Винаги от очите ми потичат сълзи, когато се сетя какво ми се случи в казармата на Трифон Зарезан
Постъпих в родната казарма през октомври 1964 година Бях в отделение 60620 в Сливен – свързочен полк на Трета българска войска. Бях изпратен в школата за младши сержанти да изучавам за телеграфист радист. В школата бяхме от русенското, сливенското и пловдивското военно окръжие. Имаше и четирима-петима школници от гранични войски. Отдельонен пълководец ни беше ген.-лейт. Косев. С джипката съм изминавал хиляди километри, бил на съм на полкови и бригадни занятия във Варненско, Айтоско, Ямболско и Хасковско.
Когато бяхме на такива занятия, свързочната техника, която беше на персонално послушание на командващия, се състоеше от 5-6 профилирани машини. Тя се извеждаше и прибираше под командването на полк. Жеков, който беше началник-свръзки на Трета българска войска. Случвало се е джипката да бъде паркирана покрай палатката и столовата на офицерите. Тогава е идвал дежурният по трапезария и ни е донасял от офицерската храна – рибни и телешки консерви, с думите: „ Полковникът сподели да не ми оставяте момчетата гладни “. Понякога в джипката, в която имаше няколко радиостанции, имаше наблюдаващ от Министерството на националната защита. Тогава ѝ поставяхме бяло знаменце. И като минавахме около офицерите, те козируваха.
Февруари 1966 година бяхме на занимание в Добруджа. Джипката беше позиционирана в един залесителен пояс. Зимата в Добруджа е люта. Занятието свърши на 14 февруари, Деня на лозаря Трифон Зарезан. Свързочната техника се прибираше към поделението. В полето на едно добруджанско село против нас се зададе група от мъже и дами, облечени в национални носии. Мъжете носеха на калпаците си венци от лозови пръчки и бръшлян. Спряха ни. Приближи се мъж до джипката с думите: „ Другарю полковник, те са наши синове и разрешете да ги почерпим “. Полковник Жеков отговори: „ За тях занятието, до момента в който не се приберем живи и здрави в поделението, не е свършило. Но в случай че вие желаете, напълнете им манерките с вино от бъчонката “. Оттогава на 14 февруари, Трифоновден, като си нарязвам асмите в двора, този спомен изплува в главата ми. По лицето ми потичат сълзи.
