Повечето жители на Париж знаят, че градът им носи името

Повечето поданици на Париж знаят, че градът им носи името „ Кафенето на Европа “. През 50-те години на XVIII век ще открием, че точно това е мястото за най-различни полемики, творчество и политика. Последното е желано, изключително откакто всеки странник желае да изпита тази френска традиция. В началото на XX век ще забележим, че столицата е магнит за всеки създател в Европа.

В зората на новото хилядолетие се трансформира и в още нещо – леговище за бежанци. Повечето създатели и политически дисиденти от Русия бързо откриват място, където могат да бъдат доста по-свободни. Царска Русия се е трансформирала в полесражение за гонене на вещици, а Романови не простят на никого, изключително откакто новите хрумвания на болшевиките се популяризират като болест.

Квартал Монтпарнас се счита за сърцетo на бохемите, въпреки и да е надалеч от по-престижните квартали като Паси, където по-заможните съветски дисиденти стартират да наемат квартири. Монтпарнас е мястото за революции, за хора, които не откриват своето място в сегашното общество, за изобретателните и надарените, само че също по този начин и за тези, чийто финанси не разрешават лукса. По остаряла традиция, богатите постоянно не престават да бъдат доста по-малко. Бъдещите съветски революционери избират Париж след несполучливите си маневри през 1905 година

Те надалеч не са първите. Евреите напущат Руската империя и отпътуват на запад, откакто отношението към тях се утежнява в последните 20 години на ръководство. Някои от тях отпътуват за Берлин, други ще се насочат към Париж, където демократично са посрещнати без паспорти. Понякога работят черна и изморителна работа, с която никой не желае да се занимава, само че нямат доста избор. Евреите избират квартал Плетцел, който от XIII век е прочут като едно от най-големите гета.

Малко преди Коледа на 1908 година царската полиция ще освободи още един човек, прочут с неговите про-болшевишки интензивности. 17-годишният Иля Ехренбург идва на гара дьо Норд. Носи със себе си тежък куфар, цялостен с обичаните си книги, както и още един по-малък, чието наличие не е известно. По рождение той е литовски евреин, съгласно потеклото е член на междинната класа, а като доста други от Русия, Париж е неговото избавление, там няма да бъде преследван и следен.

Като всички останали провалени „ интелектуалци “, Иля ще продължи да работи за болшевиките, употребявайки изгнанието. Неговият максимален воин – Владимир Ленин е дошъл скоро от Женева. Ленин е наел апартамент покрай парк Мансоури, като съумява да изведе своята брачна половинка и тъща. Ленин живее с огромни ограничения и несъмнено не може да се счита за френски безгрижник, само че пък изяснява, че най-малко е по-тихо, в сравнение с в централен Париж.

По това време Владимир Илич не понася шума и побеснява, когато някой стартира да нарушава неговото успокоение. Ако стане прекомерно шумно вкъщи, стартира да се разхожда до безспир в близкия парк, срещайки съветски емигранти, които живеят в покрайнините.

Иля Ехренбург бърза да остави багажа си в дребна стая единствено на няколко пресечки от вкъщи на Ленин и незабавно отива да срещне своя нравствен водач. Първото, което минава през мозъка му е, че Ленин има чудноват, само че и доста впечатляващ череп. В него са скрити хрумвания и благоприятни условия, в които даже дяволът може да повярва.

Иля не може да повярва по какъв начин прогонените руснаци се оказват извънредно интелигентни, носят своите костюми и бели якички на драго сърце, а когато сядат в дребния апартамент, литовският евреин е безапелационен, че тази локация не е подобаваща за неговия нов другар.

Владимир Илич познава доста добре играта с харизмата. Не наподобява разпръснат и загубен към революцията, не приказва за невъзможните задачи. Ехренбург е противоположната диаметралност, той е с дълга мазна коса, облечен е извънредно непретенциозно и разпасано и наподобява повече на нихилист, който постоянно чете романи в парка. Ленин му дава прякора „ Рунтавият Иля “.

Владимир Илич не идва за първи път в Париж, той е бил гражданин на града през 1903 година с неговото протеже Леон Тротски. Двамата ще четат лекции за съветската агрокултурна промяна. Това е една от обичаните обществени изяви и открива доста поддръжка в лицето на френските социалисти. Те също са неофициални фенове на марксиската доктрина, само че единствено толкоз.

В идващите 3 години и половина от 1909 до 1912 година Ленин ще продължи да живее в Париж, само че ще бъде съвсем незабележим за публиката. За него Париж не е за наслаждение, а за работа. През ноември 1909 година обществото на учените ще го посрещне, с цел да разбере какви са идеологиите, върху които е работил. Темата „ Идеологгия на Контра-революционния демократизъм и неговото обществено значение “ ще бъде четена през май.

Именно там Владимир Илич ще съобщи, че този проект е бил провален и в този момент идва време за нещо ново и доста по-добро – съветска гражданска война. Освен развиването на най-различни теории и мистики по тематиката, Ленин ще бъде забелязван да обикаля Париж на колело, играе шах и се отбива в немски кръчми за една бира, до момента в който чете прясното издание на съветски вестници, издадени скоро от Санкт Петербург.

Бъдещият водач на революцията ще продължи да бъде противообществен, той не понася тютюневия пушек, не обича да се блъска с хората и кафенетата не са изключително положителни за него. За него бохемският метод на живот е чиста загуба на време. Всички участници в тази каста са лекетата на революцията, най-малко това е неговото виждане. Милите думи са отправени към съветските бежанци, които бързо усвояват цивилизования метод на живот и не считат да правят държавен прелом в родината си.

Междувременно Ленин няма и доста време за спектакъл, концерт или посещаване на галерията. Изключение прави Гастън Мардоке, който се счита за воин на работническата класа. Лириките му приказват за френските пролетари и са на сърце за руснака. Освен това има и жестока конкуренция, неговите хрумвания постоянно удрят на камък против еврейските руснаци, меншевиките, анархистите и всички останали. Изгнаниците с прекалено много свободно време стартират да приказват за най-различни проекти, обвързани с бъдещето на Русия.

За някои минувачи е даже забавно да седнат и да послушат безумията и проектите за бъдещето на една от най-големите страни. Кафе „ Ориентал “ скоро ще бъде известно като „ Болшевишкото кафе “ и се намира покрай жилището на Ленин. Съдържател е Мари Росе, като по-важните фрагменти постоянно са канени на втория етаж.

Рошавият Иля е изпращан като шпионин във въпросните заведения и постоянно изследва настроенията на публиката. За него поезията е станала надалеч по-приятна от четенето на лекции. Париж при започване на XX век е люлка на културата и бързо може да покори сърцето на най-асоциалните хора, в това число и самият Ленин. Иля би трябвало да задоволява глада и за родината, като събира книги от съветски имигранти, пристигнали с вести за Русия.

По-късно ще се отвори и съветска библиотека, която ще се окаже повече от сполучлива за този интервал. Пристигналите писатели също стартират да пишат, наслаждавайки се на по-висока независимост. Между 1906 и 1914 година множеството уважавани руснаци основават салони или трансформират жилищата си в места за сбирки и срещи. Хора като Дмитри Мережковски към този момент се любуват на свободата си и откакто няма съд за интензивността им, не престават да търсят най-различни други направления.

Дмитри постоянно ще споделя, че в Русия е описвал живот на ограничения и на бедност, до момента в който в този момент това е зад него, изключително откакто за закуска може да си поръча пет кроасана и кафе в някои от най-престижните заведения. Осъзнавайки разликата сред двете страни, Дмитри постоянно се майтапи, че тук получава храна, която топли сърцето му, до момента в който в Русия е имал единствено кестени и черни мисли. Парижани също стартират да печелят от пристигналата интелигенция. Виктор Либион е един от патроните, които не бягат от изкуството и от време на време оферират абсент за някоя друга картина.

В бъдеще тези произведения в действителност ще костват доста, а на фона на заплатеното е повече от несъмнено, че договорката в действителност си заслужава. Изкуството може да бъде доста неблагодарно, само че Либион знае, че има прекалено много гладуващи създатели и им оказва помощ. По-късно няма да отхвърли, че точно тези хора са създали неговото заведение известно и желано. Факт е, че изкуството оставя своята диря и в случай че би трябвало да бъдем почтени, множеството оцеляват точно с помощта на хора с визия като този притежател.

През 20-те години на предишния век Париж към този момент е наложил една нова просвета и продължава да бере плодовете на интелигенцията, като към този момент не приказваме единствено за руснаци, а за хора от целия свят. В едно от въпросните заведения можем да открием даже Ърнест Хемингуей, който обаче е насочил вниманието си към поетите и художниците, като по-малко обръща внимание на революционерите.

Нарича заведенията „ университети за едно пени “, тъй като аудиторията там е еродирани, само че в същото време споделя своите познания за доста по-малко от университетската такса – едно кафе е изцяло задоволително. Често самият Хемингуей ще се майтапи, че в случай че Русия наподобява по този начин, както я показват емигрантите, то той е руснак.