Русия – водач на Запада към несвобода
Поредицата "Новоруски (вече и новозападни) митове и легенди " продължава с текста "Русия – лидер на Запада към несвобода " /Вместо критика за книгата на Тимъти Снайдър, "Пътят на несвободата. Русия, Европа, Америка "/. "Дневник " разгласява съкратена от създателя Деян Кюранов версия, цялостната е в портала "Култура "
Позицията на Тимъти Снайдър постоянно е била, че днешното ни политическо мислене би трябвало да се основава на историята - не на идеологии. Позната ни е – в случай че не са ни подминали предходните му преводи на български "Кървави поля " и "За тиранията ". А последната му книга особено фиксира проблемите, които се получават, когато политическото мислене престане да се основава на историческото. Главният проблем е синтезиран в заглавието: престанали да мислим исторически, ние сме тръгнали по пътя на несвободата. И сме се оставили да ни води специалистът по несвобода Русия.
Снайдър е непоколебим фактолог и книгата му е конструирана по този начин, че сходни елементарни политически заключения се основават на голям брой свидетелства за действителни събития от последно време. (Бележките за изворите на неговите обстоятелства заемат 60 страници малък шрифт, една пета от книгата!) Неслучайно я е посветил "На репортерите – герои на нашето време. " Снайдър презира постоянно известния песимистичен цинизъм: за него същинската публицистика служи на истината, тя не е слугиня на мощните на деня, както не им е слугиня и историята.
Силните имат изгода от политиката на силата, по тази причина я постановат като единствената рационална политика. И тогава историческото бъдеще става елементарно предвидимо: по-силният постоянно печели, по тази причина от по-слабите се чака рационално да пасуват. Това за Снайдър е светът на несвободата.
Но съществува и светът на свободата
– на свободния избор – само че избор по едно и също време вдъхновяван и лимитиран от историческото познание. То ни дава две подпори. Първо, че мощните не постоянно се управляват от изгодата, по тази причина и не постоянно вършат силова политика – в доста случаи избират да вършат политика на полезностите. Второ, че и слабите могат да побеждават мощните, и това се е случвало нееднократно - колкото и да наподобява необикновено за разсъдъка, свел себе си до пресмятания. Банални истини – само че ги забравяме с поредност и лекост, постоянно, когато стартираме да вършим политически прогнози, учредени на силови изчисления.
Историческият оптимизъм на Снайдър е както е немодната дума, нравоучителен. Историята не е предопределена нито към този момент направена – вършим я ние и тя е резултантата на всичките ни вектори на воля и свободен избор. Поради което сме виновни за нея – морално. И заради което са вероятни най-различни разновидности: в една обстановка ще се наложи волята на глупавите, различен път – на умните, или на самопожертвувателните, на непукистите, на алчните, на продажните, на честните, на садистите Тези неща Снайдър не е написал в книгата си, тъй като за него на ниво гражданска позиция те са явни, а като основа на метода на една историческа школа в политологията биха се трансформирали в доста профилирано четиво; само че аз ги пиша, тъй като за нас и у нас те не са явни даже на гражданско ниво.
"Неизбежното " и "вечното "
по този начин Снайдър етикетира двете основни международни митологични настройки през днешния ден. Митологични – ще рече по нужда антиисторични. Особено значимо за Снайдър, е че и двете се демонстрират в днешна Америка (макар и освен в нея).
"Неизбежното " – като мит - е по-доброто бъдеще! (Да си спомним "сияйните върхове на комунизма ".) Историята ни сочи, че близкото бъдеще постоянно се оказва по-лошо от сегашното и от близкото минало. Лекът срещу това "лошо " е всеки да му се опълчва, персонално. Но съгласно Снайдър огромна част от днешните американци са се отказали от отговорността на индивида. "Американската фантазия " е, че всеки, който работи крепко, ще просперира – само че за доста от тях това е деградирало до колективистичното "Америка по този начин и по този начин ще просперира, и всички ние с нея - няма за какво аз да се напъвам. "
Само че, предизвестява Снайдър, автоматизиран напредък няма в никакъв случай – а в наше време има автоматизиран декаданс.
И в случай че не създадем изпитание – мъдро и тъкмо –
регресът ще продължи до разрушение на нашата цивилизация
Която към този момент е ерозирала заради популизма - най-силната манифестация на историческото немислене през днешния ден – впрочем, и на немисленето въобще. Процесът е напреднал, популизмът става все по известен измежду ръководените, стартира да предопределя ръководещите и да дирижира ръководството. Драстичните образци са: в Европа, изборът на Брекзит, в Америка – изборът на Тръмп. И това стана допустимо, тъй като всеобщият блян към без-действие, учреден на мита за неизбежното, освобождава полето за всеобщ блян към зло-действо. А този блян е учреден на другия мит - мита за "вечното ".
Съдържанието на тази по този начин етикетирана от Снайдър безкрайност е – постоянно страдалчество. Това е настройка, обичайната за Русия. Но новият проблем, сочи Снайдър, е че идеологията на страданието е намерила почва и в Америка, и точно тя дефинира резултата в последните президентски избори. Докато вярващите в неизбежността на положителното не правеха нищо, вярващите във вечността на страданиетоизбраха Доналд Тръмп.
Снайдър проучва обстоятелството, че от 1980 година насам неравенството в Америка се е нараснало фрапантно. Заплатите порастват непропорционално на продуктивността на труда; в същото време, страната взима все по-малко от най-богатите: за 0.1% от американците с най-високи приходи, пропорцията е паднала от 65% до 35%, а за първите 0.01% - от 75% до 25%. Това ново неравноправие провокира освен по-лош живот, само че и по-лоша настройка към живота. Това е настройка, огледална на "неизбежното ", само че с противоположен знак: каквото и да правиш и да не правиш, всичко ще става по-лошо, а "американската фантазия " е мъртва – както буквално споделя и Тръмп в предизборната си акция (цитиран от Снайдър).
Снайдър обяснявяа, че за хора с такава настройка модел на света не е "играта с позитивен резултат " – при която и двамата играчи печелят ново богатство; нито даже "с нулев резултат " – при който облагата на единия е загуба за другия, само че общото за двамата благосъстояние си остава същото; моделът им е "игра с негативен резултат " – при който и двамата губят благосъстояние, като задачата на играта е другият да загуби повече от тебе. (Представена в шопската просвета посредством максимата "Я сакам на Вуте да е зле. ")
На нас това ни е по-ясно в сравнение с американците, на Балканите традицията на страданието е от дълго време създадена – оригиналност е разпространяването й в всеобщ мащаб в Америка. Да, Снайдър упреква за това и Русия – само че още повече упреква личната си страна.
Активните мероприятия на Русия са сполучливи,
тъй като Америка се е изменила
Тук Снайдър не подлага на критика посредством левичарски лозунгчета - а включва своето надълбоко, историческо познаване на американското общество. Когато американци заявят, че не чакат по-добро на следващия ден – значи американското общество има проблем. Аморализацията, депрофесионализацията и алчността на днешната американска политическа класа са основните аргументи: властовият хайлайф е част от казуса, не от решението. Интелектуалният хайлайф или подлага на критика властта по левите схеми от 1960те години, безсилни през днешния ден, или мазохистично приема "вечното страдалчество " с лозунга "Така им се пада! " На кои?
Обобщена, схемата на Снайдър е следната: отводът от самостоятелна отговорност и персонален избор води до две днешни форми на антиисторично схващане: "неизбежният напредък " и "вечното страдалчество ". Те двете по едно и също време ни тласкат по пътя на несвободата и ни вършат податливи на тласъците на Русия в същата посока. Това е нова проблематична обстановка, която няма по какъв начин да бъде решена по пътя на business as usual: в случай че вършим както нормално, ще се озоваваме измежду все по-голяма несвобода.
Позицията на Тимъти Снайдър постоянно е била, че днешното ни политическо мислене би трябвало да се основава на историята - не на идеологии. Позната ни е – в случай че не са ни подминали предходните му преводи на български "Кървави поля " и "За тиранията ". А последната му книга особено фиксира проблемите, които се получават, когато политическото мислене престане да се основава на историческото. Главният проблем е синтезиран в заглавието: престанали да мислим исторически, ние сме тръгнали по пътя на несвободата. И сме се оставили да ни води специалистът по несвобода Русия.
Снайдър е непоколебим фактолог и книгата му е конструирана по този начин, че сходни елементарни политически заключения се основават на голям брой свидетелства за действителни събития от последно време. (Бележките за изворите на неговите обстоятелства заемат 60 страници малък шрифт, една пета от книгата!) Неслучайно я е посветил "На репортерите – герои на нашето време. " Снайдър презира постоянно известния песимистичен цинизъм: за него същинската публицистика служи на истината, тя не е слугиня на мощните на деня, както не им е слугиня и историята.
Силните имат изгода от политиката на силата, по тази причина я постановат като единствената рационална политика. И тогава историческото бъдеще става елементарно предвидимо: по-силният постоянно печели, по тази причина от по-слабите се чака рационално да пасуват. Това за Снайдър е светът на несвободата.
Но съществува и светът на свободата
– на свободния избор – само че избор по едно и също време вдъхновяван и лимитиран от историческото познание. То ни дава две подпори. Първо, че мощните не постоянно се управляват от изгодата, по тази причина и не постоянно вършат силова политика – в доста случаи избират да вършат политика на полезностите. Второ, че и слабите могат да побеждават мощните, и това се е случвало нееднократно - колкото и да наподобява необикновено за разсъдъка, свел себе си до пресмятания. Банални истини – само че ги забравяме с поредност и лекост, постоянно, когато стартираме да вършим политически прогнози, учредени на силови изчисления.
Историческият оптимизъм на Снайдър е както е немодната дума, нравоучителен. Историята не е предопределена нито към този момент направена – вършим я ние и тя е резултантата на всичките ни вектори на воля и свободен избор. Поради което сме виновни за нея – морално. И заради което са вероятни най-различни разновидности: в една обстановка ще се наложи волята на глупавите, различен път – на умните, или на самопожертвувателните, на непукистите, на алчните, на продажните, на честните, на садистите Тези неща Снайдър не е написал в книгата си, тъй като за него на ниво гражданска позиция те са явни, а като основа на метода на една историческа школа в политологията биха се трансформирали в доста профилирано четиво; само че аз ги пиша, тъй като за нас и у нас те не са явни даже на гражданско ниво.
"Неизбежното " и "вечното "
по този начин Снайдър етикетира двете основни международни митологични настройки през днешния ден. Митологични – ще рече по нужда антиисторични. Особено значимо за Снайдър, е че и двете се демонстрират в днешна Америка (макар и освен в нея).
"Неизбежното " – като мит - е по-доброто бъдеще! (Да си спомним "сияйните върхове на комунизма ".) Историята ни сочи, че близкото бъдеще постоянно се оказва по-лошо от сегашното и от близкото минало. Лекът срещу това "лошо " е всеки да му се опълчва, персонално. Но съгласно Снайдър огромна част от днешните американци са се отказали от отговорността на индивида. "Американската фантазия " е, че всеки, който работи крепко, ще просперира – само че за доста от тях това е деградирало до колективистичното "Америка по този начин и по този начин ще просперира, и всички ние с нея - няма за какво аз да се напъвам. "
Само че, предизвестява Снайдър, автоматизиран напредък няма в никакъв случай – а в наше време има автоматизиран декаданс.
И в случай че не създадем изпитание – мъдро и тъкмо –
регресът ще продължи до разрушение на нашата цивилизация
Която към този момент е ерозирала заради популизма - най-силната манифестация на историческото немислене през днешния ден – впрочем, и на немисленето въобще. Процесът е напреднал, популизмът става все по известен измежду ръководените, стартира да предопределя ръководещите и да дирижира ръководството. Драстичните образци са: в Европа, изборът на Брекзит, в Америка – изборът на Тръмп. И това стана допустимо, тъй като всеобщият блян към без-действие, учреден на мита за неизбежното, освобождава полето за всеобщ блян към зло-действо. А този блян е учреден на другия мит - мита за "вечното ".
Съдържанието на тази по този начин етикетирана от Снайдър безкрайност е – постоянно страдалчество. Това е настройка, обичайната за Русия. Но новият проблем, сочи Снайдър, е че идеологията на страданието е намерила почва и в Америка, и точно тя дефинира резултата в последните президентски избори. Докато вярващите в неизбежността на положителното не правеха нищо, вярващите във вечността на страданиетоизбраха Доналд Тръмп.
Снайдър проучва обстоятелството, че от 1980 година насам неравенството в Америка се е нараснало фрапантно. Заплатите порастват непропорционално на продуктивността на труда; в същото време, страната взима все по-малко от най-богатите: за 0.1% от американците с най-високи приходи, пропорцията е паднала от 65% до 35%, а за първите 0.01% - от 75% до 25%. Това ново неравноправие провокира освен по-лош живот, само че и по-лоша настройка към живота. Това е настройка, огледална на "неизбежното ", само че с противоположен знак: каквото и да правиш и да не правиш, всичко ще става по-лошо, а "американската фантазия " е мъртва – както буквално споделя и Тръмп в предизборната си акция (цитиран от Снайдър).
Снайдър обяснявяа, че за хора с такава настройка модел на света не е "играта с позитивен резултат " – при която и двамата играчи печелят ново богатство; нито даже "с нулев резултат " – при който облагата на единия е загуба за другия, само че общото за двамата благосъстояние си остава същото; моделът им е "игра с негативен резултат " – при който и двамата губят благосъстояние, като задачата на играта е другият да загуби повече от тебе. (Представена в шопската просвета посредством максимата "Я сакам на Вуте да е зле. ")
На нас това ни е по-ясно в сравнение с американците, на Балканите традицията на страданието е от дълго време създадена – оригиналност е разпространяването й в всеобщ мащаб в Америка. Да, Снайдър упреква за това и Русия – само че още повече упреква личната си страна.
Активните мероприятия на Русия са сполучливи,
тъй като Америка се е изменила
Тук Снайдър не подлага на критика посредством левичарски лозунгчета - а включва своето надълбоко, историческо познаване на американското общество. Когато американци заявят, че не чакат по-добро на следващия ден – значи американското общество има проблем. Аморализацията, депрофесионализацията и алчността на днешната американска политическа класа са основните аргументи: властовият хайлайф е част от казуса, не от решението. Интелектуалният хайлайф или подлага на критика властта по левите схеми от 1960те години, безсилни през днешния ден, или мазохистично приема "вечното страдалчество " с лозунга "Така им се пада! " На кои?
Обобщена, схемата на Снайдър е следната: отводът от самостоятелна отговорност и персонален избор води до две днешни форми на антиисторично схващане: "неизбежният напредък " и "вечното страдалчество ". Те двете по едно и също време ни тласкат по пътя на несвободата и ни вършат податливи на тласъците на Русия в същата посока. Това е нова проблематична обстановка, която няма по какъв начин да бъде решена по пътя на business as usual: в случай че вършим както нормално, ще се озоваваме измежду все по-голяма несвобода.
Източник: dnevnik.bg
КОМЕНТАРИ