Мон Дьо и изкуството да надникнеш в човешката душа
Повечето негови диалози завършват със сълзи - било от наслада, горест или от двете по малко. Такъв е Мариян Станков - Мон Дьо - трансформира всеки диалог в дълбока и разтърсваща изповед. Малцина публицисти имат способността по този начин да предразположат събеседника си. Малко са и тези като него, които не се отхвърлят от най-голямата си пристрастеност, въпреки публицистиката да е сложна специалност.
Днес ви срещаме с Мон Дьо, с който си поговорихме за вкусната храна, за въпросите, които не би задал, и за разликите сред Мариян Станков и Мон Дьо.
***
Съвсем неотдавна стартира новата ти графа "Вкусът на историите ". Как ти хрумна да слееш удоволствието от пълноценния диалог с удоволствието на небцето?
Събота заран, няма нищо по-естествено да споделиш малко добра, домашна храна с приятни хора и да си поговорите за нещата от живота. Не ми беше мъчно да го измисля /смее се/.
Самият ти признаваш, че готвенето ти работи като "антистрес терапия ". Ще споделиш ли твоя обичана рецепта, която да подтикне и нашите читатели към кулинарни тълкования?
О, Боже, това е въпрос за Джейми Оливър! Отгледан съм от превъзходни дами, които в действителност са богини в кухнята. Баба ми бе индивидът, който ме въодушевяваше. Сега, когато към този момент я няма, апелирам майка ми да снима нейните готварски бележници и подготвям тези предписания, които ме връщат в детството. Харесвам домашната храна и постоянно, когато имам време я избирам пред ресторантската. Смятам, че имаме страхотна кухня и в никакъв случай не съм бил парвено в това отношение. Не съм от хората, които вместо качамак със сирене ще избере грилована полента с гъби, единствено тъй като второто звучи съвременно.
А от каква храна най-често има потребност душата ти?
Бързият отговор е от книги, музика и филми. Но към това добавям и диалозите с приятелите ми. С един от най-близките ми хора Ива Софиянска-Божкова да вземем за пример си организираме дни, в които стоим на дивана у дома, избираме си воин и гледаме всичките му остарели видеоклипове, концертни участия, изявленията. Имам огромна уязвимост към децата й, считам, че тя се е справила ужасно с тяхното образование. Освен, че те са най-красивите деца, са и най-добре възпитаните деца, които съм срещал през живота си. Ето това са моменти, които ми доставят приятност за душата. Разбира се, съботните ни шампионати с другите ми другари по белот - без тях също не мога.
Личен списък
През последните няколко месеца нямахме опция да се насладим на същинската връзка очи в очи. Какво ни даде и какво ни взе изключителното състояние на нас, хората, като обществени животни? Какво ти лиши персонално на теб? Усещаше ли боязън или си от хората, които считат, че това тестване ни бе изпратено с причина?
Подобно на хората, вирусите изследват нови територии, с цел да оцелеят. Те вършат заключения и откакто се успокоят един път, се връщат още веднъж, с цел да спасят личния си тип. Мисля, че тези месеци на ужасна тишина бяха миг, който всеки можеше да открие в себе си човешкото си лице. Все по-ясно е, че нашата епоха ще бъде дефинирана от фундаменталния ерес: интервалът преди COVID-19 и новата действителност след него. По-просто казано - в този момент е наш ред да си отговорим на въпроса, който постоянно задавахме на нашите баби и дядовци: „ Какво правехте по време на войната? “ За някои краткосрочното оцеляване е единствената точка от дневния ред. Други надничат през мъглата на несигурността и мислят по какъв начин да се нареждат, с цел да се върнат към естественото си положение. Въпросът в този момент обаче е: „ Как ще наподобява естественото? “ И от ден на ден се надявам вместо експанзията, вирусът да е отключил в нас емпатията.
Две неща са рационално сигурни: първото - това не е последното танго с него и в случай че не успеем да го ограничим, доста хора ще умрат и второто - този танц ще ни излезе скъпо, на всички. Вирусът ме върна в предишното при книгите, които стояха на нощната ми масичка с месеци, прочетени единствено първите няколко страници, затворени, тъй като в телефона ми се случват други забавни неща. Върна ме към една нормалност, която в никакъв случай повече няма да имаме.
И ми сподели, че животът е кръстословица. Но в случай че си назубрил отговора и си съумял да засечеш думите отвесно и хоризонтално, не постоянно значи, че си я решил правилно.
Личен списък
Знаем, че работата в телевизия е виновна и надлежно доста изтощаваща. Срещите с хора и техните разкази също могат да натоварват прочувствено. Кое е по-добре в този случай - да бъдеш съпричастен или невъзмутим, когато хората разкриват душата си пред теб? Успяваш ли да се дистанцираш, с цел да се съхраниш прочувствено?
Без страсти е водещо в публицистиката, в лайфстаила страстите са част от играта. Любопитството към историите на събеседника не е съпричастност. Представяш ли си в случай че всяка седмица изживявам извънредно трагично историите на моите герои? Досега щях да съм потопен, тежко затиснат от хиляди случки и истории. Не укривам, че съм прочувствен, само че не пребивавам с проблемите на другите хора, а се занимавам с моите.
Емоцията несъмнено е лайтмотивът на всичките ти изявленията и това прави всеки един твой диалог разтърсващ и просълзяващ, само че има ли въпроси, които не би задал или тематика в която не би задълбал, тъй като знаеш, че може да провокира по-бурна и прочувствена реакция от индивида против теб?
Ставаш добър в работата си, когато отвън персоналните си страсти се научиш да слушаш и наблюдаваш.
Моята работа е да запитвам. И не върша взаимни отстъпки. Задавал съм доста тежки въпроси. Получавал съм доста тежки отговори. Разплаквал съм се. Емоциите са солта и пипера на едно изявление.
За това отхвърлям да фотографирам хора, чиито биографии са написани на крайник сред две чаши уиски. Тези „ герои”, които по едно и също време са доста неща, не са ми забавни. Предпочитам да контактувам с стандартните известни хора. Колкото и претенциозно да звучи това.
Личен списък
И като си приказваме за страсти... Коя е телевизионната среща, за която си бил разчувствуван най-вече и те е предиздвикала да се подготвиш даже повече от нормално?
Няма такава. Вълнувам се от всяка среща. Никога не влизам в студио с настройката: „ доста съм добър, в този момент ще ти покажа...” Подготовката за всеки един, който е против мен е една и съща.
Беше доста прям в свое изявление преди време и показа, че най-голямата ти неточност е, че си залитнал към жълтините преди години. Съжаляваш ли за още нещо в професионален проект? Би ли трансформирал или заличил нещо, в случай че можеш да върнеш времето обратно?
Стигнах до тук с помощта на грешките си.
Много неща бих трансформирал, с цел да бъде по-лесно. Първо бих бил по-настоятелен и нахален в специалността. Бях прекомерно мързелив. Смятах, че откакто Господ ми дава всичко, което желая, това е задоволително. Не, не е. Добре, че в никакъв случай не се пробвах да го изпитвам, другояче животът ми до тук щеше да наподобява на верижна злополука.
Казват, че един портрет разкрива повече за вътрешния свят на художника, в сравнение с за облика, който рисува. Успя ли да се преоткриеш след всичките тези диалози със звездни събеседници, които организира, и какво ново научи за самия себе си?
За благополучие, постоянно съм имал доста забавен персонален живот, по този начин, че да не се постанова интервютата да бъдат мой преподавател. Това, което ми демонстрираха диалозите е, че аз съм доста добър слушател и слушам какво ми се споделя, нещо, което все по-рядко виждам в младите си сътрудници, да вземем за пример. Да слушаш и да питаш не е недостатък. В нашата специалност има едно разбиране, че няма неприятни въпроси, има неприятни отговори. Това не е правилно. Има доста неприятно заложени въпроси. Но в последните години да питаш просто и ясно се трансформира в грях. Има едно просто предписание - положителният въпрос е от най-много 7-8 думи. Останалото е словоблудтство, его, опит да се измъкнеш от значителното и всичко, което ти идва на разум в тази посока го постави като правилно изказване. Това е тематика по която постоянно се вълнувам. Особено когато става дума за телевизионно изявление и видя публицист, който изяснява по 2 минути въпроса си. Това е засегнатост освен за него, засегнатост е за цялата ни колегия, която по този начин или другояче се оказа разграничена в визията си за правенето на публицистика.
Питай просто, слушай деликатно, това е в основата на положителното изявление, останалото с страстта, сълзите е единствено разследване на един добре случил се диалог.
NOVA
Има ли нещо, което ти се желае хората да знаят за професионалиста Мон Дьо? Случвало ли ти се е да се чувстваш неразбираем или непризнат като публицист?
Не мърморя. Един от учителите ми в тази специалност - Уляна Пръмова ми споделяше: „ в случай че стартират да те подценяват, да знаеш, че към този момент си най-малко 100 метра пред тях.”
До тук животът ме срещна с доста и разнообразни хора, доста от тях искрено са ме подценявали. И след това по сложния метод са научавали, че не е трябвало да го вършат.
Не съм спортен вид. Не се потвърждавам на никого. Имам задоволително самочувствие за нещата, които върша. Така, добродушно и безшумно си плавам в моя кулоар, без да се оглеждам в страни. За мен е значимо да давам добър артикул. Много сериозен съм към работата си и за това постоянно са ме тормозили суперлативите. Времето, не хората ще каже какъв брой съм бил добър в работата си. Не очаквам похвали. Не ги диря. Ако ги получа, одобрявам ги и в идната секунда съм ги не запомнил, тъй като оценката е за нещо, което към този момент е минало, а пред мен е нова седмица и ново изявление.
А има ли нещо, което ти се желае хората да знаят за Мариян Станков? Правиш ли в действителност разграничаване сред Мон Дьо и Мариян Станков? Чувстваш ли се от време на време като лекар Джекил и мистър Хайд?
За благополучие не съм воин на Стивънсън. И в никакъв случай не съм си помислял да бъда. Мариян е толкоз Мон Дьо, както и противоположното. Най-хубавото, което ми донесе обществената работа, е че се преборих със стеснителността си. По природа съм много сгънат човек, който рядко се усмихва и не желае да бъде в центъра на вниманието. Професията ми обаче ме излекува от това. Днес все по-често се усмихвам, станах по-вежлив и към този момент нямам терзание да се трансформира в център на вниманието, несъмнено, без да се прекалява.
Най-важното, което хората би трябвало да знаят за мен е, че обичам безпределно работата си и съм податлив да работя от време на време и по 18 часа дневно, без да мърморя.
С времето се научих, че нощния живот би трябвало да отстъпи място на деня, че ранното ставане има своите преимущества пред късното лягане, че няма по какъв начин да си сполучлив, в случай че денят ти минава в леглото. Винаги употребявам първите дни на отпуската си да направя тъкмо това. Усещането да не мисля за нищо е неповторимо. За жал от 365 дни в годината ми се случва единствено в 10.
Днес ви срещаме с Мон Дьо, с който си поговорихме за вкусната храна, за въпросите, които не би задал, и за разликите сред Мариян Станков и Мон Дьо.
***
Съвсем неотдавна стартира новата ти графа "Вкусът на историите ". Как ти хрумна да слееш удоволствието от пълноценния диалог с удоволствието на небцето?
Събота заран, няма нищо по-естествено да споделиш малко добра, домашна храна с приятни хора и да си поговорите за нещата от живота. Не ми беше мъчно да го измисля /смее се/.
Самият ти признаваш, че готвенето ти работи като "антистрес терапия ". Ще споделиш ли твоя обичана рецепта, която да подтикне и нашите читатели към кулинарни тълкования?
О, Боже, това е въпрос за Джейми Оливър! Отгледан съм от превъзходни дами, които в действителност са богини в кухнята. Баба ми бе индивидът, който ме въодушевяваше. Сега, когато към този момент я няма, апелирам майка ми да снима нейните готварски бележници и подготвям тези предписания, които ме връщат в детството. Харесвам домашната храна и постоянно, когато имам време я избирам пред ресторантската. Смятам, че имаме страхотна кухня и в никакъв случай не съм бил парвено в това отношение. Не съм от хората, които вместо качамак със сирене ще избере грилована полента с гъби, единствено тъй като второто звучи съвременно.
А от каква храна най-често има потребност душата ти?
Бързият отговор е от книги, музика и филми. Но към това добавям и диалозите с приятелите ми. С един от най-близките ми хора Ива Софиянска-Божкова да вземем за пример си организираме дни, в които стоим на дивана у дома, избираме си воин и гледаме всичките му остарели видеоклипове, концертни участия, изявленията. Имам огромна уязвимост към децата й, считам, че тя се е справила ужасно с тяхното образование. Освен, че те са най-красивите деца, са и най-добре възпитаните деца, които съм срещал през живота си. Ето това са моменти, които ми доставят приятност за душата. Разбира се, съботните ни шампионати с другите ми другари по белот - без тях също не мога.
Личен списък През последните няколко месеца нямахме опция да се насладим на същинската връзка очи в очи. Какво ни даде и какво ни взе изключителното състояние на нас, хората, като обществени животни? Какво ти лиши персонално на теб? Усещаше ли боязън или си от хората, които считат, че това тестване ни бе изпратено с причина?
Подобно на хората, вирусите изследват нови територии, с цел да оцелеят. Те вършат заключения и откакто се успокоят един път, се връщат още веднъж, с цел да спасят личния си тип. Мисля, че тези месеци на ужасна тишина бяха миг, който всеки можеше да открие в себе си човешкото си лице. Все по-ясно е, че нашата епоха ще бъде дефинирана от фундаменталния ерес: интервалът преди COVID-19 и новата действителност след него. По-просто казано - в този момент е наш ред да си отговорим на въпроса, който постоянно задавахме на нашите баби и дядовци: „ Какво правехте по време на войната? “ За някои краткосрочното оцеляване е единствената точка от дневния ред. Други надничат през мъглата на несигурността и мислят по какъв начин да се нареждат, с цел да се върнат към естественото си положение. Въпросът в този момент обаче е: „ Как ще наподобява естественото? “ И от ден на ден се надявам вместо експанзията, вирусът да е отключил в нас емпатията.
Две неща са рационално сигурни: първото - това не е последното танго с него и в случай че не успеем да го ограничим, доста хора ще умрат и второто - този танц ще ни излезе скъпо, на всички. Вирусът ме върна в предишното при книгите, които стояха на нощната ми масичка с месеци, прочетени единствено първите няколко страници, затворени, тъй като в телефона ми се случват други забавни неща. Върна ме към една нормалност, която в никакъв случай повече няма да имаме.
И ми сподели, че животът е кръстословица. Но в случай че си назубрил отговора и си съумял да засечеш думите отвесно и хоризонтално, не постоянно значи, че си я решил правилно.
Личен списък Знаем, че работата в телевизия е виновна и надлежно доста изтощаваща. Срещите с хора и техните разкази също могат да натоварват прочувствено. Кое е по-добре в този случай - да бъдеш съпричастен или невъзмутим, когато хората разкриват душата си пред теб? Успяваш ли да се дистанцираш, с цел да се съхраниш прочувствено?
Без страсти е водещо в публицистиката, в лайфстаила страстите са част от играта. Любопитството към историите на събеседника не е съпричастност. Представяш ли си в случай че всяка седмица изживявам извънредно трагично историите на моите герои? Досега щях да съм потопен, тежко затиснат от хиляди случки и истории. Не укривам, че съм прочувствен, само че не пребивавам с проблемите на другите хора, а се занимавам с моите.
Емоцията несъмнено е лайтмотивът на всичките ти изявленията и това прави всеки един твой диалог разтърсващ и просълзяващ, само че има ли въпроси, които не би задал или тематика в която не би задълбал, тъй като знаеш, че може да провокира по-бурна и прочувствена реакция от индивида против теб?
Ставаш добър в работата си, когато отвън персоналните си страсти се научиш да слушаш и наблюдаваш.
Моята работа е да запитвам. И не върша взаимни отстъпки. Задавал съм доста тежки въпроси. Получавал съм доста тежки отговори. Разплаквал съм се. Емоциите са солта и пипера на едно изявление.
За това отхвърлям да фотографирам хора, чиито биографии са написани на крайник сред две чаши уиски. Тези „ герои”, които по едно и също време са доста неща, не са ми забавни. Предпочитам да контактувам с стандартните известни хора. Колкото и претенциозно да звучи това.
Личен списък И като си приказваме за страсти... Коя е телевизионната среща, за която си бил разчувствуван най-вече и те е предиздвикала да се подготвиш даже повече от нормално?
Няма такава. Вълнувам се от всяка среща. Никога не влизам в студио с настройката: „ доста съм добър, в този момент ще ти покажа...” Подготовката за всеки един, който е против мен е една и съща.
Беше доста прям в свое изявление преди време и показа, че най-голямата ти неточност е, че си залитнал към жълтините преди години. Съжаляваш ли за още нещо в професионален проект? Би ли трансформирал или заличил нещо, в случай че можеш да върнеш времето обратно?
Стигнах до тук с помощта на грешките си.
Много неща бих трансформирал, с цел да бъде по-лесно. Първо бих бил по-настоятелен и нахален в специалността. Бях прекомерно мързелив. Смятах, че откакто Господ ми дава всичко, което желая, това е задоволително. Не, не е. Добре, че в никакъв случай не се пробвах да го изпитвам, другояче животът ми до тук щеше да наподобява на верижна злополука.
Казват, че един портрет разкрива повече за вътрешния свят на художника, в сравнение с за облика, който рисува. Успя ли да се преоткриеш след всичките тези диалози със звездни събеседници, които организира, и какво ново научи за самия себе си?
За благополучие, постоянно съм имал доста забавен персонален живот, по този начин, че да не се постанова интервютата да бъдат мой преподавател. Това, което ми демонстрираха диалозите е, че аз съм доста добър слушател и слушам какво ми се споделя, нещо, което все по-рядко виждам в младите си сътрудници, да вземем за пример. Да слушаш и да питаш не е недостатък. В нашата специалност има едно разбиране, че няма неприятни въпроси, има неприятни отговори. Това не е правилно. Има доста неприятно заложени въпроси. Но в последните години да питаш просто и ясно се трансформира в грях. Има едно просто предписание - положителният въпрос е от най-много 7-8 думи. Останалото е словоблудтство, его, опит да се измъкнеш от значителното и всичко, което ти идва на разум в тази посока го постави като правилно изказване. Това е тематика по която постоянно се вълнувам. Особено когато става дума за телевизионно изявление и видя публицист, който изяснява по 2 минути въпроса си. Това е засегнатост освен за него, засегнатост е за цялата ни колегия, която по този начин или другояче се оказа разграничена в визията си за правенето на публицистика.
Питай просто, слушай деликатно, това е в основата на положителното изявление, останалото с страстта, сълзите е единствено разследване на един добре случил се диалог.
NOVA Има ли нещо, което ти се желае хората да знаят за професионалиста Мон Дьо? Случвало ли ти се е да се чувстваш неразбираем или непризнат като публицист?
Не мърморя. Един от учителите ми в тази специалност - Уляна Пръмова ми споделяше: „ в случай че стартират да те подценяват, да знаеш, че към този момент си най-малко 100 метра пред тях.”
До тук животът ме срещна с доста и разнообразни хора, доста от тях искрено са ме подценявали. И след това по сложния метод са научавали, че не е трябвало да го вършат.
Не съм спортен вид. Не се потвърждавам на никого. Имам задоволително самочувствие за нещата, които върша. Така, добродушно и безшумно си плавам в моя кулоар, без да се оглеждам в страни. За мен е значимо да давам добър артикул. Много сериозен съм към работата си и за това постоянно са ме тормозили суперлативите. Времето, не хората ще каже какъв брой съм бил добър в работата си. Не очаквам похвали. Не ги диря. Ако ги получа, одобрявам ги и в идната секунда съм ги не запомнил, тъй като оценката е за нещо, което към този момент е минало, а пред мен е нова седмица и ново изявление.
А има ли нещо, което ти се желае хората да знаят за Мариян Станков? Правиш ли в действителност разграничаване сред Мон Дьо и Мариян Станков? Чувстваш ли се от време на време като лекар Джекил и мистър Хайд?
За благополучие не съм воин на Стивънсън. И в никакъв случай не съм си помислял да бъда. Мариян е толкоз Мон Дьо, както и противоположното. Най-хубавото, което ми донесе обществената работа, е че се преборих със стеснителността си. По природа съм много сгънат човек, който рядко се усмихва и не желае да бъде в центъра на вниманието. Професията ми обаче ме излекува от това. Днес все по-често се усмихвам, станах по-вежлив и към този момент нямам терзание да се трансформира в център на вниманието, несъмнено, без да се прекалява.
Най-важното, което хората би трябвало да знаят за мен е, че обичам безпределно работата си и съм податлив да работя от време на време и по 18 часа дневно, без да мърморя.
С времето се научих, че нощния живот би трябвало да отстъпи място на деня, че ранното ставане има своите преимущества пред късното лягане, че няма по какъв начин да си сполучлив, в случай че денят ти минава в леглото. Винаги употребявам първите дни на отпуската си да направя тъкмо това. Усещането да не мисля за нищо е неповторимо. За жал от 365 дни в годината ми се случва единствено в 10.
Източник: edna.bg
КОМЕНТАРИ