Тодор Костадинов се завръща с 16 магнетични разказа за Пловд...
Потопете се в 16 съвсем същински истории от улиците на хилядолетния град под тепетата.
След близо десетгодишна пауза пловдивският белетрист и създател на романа „ Софийско жителство “ Тодор Костадинов преобразява дългогодишното си безмълвие в креативно ентусиазъм и се завръща на литературната сцена у нас с 16 магнетични описа за Пловдив от предишното, вечно останал в сърцето и фантазиите на писателя.
„ Ничия: Трите метода на Мариана “ е алманах с същински и съвсем същински истории, който ни повежда по тесните каменни улички на хилядолетния град под тепетата, запечатали в себе си чара на младостта и есенцията на българския дух и народен нрав.
Непретенциозен в стила си, само че правилен на мощния си авторски почерк, Тодор Костадинов ловко дирижира музиката на живота на калейдоскопичните си персонажи – през детските им мемоари за същинско благополучие до несполучливото търсене на любовта и тъгата по отказващата да си замине вечно, само че въпреки всичко окончателно отишла си младост.
Написани увлекателно и налично, по метод, който разрешава на читателите да преоткрият себе си и своите мемоари за предишното измежду страниците им, разказите в „ Ничия: Трите метода на Мариана “ засягат някои от най-човешките тематики – мъдростта и гордостта, любовта, тъгата и носталгията.
А Вечният град – обичаният Пловдив, където и самият Костадинов реализира първите си писателски триумфи – остава постоянно насочна точка и най-верен очевидец на триумфите и неволите на героите му в пътешествието, наречено живот.
Тодор Костадинов е роден през 1959 година в град Сунгурларе, Бургаско, само че животът му е вечно обвързван с обичания му Пловдив, където приключва Математическа гимназия и учи българска лингвистика в ПУ „ Паисий Хилендарски “. Автор е на сборника с разкази „ Девет дни в Париж “, повестта „ Забрави страха, Филипе “, романите „ Признай, че мислиш за мен “ и „ Софийско жителство “.
„ Тодор Костадинов съумя да трансформира своето дългогодишно писателско безмълвие в скъпа руда и то в този момент щастливо му се отплаща. Отдавна не бяхме срещали такова красиво писане, което ни връща някои от най-важните опори на младостта. “
Деян Енев
„ В разказите на Тодор Костадинов детският спомен оживява през контузията от загубата, с цел да ни припомня по кое време сме били щастливи. “
Антон Баев
Из „ Ничия: Трите метода на Мариана “ от Тодор Костадинов
Конят на Гошо Костов
Беше при започване на първи клас в кварталното учебно заведение „ Д-р Петър Берон “, подпряло оградата си на хълма Бунарджик. Сложиха ни на един чин с това крепко, радостно, синеоко момче. Още първите дни той стана любим на всички. Винаги беше пръв в надбягванията, играеше футбол най-добре и беше най-силният в целия клас. Един ден ми сподели:
– Тошко, ти си ми първият другар. Само в случай че те закачи някой, ще ми кажеш. Само някой да те е пипнал!
– То в класа няма кой. Ама в случай че някой от големите…
– Няма да се плашиш. Аз имам брат в седми клас. Но е в друго учебно заведение. Той е най-силният в цялото учебно заведение. Само в случай че го извикам, ще ги размята всичките из двора. Няма да се плашиш!
Бях горделив и с Гошо, и с непознатия му брат. Представях си го като някой богатир от картината на стената в класната стая, при чието появяване всички се изпокриват кой където свари.
Часовете ни бяха по-кратки и ние, първолаците, излизахме преди другите в междучасие. Имахме десетина минути да си играем сами из целия двор и това бяха най-хубавите мигове на ранното ми детство. Наши бяха и двете стадиони, и всички топки, преди да излязат по-големите в междучасие.
Един ден, по време на тези игри, забелязах, че Гошо седи самичък встрани и е нещо печален и замислен. Другите деца тичаха във всички направления и никой не го забелязваше. Отидох при него и го попитах:
– Какво ти става? Защо седиш тук самичък?
– Ами аз така… – отговори той. – Мисля си.
– Че какво толкоз мислиш? Да не те е обидил някой?
– Не бе, Тошко. Ама виж в този момент – като влезем отново в час, ще стане Иванка, след това Петя и след тях идва нашият ред.
– Е, и какво?
– И би трябвало да кажа за майка и баща.
Другарката Митева, както всички други другарки, при започване на образователната година разпитваше децата едно по едно какво работят родителите им. Всеки трябваше да опише за тях накратко. Явно това е остарял номер на всички учителки. Ще рече, да знаят чии деца учат, какви хора ще имат разполагаем. Което в тези времена означаваше къде ще имат връзки. Току виж, се оказало, че в класа ти е изтърсачето на някой властник, шеф или значим партиец…
– Ами ще кажеш, какво ужасно има?
– Не че е ужасно, ама… На другите деца родителите са кой лекар, кой инженер, кой офицер, кой художник. Пък моят татко е каруцар. А мама е работничка в една фабрика… шивачка.
– И какво от това? Каруцар, казваш? Значи имате каруца и кон.
– Да.
– И къде живее тоя кон?
– Ами у нас. В обора, на двора…
– Значи имате у вас жив кон! Стига бе!
– Да. Казва се Гайтан.
– Ама това е ужасно! Може ли да дойда да го видя? Никога не съм виждал жив кон.
– Може бе, ела още през днешния ден след учебно заведение.
– И ще ми дадеш да го пипна?
– Да бе. Той доста ме слуша.
– Ами в случай че някой различен от класа желае да пристигна?
– Няма проблем бе! Елате всички! Днес баща не е на работа. Каза, че не намерил нищо за возене.
Върнахме се в клас. Идваше нашият ред, а Гошко от ден на ден се изчервяваше и ръцете му трепереха. От нашия чин аз станах пръв, споделих няколко думи за нашите и след това се провикнах:
– Деца, а знаете ли, че у Гошови имат жив кон! И който желае, може да пристигна с нас след учебно заведение да го види. Може даже и да го пипне! Гошо по този начин сподели. Да дойдат всички, които желаят!
В класната стая настана врява. Всички деца се скупчиха към нас. Естествено, множеството от тях в никакъв случай не бяха виждали жив кон. Както аз, по този начин и те, бяхме проходили и израснали по паветата на Пловдив и единствено отдалече бяхме виждали да минава циганска каруца, само че смееше ли някой да я приближи. А да видиш кон от близко, да го пипнеш, да го погалиш – за такова нещо никой не беше и мечтал. Темата тутакси беше забравена и едвам се опитваше другарката Митева да я продължи, не се получаваше. Все отново съумя да попита Гошко какво работи татко му и той отговори:
– Ами с коня. Вози на хората въглища, дърва, греди и всякакви други неща.
Едва дочакахме края на часовете и съвсем всички заедно се запътихме към Гошови. Не пристигнаха единствено тези, които ги чакаха бабите им и съумяха да ги отведат след разправии и даже малко плач. Може би, в случай че не бяха споделили, че отиват да видят жив кон, щяха да ги пуснат, само че от кое място толкоз ловкост у седемгодишни деца…
Отидохме у Гошо. Видяхме коня, развеждахме го и му се радвахме до момента в който започнаха да ни търсят из махалата. Тогава се срещнах с родителите и брат му. Чичо Петър, вуйна Пенка и Васко. Брат му Васко беше в действителност доста огромен и мощен. Той удостовери думите на Гошо, че единствено в случай че някой ни закачи… той е отсреща.
След това дълги години ходех постоянно у тях. Баща му и брат му бяха риболовци, а и те живееха на петдесетина метра от Марица. На двора постоянно намирахме някой да корми риба на чешмата и като ни видеха, споделяха, че по-късно ще има прясна пържена рибка за децата. Тогава не съществуваше рибарската философия „ хвани-пусни “ и всичко, каквото дадеше реката, се пържеше или се раздаваше из махалата. А риба имаше колкото искаш. Марица поднасяше богато своите блага на бедните хора. Рибар стана и Гошо като порасна… само че за това по-нататък.
* * *
Така си течеше безгрижното детство. Ние растяхме, бате Васко в действителност стана голям мъж. Казваше, че не си знае силата и май в действителност беше по този начин. Веднъж огъна на буквата Г един пътен знак на улицата. Добре, че беше мрачно и никой не ни видя.
През годините с Гошо се виждахме доста рядко. Особено откакто напуснах Пловдив вечно. Но тази детска любов в никакъв случай не изчезна. Напротив, някак се бетонираше във времето и толкоз хубаво, толкоз хубаво ни беше дружно, въпреки че не сме се виждали примерно от 10 години…
– Тошенце, – по този начин ми викаше той – желая да ти кажа нещо. Май ще ме уволняват от работата.
– Е по какъв начин бе? Защо? Какво си направил? – Ами взеха да ме натискат да ставам член на партията. Работим крепко, изкарваме положителни пари, знаеш, и Борьо, и Кальо, и Стоян от нашия клас, са при мен. Избраха ме за чорбаджия. Аз съм със приблизително обучение, а в бригадата от двайсет индивида петнайсет са инженери.
– Е и какво? Какво ти споделиха? – Ами партийният един ден ми вика: Хората доста те почитат. Трябва да си за образец във всичко. Ще те приемем в партията.
– Ами, крещя, не може ли партията да мине без мене?
– А той: Какво, отказваш ли ми?
– Ами, крещя, може пък и затуй да ме почитат. Щото не съм болшевик и партиец.
След това не се видяхме несъмнено още 10 години. Така и не разбрах, станал ли е партиен член или не. А към този момент беше пристигнал различен живот и това надали имаше някакво значение…
След близо десетгодишна пауза пловдивският белетрист и създател на романа „ Софийско жителство “ Тодор Костадинов преобразява дългогодишното си безмълвие в креативно ентусиазъм и се завръща на литературната сцена у нас с 16 магнетични описа за Пловдив от предишното, вечно останал в сърцето и фантазиите на писателя.
„ Ничия: Трите метода на Мариана “ е алманах с същински и съвсем същински истории, който ни повежда по тесните каменни улички на хилядолетния град под тепетата, запечатали в себе си чара на младостта и есенцията на българския дух и народен нрав.
Непретенциозен в стила си, само че правилен на мощния си авторски почерк, Тодор Костадинов ловко дирижира музиката на живота на калейдоскопичните си персонажи – през детските им мемоари за същинско благополучие до несполучливото търсене на любовта и тъгата по отказващата да си замине вечно, само че въпреки всичко окончателно отишла си младост.
Написани увлекателно и налично, по метод, който разрешава на читателите да преоткрият себе си и своите мемоари за предишното измежду страниците им, разказите в „ Ничия: Трите метода на Мариана “ засягат някои от най-човешките тематики – мъдростта и гордостта, любовта, тъгата и носталгията.
А Вечният град – обичаният Пловдив, където и самият Костадинов реализира първите си писателски триумфи – остава постоянно насочна точка и най-верен очевидец на триумфите и неволите на героите му в пътешествието, наречено живот.
Тодор Костадинов е роден през 1959 година в град Сунгурларе, Бургаско, само че животът му е вечно обвързван с обичания му Пловдив, където приключва Математическа гимназия и учи българска лингвистика в ПУ „ Паисий Хилендарски “. Автор е на сборника с разкази „ Девет дни в Париж “, повестта „ Забрави страха, Филипе “, романите „ Признай, че мислиш за мен “ и „ Софийско жителство “.
„ Тодор Костадинов съумя да трансформира своето дългогодишно писателско безмълвие в скъпа руда и то в този момент щастливо му се отплаща. Отдавна не бяхме срещали такова красиво писане, което ни връща някои от най-важните опори на младостта. “
Деян Енев
„ В разказите на Тодор Костадинов детският спомен оживява през контузията от загубата, с цел да ни припомня по кое време сме били щастливи. “
Антон Баев
Из „ Ничия: Трите метода на Мариана “ от Тодор Костадинов
Конят на Гошо Костов
Беше при започване на първи клас в кварталното учебно заведение „ Д-р Петър Берон “, подпряло оградата си на хълма Бунарджик. Сложиха ни на един чин с това крепко, радостно, синеоко момче. Още първите дни той стана любим на всички. Винаги беше пръв в надбягванията, играеше футбол най-добре и беше най-силният в целия клас. Един ден ми сподели:
– Тошко, ти си ми първият другар. Само в случай че те закачи някой, ще ми кажеш. Само някой да те е пипнал!
– То в класа няма кой. Ама в случай че някой от големите…
– Няма да се плашиш. Аз имам брат в седми клас. Но е в друго учебно заведение. Той е най-силният в цялото учебно заведение. Само в случай че го извикам, ще ги размята всичките из двора. Няма да се плашиш!
Бях горделив и с Гошо, и с непознатия му брат. Представях си го като някой богатир от картината на стената в класната стая, при чието появяване всички се изпокриват кой където свари.
Часовете ни бяха по-кратки и ние, първолаците, излизахме преди другите в междучасие. Имахме десетина минути да си играем сами из целия двор и това бяха най-хубавите мигове на ранното ми детство. Наши бяха и двете стадиони, и всички топки, преди да излязат по-големите в междучасие.
Един ден, по време на тези игри, забелязах, че Гошо седи самичък встрани и е нещо печален и замислен. Другите деца тичаха във всички направления и никой не го забелязваше. Отидох при него и го попитах:
– Какво ти става? Защо седиш тук самичък?
– Ами аз така… – отговори той. – Мисля си.
– Че какво толкоз мислиш? Да не те е обидил някой?
– Не бе, Тошко. Ама виж в този момент – като влезем отново в час, ще стане Иванка, след това Петя и след тях идва нашият ред.
– Е, и какво?
– И би трябвало да кажа за майка и баща.
Другарката Митева, както всички други другарки, при започване на образователната година разпитваше децата едно по едно какво работят родителите им. Всеки трябваше да опише за тях накратко. Явно това е остарял номер на всички учителки. Ще рече, да знаят чии деца учат, какви хора ще имат разполагаем. Което в тези времена означаваше къде ще имат връзки. Току виж, се оказало, че в класа ти е изтърсачето на някой властник, шеф или значим партиец…
– Ами ще кажеш, какво ужасно има?
– Не че е ужасно, ама… На другите деца родителите са кой лекар, кой инженер, кой офицер, кой художник. Пък моят татко е каруцар. А мама е работничка в една фабрика… шивачка.
– И какво от това? Каруцар, казваш? Значи имате каруца и кон.
– Да.
– И къде живее тоя кон?
– Ами у нас. В обора, на двора…
– Значи имате у вас жив кон! Стига бе!
– Да. Казва се Гайтан.
– Ама това е ужасно! Може ли да дойда да го видя? Никога не съм виждал жив кон.
– Може бе, ела още през днешния ден след учебно заведение.
– И ще ми дадеш да го пипна?
– Да бе. Той доста ме слуша.
– Ами в случай че някой различен от класа желае да пристигна?
– Няма проблем бе! Елате всички! Днес баща не е на работа. Каза, че не намерил нищо за возене.
Върнахме се в клас. Идваше нашият ред, а Гошко от ден на ден се изчервяваше и ръцете му трепереха. От нашия чин аз станах пръв, споделих няколко думи за нашите и след това се провикнах:
– Деца, а знаете ли, че у Гошови имат жив кон! И който желае, може да пристигна с нас след учебно заведение да го види. Може даже и да го пипне! Гошо по този начин сподели. Да дойдат всички, които желаят!
В класната стая настана врява. Всички деца се скупчиха към нас. Естествено, множеството от тях в никакъв случай не бяха виждали жив кон. Както аз, по този начин и те, бяхме проходили и израснали по паветата на Пловдив и единствено отдалече бяхме виждали да минава циганска каруца, само че смееше ли някой да я приближи. А да видиш кон от близко, да го пипнеш, да го погалиш – за такова нещо никой не беше и мечтал. Темата тутакси беше забравена и едвам се опитваше другарката Митева да я продължи, не се получаваше. Все отново съумя да попита Гошко какво работи татко му и той отговори:
– Ами с коня. Вози на хората въглища, дърва, греди и всякакви други неща.
Едва дочакахме края на часовете и съвсем всички заедно се запътихме към Гошови. Не пристигнаха единствено тези, които ги чакаха бабите им и съумяха да ги отведат след разправии и даже малко плач. Може би, в случай че не бяха споделили, че отиват да видят жив кон, щяха да ги пуснат, само че от кое място толкоз ловкост у седемгодишни деца…
Отидохме у Гошо. Видяхме коня, развеждахме го и му се радвахме до момента в който започнаха да ни търсят из махалата. Тогава се срещнах с родителите и брат му. Чичо Петър, вуйна Пенка и Васко. Брат му Васко беше в действителност доста огромен и мощен. Той удостовери думите на Гошо, че единствено в случай че някой ни закачи… той е отсреща.
След това дълги години ходех постоянно у тях. Баща му и брат му бяха риболовци, а и те живееха на петдесетина метра от Марица. На двора постоянно намирахме някой да корми риба на чешмата и като ни видеха, споделяха, че по-късно ще има прясна пържена рибка за децата. Тогава не съществуваше рибарската философия „ хвани-пусни “ и всичко, каквото дадеше реката, се пържеше или се раздаваше из махалата. А риба имаше колкото искаш. Марица поднасяше богато своите блага на бедните хора. Рибар стана и Гошо като порасна… само че за това по-нататък.
* * *
Така си течеше безгрижното детство. Ние растяхме, бате Васко в действителност стана голям мъж. Казваше, че не си знае силата и май в действителност беше по този начин. Веднъж огъна на буквата Г един пътен знак на улицата. Добре, че беше мрачно и никой не ни видя.
През годините с Гошо се виждахме доста рядко. Особено откакто напуснах Пловдив вечно. Но тази детска любов в никакъв случай не изчезна. Напротив, някак се бетонираше във времето и толкоз хубаво, толкоз хубаво ни беше дружно, въпреки че не сме се виждали примерно от 10 години…
– Тошенце, – по този начин ми викаше той – желая да ти кажа нещо. Май ще ме уволняват от работата.
– Е по какъв начин бе? Защо? Какво си направил? – Ами взеха да ме натискат да ставам член на партията. Работим крепко, изкарваме положителни пари, знаеш, и Борьо, и Кальо, и Стоян от нашия клас, са при мен. Избраха ме за чорбаджия. Аз съм със приблизително обучение, а в бригадата от двайсет индивида петнайсет са инженери.
– Е и какво? Какво ти споделиха? – Ами партийният един ден ми вика: Хората доста те почитат. Трябва да си за образец във всичко. Ще те приемем в партията.
– Ами, крещя, не може ли партията да мине без мене?
– А той: Какво, отказваш ли ми?
– Ами, крещя, може пък и затуй да ме почитат. Щото не съм болшевик и партиец.
След това не се видяхме несъмнено още 10 години. Така и не разбрах, станал ли е партиен член или не. А към този момент беше пристигнал различен живот и това надали имаше някакво значение…
Източник: marica.bg
КОМЕНТАРИ