Български етнически модел или дискриминация по български
Повечето от нещата, за които ще стане дума тук, съм претърпяла и помня персонално, въпреки че сега, когато съм била техен съвременник, не всеки път съм разбирала защо тъкмо става дума и са ми били нужни десетилетия, с цел да си го изясня по метода, по който го разбирам през днешния ден. Така или инак, това е моето персонално усещане/схващане за нещата – нищо повече. И нищо по-малко.
Това написа в профила си във Facebook Мая Ценова.
В рамките на обозримото „ мое време “ беше време, когато българските жители имаха така наречен сини паспорти – дребни книжчици с по десетина странички и някъде в самото начало – рубрика „ националност “.
В рубрика „ националност “ можеше да бъде вписано:
„ българин “, „ ром “, „ турчин “, „ евреин “, „ арменец “, а съм чувала, че преди този момент е имало и „ македонец “ и някои други „ екзотични варианти “, които обаче при започване на 60-те години май към този момент ги нямаше. В малко по-късни времена имах една другарка, омъжена за арменец, и помня по какъв начин майка й се притесняваше, че когато внуците й пораснат и получат паспорти, в тях ще написа „ националност арменец “, та аз я успокоявах, че „ новите паспорти “ – моят беше подобен – рубрика „ народност “ към този момент не се попълня.
От историята е известно, че това е бил интервалът, когато и по нашенско са били решили да прекопират руския опит на многонационалната страна, заради което напряко зорлем са „ създавали “, т.е. измисляли националности. Което след това пък се наложи да бъде изкоренявано. Стигайки до извращения.
Може би таман интервалът на „ многонационалната “ българска страна е бил интервал на някакъв подем, т.е. превръщане на внимание на културата на българските турци. Което при всички случаи е било обвързвано с много условности, една от които евентуално предаността към Партията-ръководителка и нейните хрумвания...
Имало е банкет със специфична квота в университетите,
въпреки тя да не е осигурявала повсеместност. Имало е квота и за образование на двама-трима български турци в чужбина – нормално в Съветския съюз, имам такива другари... Не си припомням да съм слушала записи на Кадрие Лятифова по Българското радио, само че, по този начин или инак, името й е останало вписано в българската просвета. Имало е няколко турски театри. Има в нашата музикална история един диригент „ със международна популярност “ – името му е Месру Мехмедов, само че какъв брой от вас са го чували? Имало е учебни заведения, в които българският език се е учел като втори, спомагателен език – братът на дядо ми работеше в такова учебно заведение някъде из търговищките села и помня неговите разкази за извънредно благите му, ученолюбиви и възпитани възпитаници. Нищичко не бях чувала за турските поети в България. Много по-късно се оказа не просто, че ги е имало, само че и си открих едно стихотворение, което не мога да дочета, без да съм се просълзила. Няма да ви го спестя.
Междувременно светът се промени – рубрика „ националност “ в българските паспорти стана непотребна и
българското общество пое курс към хомогенизиране.
От началото на 60-те години чувам за „ трудоваци “ – това са така наречен „ трудови войски “, обособени елементи от Българската войска, в които акцентът е не върху военното образование, а върху трудовата тегоба. И още една специфичност имаха трудови войски – техният състав се попълняше от недоучили български наборници плюс турците и ромите, без значение до какво равнище на обучение са стигнали. Не зная по какъв начин са се приемали курсанти във висшите военни учебни заведения на Българска народна армия по това време, само че, коства ми се, е имало ограничавания за банкет на турците даже в Школата за запасни офицери в Плевен, където се одобряваха приключилите висше обучение българи – очевидно съгласно „ обикновената логичност “ надали може да се разпореди използване на военната теория на България /част от Варшавския контракт, ориентирана срещу Турция/НАТО за осъществяване на офицери с турски етнически генезис.
По същото време в регионите с турски етнически детайл в България се прилагаше монокултурно стопанство, разчитащо основно на трудоемкото развъждане на тютюн. А за младите турци с по-широки упоритости изборът беше да си потърсят работа надалеч от фамилиите, разкъсвайки фамилните връзки и обичаи. И по този начин, мои другари – на моя възраст – водач и готвачка, с които се срещнах на един много по-късен стадий, се оказахаха обиколили съвсем всички краища на България, единствено че оставяйки децата си да ги гледат баба и дядо.
Точно същото бях претърпяла самата аз, оставена на бабино развъждане,
до момента в който мама и баща работеха „ в София “, дядо ми „ викаше по телефона “ от пощата по един път в годината, а по два-три пъти в годината те си идваха да видят какъв брой съм пораснала – на 1 май, 9 септември и Нова година. Само че мама и баща са си от „ болшинството “, приказват си езика на болшинството и си честват празниците съгласно неговите обичаи. А в това време турците и от тяхното, и от идващото – моето потомство са се виждали принудени да се преценяват със същите тия обичаи – на болшинството, в които не е имало място за нищо от техния обичай и метод на живот. Нашите бебета са си получавали „ понудата “ и „ погачата/прощъпулник “, само че турските бебета не са имали право на здравна интервенция при обрязване – българските лекари са рискували дисциплинарно наказване, в случай че извършат такава интервенция. (Интересно кой и по какъв начин е обрязвал по същото време еврейските бебета...) На един по-късен стадий в стенограма от съвещание на Политбюро един идеолог на така наречен „ възродителен развой “, сбъднат от Партията-ръководителка, е изрекъл и формулата: „ Ние ще отнемем на турците децата... “ (Това по какъв начин се назовава с изключение на асимилация? )
Също по този начин „ по мое време “ към този момент нямаше турски учебни заведения, нито турски театри,
а за турски фолклорни записи по държавни български медии въобще и дума не можеше да става. Чувала съм, че им е било забранявано да си приказват на турски в това число на улицата. Извинете, само че в случай че вие, настоящето болшинство, бъдете наложително сложени в такава обстановка, няма ли да дадете израз на митинга си по методите, за които турците в България бяха по този начин остро укорявани: че се правели, че не схващат, когато в техните региони влезеш в хлебарницата да си купиш самун... (А да си спомняте физическия закон за действието и противодействието? ) По същото време е била закрита и специалността „ Турска лингвистика “ в СУ, възобновена две десетилетия по-късно, към този момент „ по мое време “, само че тогава ми беше чудно по какъв начин по този начин няма турци измежду студентите в тая компетентност?! Е, за всичко има метод и освен това не е нужно да е записан в устав. Мой студент турчин, който посъветвах да запише втора компетентност „ Турска лингвистика “, имаше голямото предпочитание да отиде дружно с сътрудниците си на десетдневна екскурзия в Турция в средата на 90-те години. Ръководителят на групата, при който персонално отидох да помоля да го вземат, ми съобщи: „ Това е единствено за наши студенти. “ – и не го взе. Всъщност за какъв брой професори и доценти турци сте чували и смятате ли, че това е по липса на тяхна упоритост и предпочитание? Моя другарка е доцент по модерна американска литература в Истанбулския университет.
След като е била принудена да напусне България в границите на 24 часа с майка си –
селска учителка в Кърджалийско. Защото идеологията на „ възродителния развой “ е била прогонване на турската интелигенция. Между другото, майка й и до този миг има най-красивите божури в Гебзе. И когато пролетно време дойдат съседките да им се възхищават, тя споделя гордо: „ Те са от България. “ Същевременно издадението „ Турците в България. История, обичаи, просвета “, София 2012 година, е дело на колектив: Антони Георгиев, Божидар Алексиев, Галина Лозанова, Димана Трънкова, Доротея Добрева, И. Влаева, Й. Бибина, О. Събев, Р. Попов. Ще ви спестя въпроса и напъните да търсите турци след писалите за турците: отговорът е, че има измежду тях един (!) турчин, единствено че няма по какъв начин да го разпознаете – предпочел е да не си върне турското име. Защо ли!
За похищенията, свързани с така наречен „ възродителен “ развой няма да разтварям дума.
За мен е кощунствено поругаване да смениш имената на мъртъвците в общинските регистри, с цел да не остане и диря... Няма да се впускам и в разкази за това, по какъв начин хората, принудени за 24 часа да изоставен родината си с каквото могат да носят, десетилетия по-късно приказват за България със сълза на обич в очите. И по какъв начин се канят, като се пенсионират в Турция, да си вземат каквото са събрали и да дойдат да ремонтират порутените си къщи и джамии в България. (Ние пък им готвим отнемане от поданство!? Ами дано бурените допревземат напълно тия краища от Републиката на болшинството, което еднопосочно избира кафенетата, кръчмите и моловете пред полагането на труд... )
Така или инак, в така наречен време „ след смяната “ разумно би трябвало да се чака смяна с позитивен знак. Мнозинството се озова „ след смяната “, към момента интензивно повлияно от „ Време разделно “.
Малцинството получи опция да чуе личния си глас.
И до момента си припомням с неспокойствие работата си като синхронен преводач по време на Първата национална конференция на мюсюлманското изповедание в България – 19 септември 1992, зала 3 на НДК. Как се вълнуваха мюсюлманите от опцията да се освободят от последния „ тоталитарен “ основен мюфтия Недим Генджев – апропо, първия заемащ този пост в България, който не няма никакво религиозно обучение, приключил е задочно Юридическия факултет на СУ от квотата на Министерство на вътрешните работи и общоизвестен факт е, че е назначен на този пост, бидейки в същото време полковник от Държавна сигурност.
Задачата му е била да сформира декларация от името на Главно мюфтийство в поддръжка на „ Възродителния развой “. Недю Генчев извършва задачата и връчва декларацията персонално на Тодор Живков... А през 92-ра хората с такова облекчение избраха на негово място нов основен мюфтия.
Не задълго. Българската „ зараза “ от дублиране/разцепване на институции -
два Синода, две синдикални централи и така нататък хвана и мюфтийството – от този момент и до през днешния ден гореспоменатият, който още веднъж е Недим Генджев, от време на време се самопровъзгласява за основен мюфтия и завежда по някое дело за някой мюфтийски парцел.
За основен мюфтия той няма по какъв начин да се пребори, тъй като това въпреки всичко зависи от общността на вярващите, само че за парцелите се преборва методично, тъй като тук към този момент думата има нашенската правосъдна система. А Недим Генджев разполага с финансиране от Саудитска Арабия. Но нашенската правосъдна система си затваря очите за това. Не я интересува скандалното издание на Свещения Коран в превод на Недим Генджев, в което още на първия ред има неточност в изписването на формулата „ В името на Бог Всемилостивия Милосърдния “, не я интересува, че в същинския текст на Корана в това издание са включени своеволни разсъждения и тълкувания – нещо, за което другаде издателят би рискувал да заплати с живота си... само че ние сме надалеч от шариата, нали! Нашенската правосъдна система я интересува кой заплаща – на правилото той да поръчва и музиката.
Нашенската правосъдна система води развой към този момент какъв брой години против „ пазарджишките имами “
за проповядване на саудитски уахабизъм. Периодично се издигат и гласове против турското въздействие, проникващо посредством Главно мюфтийство. Същевременно от „ измененията “ насам не престават опитите, в чието техническо реализиране имах насладата да вземам участие персонално в самото начало, за акредитиране на тогавашния полувисш, а в този момент към този момент Висш ислямски институт, съгласно българската просветителна система. Институтът е регистриран по Закона за фамилията.
Българските управляващи отхвърлят всевъзможни разновидности за включването на института и на междинните мюсюлмански религиозни учебни заведения в системата на българското обучение, а в същото време роптаят, че имало турско или саудитско въздействие. От страна на института и мюфтийството беше препоръчан да вземем за пример вид за включването на института като компетентност към Богословския факултет на СУ. Не е ли обикновено разумно умозаключение, че в случай че искаш да пресечеш непознато въздействие, би трябвало да вземеш образованието под собствен надзор? А в този случай мюсюлманите желаят, само че болшинството не ще да поеме този надзор. Защо?!?!?
Тия дни си чешем езиците във връзка нападението над брачната половинка на зам.-главния мюфтия. Извинете, само че то не е ли просто следващ факт от една непрестанна и към този момент много дълга поредност? Забравихте ли акцията срещу минарето на Софийската джамия, от което се разпространявали апели за джихад – скърбя, апелът за молитва е общоприет и никой не може и не си прибавя нито думичка към него, и в него не се съдържа никакъв апел за джихад.
А помните ли, че на мохамеданин беше пукнат черепът при нахлуване на атакаджии по време на молитва пред тая джамия? Та в случай че използван досегашния опит, и тая алегория во езицех ще си отмине по реда. Но каква ще е идната? И можем ли да продължаваме да градим така наречен „ български етнически модел “ само на търпението на „ другия “, подлагано на безкрайна върволяк от провокации от нас, „ болшинството “ - каква е гаранцията, че някоя от тия провокации въпреки всичко няма да успее?
И кой е същинската опасност за България – оня, който си разрешава да изрече тия предизвестия на глас, преди да е станало късно? Или кичещият се с купа „ евродепутат “, който подклажда операции?
Извинете, само че за мен същинският българин е Хасан Карахюсеинов:
***
България
Тук, на тази земя моят пъп е отсечен,
тук за остарялото рало го вързали крепко.
Не със забрадка, а с тази земя изсуших
овлажнели очи от скръбта.
Земьо, моя кърмилнице, антична легендо,
може някой даже твоя вик да не чуе,
може някой от теб да отвърне лице,
може някой даже да избяга от теб.
Но кому промени ти, кърмилнице моя?…
Даже целият свят пепелище да стане,
свойта религия ти отново ще запазиш към мен,
както аз свойта религия към теб ще запазя.
И даже със ракета да бъда изстрелян
към далечни звезди, с цел да пална дъгата,
на усмивката земна в пространствата звездни,
отново във мене Марица и Искър, и Янтра
ще бълбукат
и ти, моя българска земьо,
в маранята зелена ще тръпнеш пред мен
като топлия аромат на хляба ни сладък…
Земьо,
ти си горещите длани на мама,
гроба български ти си на моя татко.
Това написа в профила си във Facebook Мая Ценова.
В рамките на обозримото „ мое време “ беше време, когато българските жители имаха така наречен сини паспорти – дребни книжчици с по десетина странички и някъде в самото начало – рубрика „ националност “.
В рубрика „ националност “ можеше да бъде вписано:
„ българин “, „ ром “, „ турчин “, „ евреин “, „ арменец “, а съм чувала, че преди този момент е имало и „ македонец “ и някои други „ екзотични варианти “, които обаче при започване на 60-те години май към този момент ги нямаше. В малко по-късни времена имах една другарка, омъжена за арменец, и помня по какъв начин майка й се притесняваше, че когато внуците й пораснат и получат паспорти, в тях ще написа „ националност арменец “, та аз я успокоявах, че „ новите паспорти “ – моят беше подобен – рубрика „ народност “ към този момент не се попълня.
От историята е известно, че това е бил интервалът, когато и по нашенско са били решили да прекопират руския опит на многонационалната страна, заради което напряко зорлем са „ създавали “, т.е. измисляли националности. Което след това пък се наложи да бъде изкоренявано. Стигайки до извращения.
Може би таман интервалът на „ многонационалната “ българска страна е бил интервал на някакъв подем, т.е. превръщане на внимание на културата на българските турци. Което при всички случаи е било обвързвано с много условности, една от които евентуално предаността към Партията-ръководителка и нейните хрумвания...
Имало е банкет със специфична квота в университетите,
въпреки тя да не е осигурявала повсеместност. Имало е квота и за образование на двама-трима български турци в чужбина – нормално в Съветския съюз, имам такива другари... Не си припомням да съм слушала записи на Кадрие Лятифова по Българското радио, само че, по този начин или инак, името й е останало вписано в българската просвета. Имало е няколко турски театри. Има в нашата музикална история един диригент „ със международна популярност “ – името му е Месру Мехмедов, само че какъв брой от вас са го чували? Имало е учебни заведения, в които българският език се е учел като втори, спомагателен език – братът на дядо ми работеше в такова учебно заведение някъде из търговищките села и помня неговите разкази за извънредно благите му, ученолюбиви и възпитани възпитаници. Нищичко не бях чувала за турските поети в България. Много по-късно се оказа не просто, че ги е имало, само че и си открих едно стихотворение, което не мога да дочета, без да съм се просълзила. Няма да ви го спестя.
Междувременно светът се промени – рубрика „ националност “ в българските паспорти стана непотребна и
българското общество пое курс към хомогенизиране.
От началото на 60-те години чувам за „ трудоваци “ – това са така наречен „ трудови войски “, обособени елементи от Българската войска, в които акцентът е не върху военното образование, а върху трудовата тегоба. И още една специфичност имаха трудови войски – техният състав се попълняше от недоучили български наборници плюс турците и ромите, без значение до какво равнище на обучение са стигнали. Не зная по какъв начин са се приемали курсанти във висшите военни учебни заведения на Българска народна армия по това време, само че, коства ми се, е имало ограничавания за банкет на турците даже в Школата за запасни офицери в Плевен, където се одобряваха приключилите висше обучение българи – очевидно съгласно „ обикновената логичност “ надали може да се разпореди използване на военната теория на България /част от Варшавския контракт, ориентирана срещу Турция/НАТО за осъществяване на офицери с турски етнически генезис.
По същото време в регионите с турски етнически детайл в България се прилагаше монокултурно стопанство, разчитащо основно на трудоемкото развъждане на тютюн. А за младите турци с по-широки упоритости изборът беше да си потърсят работа надалеч от фамилиите, разкъсвайки фамилните връзки и обичаи. И по този начин, мои другари – на моя възраст – водач и готвачка, с които се срещнах на един много по-късен стадий, се оказахаха обиколили съвсем всички краища на България, единствено че оставяйки децата си да ги гледат баба и дядо.
Точно същото бях претърпяла самата аз, оставена на бабино развъждане,
до момента в който мама и баща работеха „ в София “, дядо ми „ викаше по телефона “ от пощата по един път в годината, а по два-три пъти в годината те си идваха да видят какъв брой съм пораснала – на 1 май, 9 септември и Нова година. Само че мама и баща са си от „ болшинството “, приказват си езика на болшинството и си честват празниците съгласно неговите обичаи. А в това време турците и от тяхното, и от идващото – моето потомство са се виждали принудени да се преценяват със същите тия обичаи – на болшинството, в които не е имало място за нищо от техния обичай и метод на живот. Нашите бебета са си получавали „ понудата “ и „ погачата/прощъпулник “, само че турските бебета не са имали право на здравна интервенция при обрязване – българските лекари са рискували дисциплинарно наказване, в случай че извършат такава интервенция. (Интересно кой и по какъв начин е обрязвал по същото време еврейските бебета...) На един по-късен стадий в стенограма от съвещание на Политбюро един идеолог на така наречен „ възродителен развой “, сбъднат от Партията-ръководителка, е изрекъл и формулата: „ Ние ще отнемем на турците децата... “ (Това по какъв начин се назовава с изключение на асимилация? )
Също по този начин „ по мое време “ към този момент нямаше турски учебни заведения, нито турски театри,
а за турски фолклорни записи по държавни български медии въобще и дума не можеше да става. Чувала съм, че им е било забранявано да си приказват на турски в това число на улицата. Извинете, само че в случай че вие, настоящето болшинство, бъдете наложително сложени в такава обстановка, няма ли да дадете израз на митинга си по методите, за които турците в България бяха по този начин остро укорявани: че се правели, че не схващат, когато в техните региони влезеш в хлебарницата да си купиш самун... (А да си спомняте физическия закон за действието и противодействието? ) По същото време е била закрита и специалността „ Турска лингвистика “ в СУ, възобновена две десетилетия по-късно, към този момент „ по мое време “, само че тогава ми беше чудно по какъв начин по този начин няма турци измежду студентите в тая компетентност?! Е, за всичко има метод и освен това не е нужно да е записан в устав. Мой студент турчин, който посъветвах да запише втора компетентност „ Турска лингвистика “, имаше голямото предпочитание да отиде дружно с сътрудниците си на десетдневна екскурзия в Турция в средата на 90-те години. Ръководителят на групата, при който персонално отидох да помоля да го вземат, ми съобщи: „ Това е единствено за наши студенти. “ – и не го взе. Всъщност за какъв брой професори и доценти турци сте чували и смятате ли, че това е по липса на тяхна упоритост и предпочитание? Моя другарка е доцент по модерна американска литература в Истанбулския университет.
След като е била принудена да напусне България в границите на 24 часа с майка си –
селска учителка в Кърджалийско. Защото идеологията на „ възродителния развой “ е била прогонване на турската интелигенция. Между другото, майка й и до този миг има най-красивите божури в Гебзе. И когато пролетно време дойдат съседките да им се възхищават, тя споделя гордо: „ Те са от България. “ Същевременно издадението „ Турците в България. История, обичаи, просвета “, София 2012 година, е дело на колектив: Антони Георгиев, Божидар Алексиев, Галина Лозанова, Димана Трънкова, Доротея Добрева, И. Влаева, Й. Бибина, О. Събев, Р. Попов. Ще ви спестя въпроса и напъните да търсите турци след писалите за турците: отговорът е, че има измежду тях един (!) турчин, единствено че няма по какъв начин да го разпознаете – предпочел е да не си върне турското име. Защо ли!
За похищенията, свързани с така наречен „ възродителен “ развой няма да разтварям дума.
За мен е кощунствено поругаване да смениш имената на мъртъвците в общинските регистри, с цел да не остане и диря... Няма да се впускам и в разкази за това, по какъв начин хората, принудени за 24 часа да изоставен родината си с каквото могат да носят, десетилетия по-късно приказват за България със сълза на обич в очите. И по какъв начин се канят, като се пенсионират в Турция, да си вземат каквото са събрали и да дойдат да ремонтират порутените си къщи и джамии в България. (Ние пък им готвим отнемане от поданство!? Ами дано бурените допревземат напълно тия краища от Републиката на болшинството, което еднопосочно избира кафенетата, кръчмите и моловете пред полагането на труд... )
Така или инак, в така наречен време „ след смяната “ разумно би трябвало да се чака смяна с позитивен знак. Мнозинството се озова „ след смяната “, към момента интензивно повлияно от „ Време разделно “.
Малцинството получи опция да чуе личния си глас.
И до момента си припомням с неспокойствие работата си като синхронен преводач по време на Първата национална конференция на мюсюлманското изповедание в България – 19 септември 1992, зала 3 на НДК. Как се вълнуваха мюсюлманите от опцията да се освободят от последния „ тоталитарен “ основен мюфтия Недим Генджев – апропо, първия заемащ този пост в България, който не няма никакво религиозно обучение, приключил е задочно Юридическия факултет на СУ от квотата на Министерство на вътрешните работи и общоизвестен факт е, че е назначен на този пост, бидейки в същото време полковник от Държавна сигурност.
Задачата му е била да сформира декларация от името на Главно мюфтийство в поддръжка на „ Възродителния развой “. Недю Генчев извършва задачата и връчва декларацията персонално на Тодор Живков... А през 92-ра хората с такова облекчение избраха на негово място нов основен мюфтия.
Не задълго. Българската „ зараза “ от дублиране/разцепване на институции -
два Синода, две синдикални централи и така нататък хвана и мюфтийството – от този момент и до през днешния ден гореспоменатият, който още веднъж е Недим Генджев, от време на време се самопровъзгласява за основен мюфтия и завежда по някое дело за някой мюфтийски парцел.
За основен мюфтия той няма по какъв начин да се пребори, тъй като това въпреки всичко зависи от общността на вярващите, само че за парцелите се преборва методично, тъй като тук към този момент думата има нашенската правосъдна система. А Недим Генджев разполага с финансиране от Саудитска Арабия. Но нашенската правосъдна система си затваря очите за това. Не я интересува скандалното издание на Свещения Коран в превод на Недим Генджев, в което още на първия ред има неточност в изписването на формулата „ В името на Бог Всемилостивия Милосърдния “, не я интересува, че в същинския текст на Корана в това издание са включени своеволни разсъждения и тълкувания – нещо, за което другаде издателят би рискувал да заплати с живота си... само че ние сме надалеч от шариата, нали! Нашенската правосъдна система я интересува кой заплаща – на правилото той да поръчва и музиката.
Нашенската правосъдна система води развой към този момент какъв брой години против „ пазарджишките имами “
за проповядване на саудитски уахабизъм. Периодично се издигат и гласове против турското въздействие, проникващо посредством Главно мюфтийство. Същевременно от „ измененията “ насам не престават опитите, в чието техническо реализиране имах насладата да вземам участие персонално в самото начало, за акредитиране на тогавашния полувисш, а в този момент към този момент Висш ислямски институт, съгласно българската просветителна система. Институтът е регистриран по Закона за фамилията.
Българските управляващи отхвърлят всевъзможни разновидности за включването на института и на междинните мюсюлмански религиозни учебни заведения в системата на българското обучение, а в същото време роптаят, че имало турско или саудитско въздействие. От страна на института и мюфтийството беше препоръчан да вземем за пример вид за включването на института като компетентност към Богословския факултет на СУ. Не е ли обикновено разумно умозаключение, че в случай че искаш да пресечеш непознато въздействие, би трябвало да вземеш образованието под собствен надзор? А в този случай мюсюлманите желаят, само че болшинството не ще да поеме този надзор. Защо?!?!?
Тия дни си чешем езиците във връзка нападението над брачната половинка на зам.-главния мюфтия. Извинете, само че то не е ли просто следващ факт от една непрестанна и към този момент много дълга поредност? Забравихте ли акцията срещу минарето на Софийската джамия, от което се разпространявали апели за джихад – скърбя, апелът за молитва е общоприет и никой не може и не си прибавя нито думичка към него, и в него не се съдържа никакъв апел за джихад.
А помните ли, че на мохамеданин беше пукнат черепът при нахлуване на атакаджии по време на молитва пред тая джамия? Та в случай че използван досегашния опит, и тая алегория во езицех ще си отмине по реда. Но каква ще е идната? И можем ли да продължаваме да градим така наречен „ български етнически модел “ само на търпението на „ другия “, подлагано на безкрайна върволяк от провокации от нас, „ болшинството “ - каква е гаранцията, че някоя от тия провокации въпреки всичко няма да успее?
И кой е същинската опасност за България – оня, който си разрешава да изрече тия предизвестия на глас, преди да е станало късно? Или кичещият се с купа „ евродепутат “, който подклажда операции?
Извинете, само че за мен същинският българин е Хасан Карахюсеинов:
***
България
Тук, на тази земя моят пъп е отсечен,
тук за остарялото рало го вързали крепко.
Не със забрадка, а с тази земя изсуших
овлажнели очи от скръбта.
Земьо, моя кърмилнице, антична легендо,
може някой даже твоя вик да не чуе,
може някой от теб да отвърне лице,
може някой даже да избяга от теб.
Но кому промени ти, кърмилнице моя?…
Даже целият свят пепелище да стане,
свойта религия ти отново ще запазиш към мен,
както аз свойта религия към теб ще запазя.
И даже със ракета да бъда изстрелян
към далечни звезди, с цел да пална дъгата,
на усмивката земна в пространствата звездни,
отново във мене Марица и Искър, и Янтра
ще бълбукат
и ти, моя българска земьо,
в маранята зелена ще тръпнеш пред мен
като топлия аромат на хляба ни сладък…
Земьо,
ти си горещите длани на мама,
гроба български ти си на моя татко.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ