Посегнеш ли да убиеш българин, приготви се да умреш пръв“,

„ Посегнеш ли да убиеш българин, подготви се да умреш пръв “, написа авторитетното издание „ Ню Йорк таймс “ след българска военна интервенция. Тази интервенция ни връща 12 години обратно в Кербала, където наши военни извършват отбранителна задача, написа в собствен разбора БГНЕС. Под съвсем непрестанен едномесечен обстрел с РПГ и минохвъргачки, момчетата ни охраняват кметството в Кербала и отблъскват 53 офанзиви на бунтовниците шиити. Това е част от историята за другата Кербала – една огромна борба за армията ни, за която малко се знае. Това е роман за единствения батальон, който е взел участие в действителни бойни дейности в задачата зад граница. Сражение, определяно от поляците като най-тежкото, в което са взели участие техни военни след края на Втората международна война.

Другата Кербала, тъй като през годините в съзнанието на българите размирният иракски град се свързва със загатна за оня драматичен случай през декември 2003 година, когато кола-бомба влиза в една от базите ни и убива петима български военнослужещи, а 27 души от контингента са тежко ранени. Но историята за другата Кербала е историята на идващия – втори батальон, който съумява да опази зоната си, не напуща постовете си и резервира контрола над кметството на града. Ирак не е елементарна задача, а е една от първите задачи. Участваме в интервенция не на НАТО, а на многонационални сили в Ирак – “Стабилизиране и възобновяване ”. Българският контингент до 500 военни е в състава на Многонационалната дивизия “Център-Юг ” под полско командване и има за задания да обезпечава реда и да оказва помощ за възобновяване на цивилен обекти в региона на Кербала.

Национален пълководец на батальона е подполковник Петко Лилов, чието успокоение и професионализъм военните в батальона акцентират. Това е война! По това време присъединяване на военни в задача зад граница е на непринуден принцип. Така при сформирането на втория контингент има военни от всички формирования на армията ни, само че огромната маса бяха от сухопътни войски, описа Божидар Борисов, зам.-командир на втория батальон отговарящ за бойната подготовка и за гражданско-военно съдействие на Ирак.

Мисията в арабската страна е за стабилизиране и възобновяване и се очаквало там нашите да пазят към този момент действителен мир, а не да се постанова занапред подобен. Подготовката за тръгване в България протича обикновено досега, в който става трагичният случай в Кербала и умират петимата българи. Това подействало на много огромна част от техните сътрудници, които се приготвят, с цел да ги сменят.

„ Последваха много рапорти за овакантяване. Тогава на много огромна част от нас стана ясно, че ние не отиваме в Ирак да стабилизираме, а отиваме в страна, в която още се води война. Разбрахме го тъкмо преди да заминем ”, сподели полковникът, който през днешния ден е кмет на община Две могили.

В началото отпътуват за присъединяване в повърхностен състав. Подполковник Иван Алексиев, който е бил зам.-началник щаб на батальона, също си спомня, че имало хора, които се отказали, само че съгласно него не става дума за огромна численост, която можела да повлияе върху военните качества.

„ Ние знаехме какво ни чака тогава ”, сподели той и добави, че при подготовката отчели огромна част от нещата, с които ще се сблъскат. Майор Тодор Грибачев и капитан Асен Чилингиров са били от тези, които не са се отказали. Те са от 68-ма бригада „ Специални сили ” в армията ни.

Преди 12 години, когато отпътуват за Ирак това е първата им задача зад граница. И двамата не са имали подозрения и съмнения, че ще отидат, макар трагичния случай в първия контингент. Но и те си спомнят, че поради него е имало хора, които се отказали. Днес не крият, че тогава по-голяма част от оборудването им била купена от тях самите.

Дали от себе си по над 500 лева персонални пари, с цел да купят неща, които ще създадат службата им там по-пълноценна. На 15 януари 2004 година отпътува първият полет с първата част от контингента, няма задоволително време за акомодация и единствено след 3 дни в пустинята отиват в Багдад. Още с предвижването си до база Кило като за „ Добре пристигнали ” ги обстрелват по пътя, спомня си полк. Борисов.

1 февруари е датата, от която втори пехотен батальон стартира да обезпечава сигурността в Кербала в състава на полска бригада. Същия месец има два атентата – един против полски и един против американски ескорт.

До средата на март ситуацията е относително спокойна… Началото на едномесечни офанзиви – въстанието на Армията на Махди В началото на март шиитите честват техния празник Ашура. В Кербала като свещено място се стичат вярващи от всички страни за поклонение.

Населението в града нараства в пъти. Тогава военните стартират бързо да построяват контролни постове, с цел да се следи кои хора влизат и да се предотвратят до колкото може самоубийствените атентати, а такива по това време има. В началото на април 2004 година стартира въстание на шиитите в Кербала и Наджаф.

Нашите получават информация, че стотици бойци от „ Армията на Махди “ нападат полицейските сектори и базите на съдружните сили в цялостен южен Ирак – в няколко града.

Тогава така наречен въстаници на Махди – шиитски милиции превзеха съвсем цялостен южен Ирак, като се изключи кметството в Кербала, споделя Иван Алексиев. Кметството или Сити Хол-а съставлява комплекс от здания. Лошото е, че е било наоколо до други здания и по този начин въстаниците са могли да обстрелват от тях нашите.

В него има и затвор, в който по това време са се намирали над 200-300 арестанти. По време на първата офанзива кметството се охранява единствено от иракски служители на реда. Веднага се изпращат български и полски взвод от сили за бързо реагиране, които да деблокират обкръжените иракски служители на реда.

Нашите стигат там вечерта и заемат позиции на открито под прикритието на нощта. Пробиват път с пердах, влизат вътре и поемат защитата до сутринта. Тогава са заменени от други наши бойци, спомня си подп. Алексиев и добавя: Когато стартират непрекъснати офанзиви, в продължение на няколко вечери българите и поляците сами отбранявали кметството.

Напрежението в този месец нараства, базата е обстрелвана с РПГ, с портативни минохвъргачки, които се поставят на пикапи – бунтовниците стрелят и бягат. Нашите са обстрелвани и със стрелково оръжие. Обикновено всичко се случва нощно време.

На 4 април инструктират следващия патрул, има разследваща информация, че се приготвя нахлуване, взети са ограничения, само че вечерта към 21.30 часа при обстрел има тежко ранен в ръката българин от специфичните сили. Полк. Борисов и през днешния ден си спомня, че това точно демонстрира на българите, че локалните ги смятат за окупатори. Българските военни знаят, че би трябвало непременно да се удържи Сити хол-а в Кербала.

„ Важно е и тъй като всяко едно кметство е знак на властта на обитаемото място и който го държи, той се смята и за страната, която е победител в съответния случай. Може би и по тази причина се стигна до тези много интензивни боеве.

И денем се водеха обособени стълкновение, само че борбата се водеше главно нощно време – отвред настъпваха, ние бяхме откъснати. База Кило се намираше на към 2 км. по права линия от кметството. Изпращали сме им патрули, с които да подпомогнем бойните дейности на сътрудниците, само че по пътя те са обстрелвани с РПГ-та ”, спомня си Божидар Борисов.

Майор Грибачев и капитан Чилингиров описват, че съперникът знаел, че през нощта нашите военни не са задоволително ефикасни, заради липса на техника и офанзивите са били най-вече тогава. Имали очила за нощно виждаме, предоставени и от нашата войска, и от американците за прилагане, само че заобикалят да дават детайлности за качеството на изображението.

„ Имахме съществени проблеми с нощни прицели, защото ние съвсем не разполагахме с такива. А бунтовниците използваха главно тъмната част на денонощието, с цел да се пробват да влияят върху нас, с цел да освободим Сити хол-а. Ситуацията въобще беше такава, че нямаше по какъв начин нощно време да разузнаваме.

Основно по отблясъците на оръжието, което стреля против нас, се ориентирахме от къде се води огън по нас. Ясно бе, че без нощни стрелкови принадлежности нямаше по какъв начин да се ориентираме и по този начин сме отвръщали на огъня. Въздействаш, само че не дейно ”, описват те.

Реалната борбата обаче не е като по филмите, непрекъснато денонощно да се стрелят – тук офанзивите са епизодични, само че непрекъснати в продължение на няколко седмици. В един миг съвсем всяка вечер има минометен обстрел въз основата и най-после даже не са могли да излязат да си вземат вода.

Патрулът излизал на 100 метра и започвали да стрелят по него. По данни на разузнаването имало 360 наемника в града, само че нашите удържат. В тежките сражения устояли на 53 офанзиви и дават една жертва. „ Ню Йорк таймс “:

Посегнеш ли да убиеш българин, подготви се да умреш пръв Между 8 и 9 април милициите на Моктада Садр стартират натоварен обстрел по нашите позиции, ситуирани на покрива на Сити хол-а. Освен с РПГ-та, картечници и автомати, милициите стрелят интензивно и с минохвъргачен огън.

Мините падат непосредствено по покривите на двете здания и върху главите на българите, които не са предпазени от подобен огън. Бунтовниците стават все по-точни и по-точни и в случай че продължавали по този начин нашите или трябвало да изоставен позиции, или да се укрият.

Те били обкръжени, а според разпоредбите за задачата имали право единствено да се отбраняват, само че не да настъпват. Минометният обстрел прави обстановката доста сериозна и командирът се обръща за помощ.

В този миг старши сержант Иван Михайлов, който води група от спецвоенни, демонстрира самодейност и се взема решение тя да подходи през нощта до стрелящите бунтовници, излизат им в тил и съумяват да ги обезвреждат, в доста комплицирана конюнктура.

Прибягват пеша разстояние от към 2,5 км през нощта, обкръжават мястото откъдето идва минометния огън. „ Те съумяха да извършат интервенцията в състав от 5 индивида – безшумно подходиха и съумяха да обезвреждат минохвъргачния огън. С това организираха неповторима интервенция, извънредно потребна за нас.

Благодарение на тяхното безстрашие, храброст и опит като специфични сили те съумяха да извършат ослепително тази интервенция. Пред „ погледа ” ни – аз бяха тогава в щаба с полския пълководец на бригадата и американски полковник, които бяха озадачени от бързото решение, смелостта, метода, дръзновението и триумфа на тая интервенция.

И доколкото си припомням след два дни в „ Ню Йорк таймс ” се появи дребна публикация: „ Посегнеш ли да убиеш българин, подготви се да умреш първи ”.

Това беше едно справедливо самопризнание за гениалността в доста тежки подходи и моменти на българските бойци ”, показа полковникът от запаса през днешния ден Христо Христов, който е бил старши-национален представител на втория български батальон и заместник-командир на многонационалната дивизия.

Скрит съперник В този интервал с изключение на кметството, бунтовниците обстрелват с мини базата и патрулите, както и складовете с муниции, които се охранявали от нашите военни. Там също всяка нощ се стреляло против тях. Индикатор за това дали ще има още офанзиви или нещата стартират да се успокояват били и самите цивилни в Кербала.

Когато хората започвали да си събират багажа в торби от плат и да се изтеглят – това бил явен сигнал, че нещата не отиват на добре. И назад, откакто започвали да се завръщат нашите разбирали, че нещата стартират да се уталожват. „ Но това нас не можеше да ни успокои, тъй като действително ние воювахме против съперник, който е неузнаваем.

Ние сме обозначени с униформи, с ясни национални знаци, до момента в който при тях – в случай че през днешния ден идва и се разхожда с детето, той е граждански, следи ни по какъв начин действаме и вечерта стреля по нас. Затова беше доста мъчно да се дефинира тъкмо против кого воюваш ”, спомня си капитан Чилингиров.

Колегата му майор Грибачев добавя, че това е ролята на специфичните сили. „ Поради простата причина, че съперникът следи стандартните сили, изучил е тяхната тактичност, знае по какъв начин работят и действително стандартни сили не могат да се оправят с тази обстановка.

Затова са основани специфични сили, с цел да работят ексцентрично и да могат да се оправят ”, изяснява той. Майор Грибачев и капитанът Чилингиров споделят, че е имало доста сериозни моменти. Грибачев споделя, че за него подобен е бил като минал през поредност от засади, когато бил QRF (сили за бързо реагиране). Направили засада на промяната.

Така на него му се наложило да мине през две засади, с цел да влезе в друга, с цел да помогне. „ Минах по единия маршрут, нашето „ око ” ни направляваше, след което ми споделиха, че би трябвало да мина през същата засада, с цел да отида в главната. Тоест, два пъти съм минавал през една и съща засада, с цел да вляза в третата и там си беше към този момент крепко кръвопролитие.

Навсякъде хора, пукотевица, там убиха и нашият сътрудник. Но се измъкнахме от там. Само българи бяхме там, нямаше поляци ”, съобщи той. Чилингиров се сеща и за една от промените.

„ Тъкмо започнахме да се прибираме, да се връщаме в базата и тогава сутринта към 8-9 часа започнаха да стрелят с РПГ-та, по-късно с леко оръжие ”, споделя капитанът. 12 години по-късно полковник Борисов счита, че може би и поради подготовката, и поради шанса, а и Господ им е оказал помощ, с цел да завърши всичко единствено с една човешка жертва.

Един погубен На 23 април 2004 година при престрелка в Кербала е ранен в главата старши сержант Димитър Димитров, който по-късно умира от раните си. Това става точно при завръщане от осъществяване на задача по защита на кметството на град Кербала.

Отново при засада. Български военнослужещи са обстреляни с гранатомети и автоматизирано оръжие. Поразен е транспортният автомобил ЗИЛ-131. На тази дата всяка година участници в батальона се събират в родния град на гроба на офицерския претендент.

По време на цялата задачата в Ирак петте батальона дадоха 13 жертви, от които 7 от непосредствени бойни дейности, 1 от „ другарски огън “ и 5 от катастрофи, свързани с бойната техника. Участието на България в Ирак – неуспех или вход за НАТО? „ Може би ние сме единственият батальон, който води действителни бойни дейности.

Без да недооценявам сътрудниците и от първи батальон и от трети, четвърти, пети, службата в действителност беше доста тежка в Ирак. Но действителни бойни дейности водехме само втори пехотен батальон ”, споделя полк. Борисов. Според него добре е, че на място са имали време да проведат подготовка, с цел да могат военните да реагират на това, което им се случва по-късно.

„ Сериозни бойни дейности се водеха. В близката история не е имало такива в българска войска. Видяха, че хората са твърди, няма да се откажат, няма да се предадем. Българският боец е доста твърд боец.

Никога не сме си изоставали зоната, съществени контингенти – полски, испански, украински си напуснаха зоните – ние нито за един час не сме. Нашите патрули се движеха до последно и в най-интензивните борби. Никога не сме изоставали дилемите си, всяка една задача се изпълняваше на 100% ”, безапелационен е майорът от 68-ма бригада „ Специални сили ”.

И двамата командоси на няколко пъти акцентират, че целият контингент има заслуга за успеха в тази война. С присъединяване на България в задачата полковник Борисов счита, че са съдействали за това страната ни да стане член на НАТО.

Той споделя, че за 6 месеца осъществили и планове на стойност към 3 млн. $ – помпени станции, водопроводи, ремонт на учебни заведения, пътища – около всички други задания се изпълнили и това.

Основни реализатори били иракски компании и по този начин основали посредством тях и работни места за локалните. Мисията им завършва през месец юли, ситуацията се успокоила относително едвам в средата на май. Продължили обстрелите, гърмежите, само че нямало сражения.

В общественото пространство се чуват обаче отзиви, че задачата в Ирак е неуспех за България. Тези оценки се осланят на това, че тя е коствала милиони на българския народ, само че страната ни не е съумяла да направи нито една значима договорка при възобновяване на Ирак след войната.

Дали сходни размишление са правилни, това ще преценяват историците. Освен самочувствието на редовите военни от свършената работа, тя би трябвало да носят и изгода за елементарния българин. Участието ни в интервенцията „ Свобода за Ирак “ отваря последната врата за участието на България в Северноатлантическия алианс.

Така счита подполковник Иван Алексиев. „ Освен опит, ние доказахме, че сме сериозен сътрудник ”, споделя мъжът, който преди две години даже написа книгата „ Кербала 2004 “.

Според него управление на армията е направило съответните заключения, изключително в частта по обезпечаването на идващите контингенти, в това число и с въоръжаването с нов вид бронирани машини, ново съоръжение за връзка и други

Въпреки това, съгласно специалисти, и през днешния ден има какво още да се желае във връзка с оборудването. Полк. Христо Христов към този момент като офицер от запаса също сочи като първа поука от задачата, че техниката ни не дава отговор на действителността. ЗИЛ-овете при температури от 40 градуса даже отказвали да работят.

Ползата е, че натрупали неповторим опит, какъвто рядко в учения може да се натрупа, освен това в комплицирана обстановка, в която всяка неточност се санкционира с кръв. Другото, което са потвърдили, че българският боец има неповторим дух, без значение от въоръжението.

„ Никой не напусна поста си, успяхме да удържим само ние, дружно с полските си сътрудници. Удържахме нашия пост почтено ”, споделя полковникът. Колкото до това, че от задачата липсват изгоди за България от следвоенното възобновяване на Ирак, полк. Христо си спомня, че организирали група за другарство и икономическа взаимопомощ с Ирак. Заедно с полк.

Петко Лилов, който е народен пълководец на батальона събират хора от Ирак. Много от тях учили у нас и имали съответни оферти – да им се дават линии за обработка на мляко, помпи за поливане, говорили за съответни заводи…

След това изпратихме предложение до държавното управление, само че не получихме никакъв отговор. Доколкото си припомням тогава един прочут фактор в нашата стопанска система сподели, че с Ирак е хубаво да се търгува, само че не и в този момент, споделя полк. Христов.

За целия интервал на присъединяване в интервенцията в Ирак – от 22 август 2003 година до края на 2008 година, Република България е взела участие с 11 контингента с обща бройка 3 367 души. За издръжката, превоза и оборудването на българските контингенти за интервала на интервенцията в Ирак са изразходвани 155 343 000 лева

Инфо: Блиц