,fit(480:270))
Когато предупрежденията не стигат: Колко още трамваи трябва да дерайлират, за да се промени системата? Новини
Поредният случай с трамваи в София на 17 юни на кръстовището на бул. „ Константин Величков “ и бул. „ Александър Стамболийски “, при който след конфликт една от мотрисите дерайлира, не би трябвало да бъде обсъждан като изолиран случай. Той е следващото предизвестие за положението на една система, която от години работи на границата на опциите си.
Още по-смущаващото е, че регионът на „ Константин Величков “ не за първи път попада в новините поради дерайлирали или аварирали трамваи. Подобни произшествия са регистрирани и през последните години, което слага един неуместен, само че належащ въпрос: Когато едно и също място неведнъж се трансформира в сцена на транспортни катастрофи, дали казусът е в обособения случай, или в системата, която позволява той да се повтаря?
След всеки сходен случай стартира познатото търсене на виновника – дали е ватманът, стрелката, техниката или просто неприятният шанс. Само че трамвайният превоз не е лотария. И не трябва да си разрешаваме да го трансформираме в такава. Той е нещо като организъм, в който трамваите, релсите, стрелките, сигнализацията и хората би трябвало да работят в синхрон. Когато някой от тези детайли бъде оставен на доизживяване, рано или късно казусът се трансферира върху цялата система. Удължен живот вместо същинска рационализация
София продължава да разчита на забележителен брой трамваи, създадени преди десетилетия. Част от тях са на възраст над 30 и даже 40 години. Сам по себе си този факт не е наложително проблем. В редица европейски градове също се движат трамваи на сходна възраст, само че след цялостни модернизации, замяна на електрониката, системите за ръководство и оборудването за сигурност. Разликата е, че там възрастта не е равнозначна на софтуерно закъснение. В София прекомерно постоянно се разчита на удължение на експлоатационния живот вместо на надълбоко техническо възобновяване.
Модерен трамвай, остаряла инфраструктура
Но даже най-модерният трамвай не може да компенсира проблемите на инфраструктурата. Релсовият път в столицата е подложен на съществено всекидневно натоварване, което допуска непрекъснати инспекции, превантивна поддръжка и навременни поправки. Вместо това жителите постоянно виждат износени сектори, компрометирани трасета, неравности към релсовия път и поправки, които стартират едвам откакто казусът към този момент е станал явен. В транспортното инженерство съществува елементарен принцип – профилактиката постоянно коства по-малко от повредата. Автоматизацията като изчезналото звено
Особено индикативен е въпросът със стрелковите системи – един от минимум обсъжданите, само че най-важни детайли на трамвайната инфраструктура. Именно стрелките дефинират по кой коловоз ще премине транспортното средство и всяка нередовност в тях може да докара до съществени последици. В доста европейски градове актуалните стрелкови механизми към този момент работят посредством цифрови системи, радиосигнали и централизирано ръководство. Трамваят комуникира с инфраструктурата, подава информация за маршрута си, а системата автоматизирано настройва и управлява положението на стрелката.
В София сходна степен на автоматизация към момента не е необятно внедрена. На доста места не престават да действат по-стари технологии, проектирани за транспортна среда отпреди десетилетия. Това не значи безусловно, че съответният случай на „ Константин Величков “ е резултат от неизправна стрелка. Но слага напълно разумния въпрос дали модернизацията на тези системи се развива със същото движение, с което порастват натоварването на мрежата и условията за сигурност. Защото закупуването на нови трамваи е единствено половината от решението. Ако те продължат да се движат върху инфраструктура, която софтуерно изостава, рискът няма да бъде отхвърлен, а само пренесен на друго равнище. Недостигът на ватмани – рецесията, за която съвсем не се приказва
Към това се прибавя и човешкият фактор. Недостигът на ватмани е проблем, който от време на време излиза на напред във времето, само че рядко получава стабилно решение. Липсата на задоволително фрагменти значи повече ексклузивен труд, по-висока натовареност и насъбрана отмалялост. А транспортната сигурност е сфера, в която умората в никакъв случай не трябва да се подценява.
Още по-притеснително е, че забележителна част от ватманите са в предпенсионна или пенсионна възраст. Това демонстрира липса на задоволително искащи да практикуват специалността измежду по-младите генерации. Причините са ясни – тежките условия на труд, непрекъснатият стрес в натоварения трафик и високата отговорност вършат специалността все по-малко привлекателна за младите.
Закъснялата замяна – цената на отлаганите решения
На този декор новината за желанието на Столична община да закупи до 150 нови трамвая несъмнено е добра. Вече са стартирани процедури за десетки нови мотриси, които би трябвало да стартират да идват, забележете..., през идващите години. Това е нужна стъпка, само че тя поражда и различен въпрос: за какво София стигна до обстановка, в която би трябвало съвсем по едно и също време да обновява забележителна част от трамвайния си парк?
Фактът, че през днешния ден приказваме за замяна на над 100 трамвая, е индикативен за години отлагани решения. Вместо последователно възобновяване на парка и инфраструктурата, градът натрупа дефицити, които в този момент би трябвало да бъдат обезщетени едновременно и на доста по-висока цена. Европейският модел против софийската процедура
Сравнението с европейските столици е повече от показателно. Докато Прага, Виена, Будапеща, Варшава и Краков поредно влагат както в нов преносим състав, по този начин и в рационализация на релсовия път, депата, сигнализацията и стрелковите системи, в София постоянно се ремонтират обособени сектори без ясно забележима дълготрайна тактика. Там новите трамваи вървят ръка за ръка с нова инфраструктура. У нас прекомерно постоянно чакаме актуалните транспортни средства да компенсират минусите на средата, в която се движат! Може би вместо да търсим съответно виновника за избрания случай, по-важното е да се запитаме какъв брой още сходни предизвестия ще са нужни, с цел да стане ясно, че сигурността не се гради върху единични поправки, краткотрайни решения или реакции след следващия проблем. Тя изисква непрекъсната поддръжка, съвременна инфраструктура, освежен трамваен състав, задоволително хора и дълготрайна поредност. Всичко това, което нормално се напомня след следващия случай.
Защото цената на отлагането постоянно се заплаща най-после. Въпросът е единствено дали ще я платим с нов неблаговиден ремонт, или с човешки живот! Снимки: Фейсбук Снимки: Magnific
Още по-смущаващото е, че регионът на „ Константин Величков “ не за първи път попада в новините поради дерайлирали или аварирали трамваи. Подобни произшествия са регистрирани и през последните години, което слага един неуместен, само че належащ въпрос: Когато едно и също място неведнъж се трансформира в сцена на транспортни катастрофи, дали казусът е в обособения случай, или в системата, която позволява той да се повтаря?
След всеки сходен случай стартира познатото търсене на виновника – дали е ватманът, стрелката, техниката или просто неприятният шанс. Само че трамвайният превоз не е лотария. И не трябва да си разрешаваме да го трансформираме в такава. Той е нещо като организъм, в който трамваите, релсите, стрелките, сигнализацията и хората би трябвало да работят в синхрон. Когато някой от тези детайли бъде оставен на доизживяване, рано или късно казусът се трансферира върху цялата система. Удължен живот вместо същинска рационализация
София продължава да разчита на забележителен брой трамваи, създадени преди десетилетия. Част от тях са на възраст над 30 и даже 40 години. Сам по себе си този факт не е наложително проблем. В редица европейски градове също се движат трамваи на сходна възраст, само че след цялостни модернизации, замяна на електрониката, системите за ръководство и оборудването за сигурност. Разликата е, че там възрастта не е равнозначна на софтуерно закъснение. В София прекомерно постоянно се разчита на удължение на експлоатационния живот вместо на надълбоко техническо възобновяване.
Модерен трамвай, остаряла инфраструктура
Но даже най-модерният трамвай не може да компенсира проблемите на инфраструктурата. Релсовият път в столицата е подложен на съществено всекидневно натоварване, което допуска непрекъснати инспекции, превантивна поддръжка и навременни поправки. Вместо това жителите постоянно виждат износени сектори, компрометирани трасета, неравности към релсовия път и поправки, които стартират едвам откакто казусът към този момент е станал явен. В транспортното инженерство съществува елементарен принцип – профилактиката постоянно коства по-малко от повредата. Автоматизацията като изчезналото звено
Особено индикативен е въпросът със стрелковите системи – един от минимум обсъжданите, само че най-важни детайли на трамвайната инфраструктура. Именно стрелките дефинират по кой коловоз ще премине транспортното средство и всяка нередовност в тях може да докара до съществени последици. В доста европейски градове актуалните стрелкови механизми към този момент работят посредством цифрови системи, радиосигнали и централизирано ръководство. Трамваят комуникира с инфраструктурата, подава информация за маршрута си, а системата автоматизирано настройва и управлява положението на стрелката.
В София сходна степен на автоматизация към момента не е необятно внедрена. На доста места не престават да действат по-стари технологии, проектирани за транспортна среда отпреди десетилетия. Това не значи безусловно, че съответният случай на „ Константин Величков “ е резултат от неизправна стрелка. Но слага напълно разумния въпрос дали модернизацията на тези системи се развива със същото движение, с което порастват натоварването на мрежата и условията за сигурност. Защото закупуването на нови трамваи е единствено половината от решението. Ако те продължат да се движат върху инфраструктура, която софтуерно изостава, рискът няма да бъде отхвърлен, а само пренесен на друго равнище. Недостигът на ватмани – рецесията, за която съвсем не се приказва
Към това се прибавя и човешкият фактор. Недостигът на ватмани е проблем, който от време на време излиза на напред във времето, само че рядко получава стабилно решение. Липсата на задоволително фрагменти значи повече ексклузивен труд, по-висока натовареност и насъбрана отмалялост. А транспортната сигурност е сфера, в която умората в никакъв случай не трябва да се подценява.
Още по-притеснително е, че забележителна част от ватманите са в предпенсионна или пенсионна възраст. Това демонстрира липса на задоволително искащи да практикуват специалността измежду по-младите генерации. Причините са ясни – тежките условия на труд, непрекъснатият стрес в натоварения трафик и високата отговорност вършат специалността все по-малко привлекателна за младите.
Закъснялата замяна – цената на отлаганите решения
На този декор новината за желанието на Столична община да закупи до 150 нови трамвая несъмнено е добра. Вече са стартирани процедури за десетки нови мотриси, които би трябвало да стартират да идват, забележете..., през идващите години. Това е нужна стъпка, само че тя поражда и различен въпрос: за какво София стигна до обстановка, в която би трябвало съвсем по едно и също време да обновява забележителна част от трамвайния си парк?
Фактът, че през днешния ден приказваме за замяна на над 100 трамвая, е индикативен за години отлагани решения. Вместо последователно възобновяване на парка и инфраструктурата, градът натрупа дефицити, които в този момент би трябвало да бъдат обезщетени едновременно и на доста по-висока цена. Европейският модел против софийската процедура
Сравнението с европейските столици е повече от показателно. Докато Прага, Виена, Будапеща, Варшава и Краков поредно влагат както в нов преносим състав, по този начин и в рационализация на релсовия път, депата, сигнализацията и стрелковите системи, в София постоянно се ремонтират обособени сектори без ясно забележима дълготрайна тактика. Там новите трамваи вървят ръка за ръка с нова инфраструктура. У нас прекомерно постоянно чакаме актуалните транспортни средства да компенсират минусите на средата, в която се движат! Може би вместо да търсим съответно виновника за избрания случай, по-важното е да се запитаме какъв брой още сходни предизвестия ще са нужни, с цел да стане ясно, че сигурността не се гради върху единични поправки, краткотрайни решения или реакции след следващия проблем. Тя изисква непрекъсната поддръжка, съвременна инфраструктура, освежен трамваен състав, задоволително хора и дълготрайна поредност. Всичко това, което нормално се напомня след следващия случай.
Защото цената на отлагането постоянно се заплаща най-после. Въпросът е единствено дали ще я платим с нов неблаговиден ремонт, или с човешки живот! Снимки: Фейсбук Снимки: Magnific
Източник: woman.bg
КОМЕНТАРИ