидерската политика е престанал да работи. Твърде евентуално е идващите избори да се окажат онази повратна точка, в която нацията ще си даде сметка, че не ѝ би трябвало нов избавител, а нова политика.

Много са преимуществата от това ориста на нацията да не се залага на една-единствена карта и да не зависи от една-единствена лична воля. Публичните връзки по-трудно ще деградират до частни, защото няма да е задоволително да се схванеш с водача „ по човешки “. Нивото на корупцията ще спадне, тъй като тя се крепи точно върху подмяната на обществените връзки с частни, а отсам ще отслабне и въздействието на „ дълбоката “ върху обществената страна. Така ще се раздра омагьосаният кръг, в който властта разпределя порциите, а тези, които са ги получили, разпределят властта. Това внезапно ще увеличи демократичното ѝ качество, защото ще се трансформира от власт на персоните във власт на процедурите. Републиката ще престане да бъде премиерска и ще си върне конституционния модел на парламентарна република. И по този начин нататък.

Националните водачи са за музея

Разпадналата се лидерска политика ще бъде заместена от политици-експерти, които екипно се допълват в рамките на обособените партии. Това изобщо не значи, че на мястото на политиците ще дойдат специалисти, а че политиците ще имат експертни познания, които ще употребяват в публичен интерес. И селекцията им ще върви не по линията " харесва ми - не ми харесва ", а по линията " знае - не знае ". Ситуацията трансформира в емблема на този нов типаж Кирил Петков, който даже с иронично лепнатия му прякор Киро-Харварда основава усещането, че внася международна просвета в локалната политика. В посоката на обрисуваната смяна би трябвало да се приема и предлагането (повече алегорично, в сравнение с осъществимо) Ива Митева да стане министър-председател. Със своята експертна дистанцираност и женска притеснителност тя е тъкмо противоположното на лидерския облик, наложил се през прехода - мъж (за предпочитане мачист), егоцентрик, мощна ръка, сръчен състезател, партиен родолюбец.

Впрочем, не става дума единствено за изгряващи звезди. Христо Иванов от дълго време стартира политически хрумвания и подхваща дейности за реализацията им в зоната на своята юридическа подготвеност без демонстрации на лидерско его. Николай Младенов също е образец за интелектуален метод в правенето на политика - за жалост не на нашата, а на интернационална сцена. И други политици-експерти като тях са на ред, а не следващият народен водач, този път слязъл от екрана.

Разбира се, давам си сметка, че описаната смяна може и да е просто политически мираж - разследване на умората от един непрекъснато възпроизвеждащ се муден и тираничен модел на ръководство, който ни държи на опашката на Европейски Съюз.