„Uncharted: Извън картата“ е поредната скучна филмова адаптация
Пореден ден, поредна кино акомодация на известно заглавие от света на компютърните игри. Точно това съставлява екранизацията на модерната класика „ Uncharted “, която наподобява залага повече на имиджа на основните герои, в сравнение с остойностяването на една добра концепция.
„ Uncharted: Извън картата “ бе едно от дълго чаканите заглавия на огромен екран за началото на 2022 година, защото в него вземат участие Том Холанд, Марк Уолбърг и Антонио Бандерас, само че почтено казано с тяхното наличие се изчерпва и самият филм. А, за малко щях да не помни да отбележа Тати Габриеле, която е огромният изверг. Тя може би е единствената приятна изненада, тъй като употребява плашещия си съблазън в тъкмо тези граници, които да накарат фена да следи за изявите ѝ и в това време да си показва по какъв начин губи от героите.
Любителите на конзолните игри несъмнено нямат потребност от обобщение на сюжета, само че за останалите съм задължен да напиша няколко думи, с цел да са в крайник със събитията. Нейтън Дрейк (Том Холанд) е сираче, което мечтае един ден да види света, само че животът го принуждава да се трансформира в сръчен апаш. Той се среща с Виктор „ Съли “ Съливан (Марк Уолбърг), с цел да разбере, че от дълго време изгубеният му брат е бил на крачка от реализирането на тази фантазия. Любопитството го съюзява с опитния иманяр и те потеглят на премеждие из Европа и Азия, с цел да търсят 500-годишно богатство от времената на Фердинанд Магелан. Проблемът обаче е, че искания върху благосъстоянието има остарялата фамилия Монкада, чийто правоприемник (Антонио Бандерас) е подготвен на всичко, с цел да си го върне.
От една страна събитията се развиват в стила на самата компютърна игра и това е добре. От друга обаче царува едно непрекъснато чувство, че нещо не е наред. Същото чувство имах и с „ Doom “, макар наличието на Дуейн Джонсън „ Скалата “.
Снимка: Alexandra Film
Героят на Холанд на моменти не помни, че въпреки всичко е елементарен човек и се трансформира в Спайдър-Мен единствено и само в името на екранното представление. Ако беше обяснено, че той има някакви свръхспособности, тогава някак щях да го приема, само че във всеки един комфортен момент той нарушава законите на физиката и това искрено ми досади. Няма по какъв начин да не го сравня с ранните Джеки Чан, само че огромната разлика идва от това, че великият занаятчия на каскадата нямаше потребност от компютърни резултати или скрити въжета, с цел да ни забавлява, до момента в който пребива дузина батки с револвери.
Ужасното осъществяване придобива прочут смисъл, когато човек огледа кой стои в режисьорското кресло. Рубен Флейшър очевидно към момента лежи на остарялата кълка от „ Зомбиленд “ и към този момент повече от 10 години не съумява да снима и един почтен филм. Достатъчно е да загатна, че той стои зад кошмарната акомодация на „ Венъм “ от 2018 година, с цел да ви стане ясно, че си имаме работа с човек, който може да унищожи даже един от най-емблематичните злодеи в историята на комиксите.
„ Uncharted: Извън картата “ е прекомерно хлапашки за моя персонален усет. Не ме разбирайте неправилно. Аз обичам детските анимации, само че не поради хумора в тях, а, тъй като постоянно имат заложена поука, която може да построи, както подрастващите, по този начин и техните родители. Тук обаче нямаме нищо сходно. Просто едни рисувани герои са сменени с хора, които са по-популярни с изявите си в обществените мрежи, в сравнение с с актьорското си майсторство.
Разбирам, че човек елементарно би могъл да се подведе по филмите за Индиана Джоунс и Лара Крофт, само че без да се вкара нужната нотка на автентичност няма по какъв начин да стане.
Да, красивите пейзажи стават още по-красиви на няколкометров екран. Да, Том Холанд е може би най-големият тийнидол сега. Да, младите дами в мокри фланелки и стегнати трика безотказно работят за мъжката публика. Но за един стойностен филм имаме потребност от доста повече.
„ Uncharted: Извън картата “ бе едно от дълго чаканите заглавия на огромен екран за началото на 2022 година, защото в него вземат участие Том Холанд, Марк Уолбърг и Антонио Бандерас, само че почтено казано с тяхното наличие се изчерпва и самият филм. А, за малко щях да не помни да отбележа Тати Габриеле, която е огромният изверг. Тя може би е единствената приятна изненада, тъй като употребява плашещия си съблазън в тъкмо тези граници, които да накарат фена да следи за изявите ѝ и в това време да си показва по какъв начин губи от героите.
Любителите на конзолните игри несъмнено нямат потребност от обобщение на сюжета, само че за останалите съм задължен да напиша няколко думи, с цел да са в крайник със събитията. Нейтън Дрейк (Том Холанд) е сираче, което мечтае един ден да види света, само че животът го принуждава да се трансформира в сръчен апаш. Той се среща с Виктор „ Съли “ Съливан (Марк Уолбърг), с цел да разбере, че от дълго време изгубеният му брат е бил на крачка от реализирането на тази фантазия. Любопитството го съюзява с опитния иманяр и те потеглят на премеждие из Европа и Азия, с цел да търсят 500-годишно богатство от времената на Фердинанд Магелан. Проблемът обаче е, че искания върху благосъстоянието има остарялата фамилия Монкада, чийто правоприемник (Антонио Бандерас) е подготвен на всичко, с цел да си го върне.
От една страна събитията се развиват в стила на самата компютърна игра и това е добре. От друга обаче царува едно непрекъснато чувство, че нещо не е наред. Същото чувство имах и с „ Doom “, макар наличието на Дуейн Джонсън „ Скалата “.
Снимка: Alexandra Film
Героят на Холанд на моменти не помни, че въпреки всичко е елементарен човек и се трансформира в Спайдър-Мен единствено и само в името на екранното представление. Ако беше обяснено, че той има някакви свръхспособности, тогава някак щях да го приема, само че във всеки един комфортен момент той нарушава законите на физиката и това искрено ми досади. Няма по какъв начин да не го сравня с ранните Джеки Чан, само че огромната разлика идва от това, че великият занаятчия на каскадата нямаше потребност от компютърни резултати или скрити въжета, с цел да ни забавлява, до момента в който пребива дузина батки с револвери.
Ужасното осъществяване придобива прочут смисъл, когато човек огледа кой стои в режисьорското кресло. Рубен Флейшър очевидно към момента лежи на остарялата кълка от „ Зомбиленд “ и към този момент повече от 10 години не съумява да снима и един почтен филм. Достатъчно е да загатна, че той стои зад кошмарната акомодация на „ Венъм “ от 2018 година, с цел да ви стане ясно, че си имаме работа с човек, който може да унищожи даже един от най-емблематичните злодеи в историята на комиксите.
„ Uncharted: Извън картата “ е прекомерно хлапашки за моя персонален усет. Не ме разбирайте неправилно. Аз обичам детските анимации, само че не поради хумора в тях, а, тъй като постоянно имат заложена поука, която може да построи, както подрастващите, по този начин и техните родители. Тук обаче нямаме нищо сходно. Просто едни рисувани герои са сменени с хора, които са по-популярни с изявите си в обществените мрежи, в сравнение с с актьорското си майсторство.
Разбирам, че човек елементарно би могъл да се подведе по филмите за Индиана Джоунс и Лара Крофт, само че без да се вкара нужната нотка на автентичност няма по какъв начин да стане.
Да, красивите пейзажи стават още по-красиви на няколкометров екран. Да, Том Холанд е може би най-големият тийнидол сега. Да, младите дами в мокри фланелки и стегнати трика безотказно работят за мъжката публика. Но за един стойностен филм имаме потребност от доста повече.
Източник: fakti.bg
КОМЕНТАРИ