Първо ще ти кажат: трябва да се обличаш по друг начин…
После ще ти кажат, че би трябвало да отслабнеш. После, че би трябвало да се движиш по-енергично и да гледаш по-весело! По-оптимистично. И да не се оплакваш. Трябва да си смениш прическата. Да прочетеш фешън книга и да погледаш филми за саморазвитие.
А когато отслабнеш, смениш си прическата, облечеш си други неща и започнеш да се усмихваш оптимистично, ще ти кажа, че си прекомерно остаряла. И какво ще правиш тогава?
Така споделил един мъж на жена си, с която живял двайсет и пет години. Когато тя в спортно, съвременно костюмче крачела с него на сложен поход с тежка раница на гърба. Цял живот тя отслабвала, морила се във фитнеса, извайвала преса и си правела прически; както харесвало на мъжа.
И гледала филми, които харесвали на него И четяла книги, които той препоръчвал. А в отпуската плавала по реката и катерела планините. И вечер край огъня, разгонвайки комарите, пеела бардски песни под съпровода на китара. Мъжът обичал тъкмо по този начин да прекарва отпуската.
А тази жена правела всичко по този начин, както на него му харесва. Вслушвала се в рецензията. Стараела се. А след това той се разърдил, че тя върви постепенно с раницата. И споделил: ти си прекомерно остаряла!
И какво да прави с тази рецензия? Това не са килограми и не е прическа. Не е нов филм за галактическото схващане, който може да се гледа. 55 години няма къде да ги денеш. И ти става все по-трудно да носиш раницата и да се буташ по гъсталака, пеейки песни…
Четвърт век човек правил всичко както желае различен човек — поради запазването на брака. За да се обичат. Разбиране било това! А след това мъжът с необятни бързи крачки се придвижил надалеч напред. А тя седяла на раницата и плакала — тя е към този момент доста изтощена. Като дребен сив гном седяла в гората и плачела.
Без всевъзможен оптимизъм. Защото живяла не по този начин, както желае: морила се с апетит, потила се в залите, бродила из тайгата и пълзяла по планините през отпуската. А желала напълно друго: тихи веери край морето, да пече баница, да върви от време на време да гледа в киното мелодрами, да носи дълга коса, да лежи на дивана понякога с книга в ръка, да върви на спектакъл в красива рокля…
Тя не живяла своя живот. Правела това, кото харесва на мъжа й. Тя не желала да го загуби! А той я нарекъл слаба и я зарязал в гората — за какво се влачи толкоз постепенно? Тя стигнала до електричката; зарязала в гората тежката раница. Билетът й стигал и й пристигнал добре. Тръгнала, гледайки през калния прозорец към мрачната гора, от която излязла по чудо…
Тя се измъкнала. А някоя друга не се е. И до момента отслабва, постргва се, почива и не яде по този начин, по какъв начин иска; а по този начин както желаят други. Това е тъпо Защото най-после могат да те зарежат в гората; тъй като сме прекомерно остарели и постепенно мъкнем раницата…
Автор: Анна Кирянова
