Повечето хора угасват през зимата, когато е студено и ветровито.

Повечето хора угасват през зимата, когато е студено и прохладно. Христо Фотев го направи през лятото, когато всички са усмихнати, заети, изпълнени с проекти и фантазии. За да не се усети прекомерно мъчително отсъствието му, евентуално, тъй като суетата не му бе присъща.
Христо Фотев си отива от този свят на 27 юли 2002 година. Но върху белите страници не престават да стоят хиляди негови думи, подредени по оня магически метод, който ги трансформира в лирика.

Ах, най-подир свободен...

Ах, най-подир свободен, радостен, неприятен.

До гибел действителен - и достоверен.

На симфоничния оркестър - лека нощ.

О, лека нощ, мой въздух камертонен,

в най-краткия, луминесцентен час!

В най-есенния дъжд - и кристаличен -

ти чакаш рейс, мой контрабас,

докрай добър, старателен, симфоничен.

Роялът... Лека нощ. И реквием.

И ти, мой диригент със бюст гипсиран.

Целувам те по скръбния стомах,

мой тъпан питомен -

дресиран.

И си излизам... Тръгвам из Бургас.

В пейзажа му от алкохол и вятър.

В беззвучния му въздух падам аз -

концерт на полунощен вентилатор.

От манекен на манекен, от бюст

на бюст, от дъжд на...

Ти тъгуваш.

Не чуваш ли по какъв начин сричам наизуст

аз своя обред на действителен?

Аз живея с календарен старт.

По табиет съм наличен и еластичен.

На твоя взор сребърния алт

е така отдалечен, споделил бих

класичен.

Самотен съм... Обичах те, от шест

до девет те обичах аз... С злоба

аз стъпвам връз блестящия ти шлейф -

връз тоя дъжд, по-остър от кипарис.

И отново целувам твоя влажен глас.

Как се усмихваш ти - мой дребен намек

за гибел и сън, за гибел и сън в Бургас...

Ти - мой насълзен и обуздан табиет.

Сбогом.