Понякога най-голямата заблуда не е, че връзката ти има проблем,

Понякога най-голямата илюзия не е, че връзката ти има проблем, а че въобще я определяш като ''любов''. 
Любовта не изчезва внезапно.
Тя се размива в жестове, които не се връщат, в диалозите, които не се случват, в наличие, което не значи непосредственост. И в един миг оставаш с чувството, че даваш всичко от себе си, само че не живееш в нещо взаимно.
Разберете кои са признаците, които рядко идват шумно и които постоянно се повтарят в всекидневието, до момента в който стартират да наподобяват ''нормални''.

1. Усилията имат единствено една посока
Ти започваш диалозите. Ти търсиш време дружно, ти правиш крачката, след всяко напрежение. Другият е там, само че рядко протяга ръка пръв. Най-тежкият въпрос се появява безшумно в съзнанието: ''Ако спреш ще остане ли нещо?''.

2. Нуждите ти звучат като проблем
Всеки опит да кажеш какво ти липсва, като среща, отбрана или оттегляне, удря на камък. Вместо схващане, получаваш чувството, че искаш прекомерно. Така започваш да се редактираш, да премълчаваш, да омаловажаваш, да се свиваш с цел да запазиш нещо, което не резервира теб.

3. Присъствието ти се приема за даденост
Няма изпитание да бъдеш задържан/а. Няма боязън да бъдеш изгубен/а. Връзката просто е там без грижа, без внимание, без същинско присъединяване. Като нещо, което се чака да съществува, без значение от това по какъв начин се чувстваш вътре в него.

4. Сам/а си, даже когато не си 
Най-тихият, само че най-силен сигнал. Не липсва човек до теб, липсва съгласуваност. Разговорите са повърхностни, близостта е рядка, а чувството за самотност не изчезва. Напротив става по-ясно. Разликата сред обич и улеснение не се крие в думите, а в дейностите. В това кой поставя старания, когато не е елементарно и кой остава, когато няма какво да се случи. Но в случай че би трябвало да се чудиш, дали си обичан, евентуално към този момент усещаш отговора, даже да не искаш да го признаеш.