„Аз съм Левски, ти кой си? – надеждата, която се ражда в детски гласове
Понякога вярата идва безшумно. Не с фанфари, не с лозунги и речи, а с детски гласчета, които се чуват от един буренак в кучешкия парк. „ Аз съм Левски, ти кой си? “ – думи, които на пръв взор наподобяват като просто игра, а в действителност носят в себе си цяла галактика.
Защото, когато деца на 3-4 години избират да се „ превъплътят “ не в анимационен воин, не в супермен или в следващата телевизионна звезда, а в Апостола – тогава си споделяме, че някой някъде е приключил вярно работата си. Някой е разказал, възпитал, предал това, което постоянно губим в ежедневната суетност – паметта, достойството, идеала.
Колко постоянно се оплакваме, че младото потомство е изгубено, че няма полезности, че малкия екран и интернет са го завладяли? А след това идва този миг на културен „ потрес “, който, вместо да ни обезсърчи, ни кара да се просълзим. Защото вярата, която елементарно губим, децата ни връщат.
И в случай че си зададем въпроса „ Какво бъдеще чака България? “, отговорът може да бъде точно в едно такова детско „ Аз съм Левски “. Бъдеще, в което името на Апостола не е просто страница от учебника, а жив знак, част от играта, част от съзнанието, част от характера.
Тези деца на следващия ден ще пораснат. Ще имат свои борби, свои избори. Но в случай че още в най-ранна възраст в душите им живее Левски – с неговата почтеност, всеотдайност и обич към Родината – тогава има вяра. Не вяра на думи, а същинска.
Да поздравим родителите им. Защото възпитанието стартира у дома, към масата, в приказките преди сън. Не в институции, не в акции, а в тези дребни уроци, които образуват огромни персони.
Нека този образец, разказан от , да е инфектиран. Нека да помним, че възпитанието не е старомодна дума, а фундаментът, върху който ще стъпят утрешните ни водачи, учители, лекари, създатели.
И когато си кажем „ Обичайте я тая страна “, дано помним, че любовта към България стартира точно оттова – от детския глас в парка, който с горделивост декларира:
„ Аз съм Левски! “
Защото, когато деца на 3-4 години избират да се „ превъплътят “ не в анимационен воин, не в супермен или в следващата телевизионна звезда, а в Апостола – тогава си споделяме, че някой някъде е приключил вярно работата си. Някой е разказал, възпитал, предал това, което постоянно губим в ежедневната суетност – паметта, достойството, идеала.
Колко постоянно се оплакваме, че младото потомство е изгубено, че няма полезности, че малкия екран и интернет са го завладяли? А след това идва този миг на културен „ потрес “, който, вместо да ни обезсърчи, ни кара да се просълзим. Защото вярата, която елементарно губим, децата ни връщат.
И в случай че си зададем въпроса „ Какво бъдеще чака България? “, отговорът може да бъде точно в едно такова детско „ Аз съм Левски “. Бъдеще, в което името на Апостола не е просто страница от учебника, а жив знак, част от играта, част от съзнанието, част от характера.
Тези деца на следващия ден ще пораснат. Ще имат свои борби, свои избори. Но в случай че още в най-ранна възраст в душите им живее Левски – с неговата почтеност, всеотдайност и обич към Родината – тогава има вяра. Не вяра на думи, а същинска.
Да поздравим родителите им. Защото възпитанието стартира у дома, към масата, в приказките преди сън. Не в институции, не в акции, а в тези дребни уроци, които образуват огромни персони.
Нека този образец, разказан от , да е инфектиран. Нека да помним, че възпитанието не е старомодна дума, а фундаментът, върху който ще стъпят утрешните ни водачи, учители, лекари, създатели.
И когато си кажем „ Обичайте я тая страна “, дано помним, че любовта към България стартира точно оттова – от детския глас в парка, който с горделивост декларира:
„ Аз съм Левски! “
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ