Честност! Върнаха изгубен портфейл с над 1000 лв. на баща на ученик във Варна
Понякога животът ти връща вярата там, откъдето минимум очакваш — в един учебен двор, още преди изгрев. Една напълно елементарна заран във Варна стартира с телефонно позвъняване, което всяко семейство би приело със свито сърце: заместник-директорът на СУЕО „ Ал. С. Пушкин “ оповестява трите имена на бащата на възпитаник. Първата мисъл — детето. Вторият, непредвиден вид — портфейл.
Оказва се второто. Но същинският потрес идва след това.
Петър Николов не знае, че е изгубил портфейла си. Не е схванал по кое време е изпаднал. Предполага, че е станало предната вечер пред дома му — тъкмо против учебния двор. А вътре е било всичко: персонални документи, банкови карти, адвокатска карта… и над 1000 лв., заплатени му от клиенти ден по-рано.
Сумата, която доста хора не биха устояли да задържат. Документи, които всеки би могъл да употребява недобросъвестно. И една история, която умерено можеше да приключи с паники, анулирани карти, изгубени документи и разграничена религия в човешката почтеност.
Но не приключва по този начин.
Завършва с „ всичко е вътре “. До последната стотинка. До последния документ. До последната вяра в положителното. Неизвестна жена намира портфейла в двора на учебното заведение. Няма време да чака, няма предпочитание да бъде снимана или упомената. Просто го оставя в ръцете на учителя по физическо и бърза за работа — тъй като за положителното не се чака признателност.
Учителят предава портфейла на заместник-директора. Заместник-директорът звъни на родителите. И по този начин се задвижва верига на положителното — тиха, ненатрапчива, същинска.
Когато Петър идва в учебното заведение, сънен и подготвен да одобри, че парите ги няма, че документите най-малко може би са избавени, той получава шока, който все по-рядко ни сервира светът:
Всичко е там. Точно както е било. Нищо не липсва.
„ Думите не ми стигат да опиша възприятията си “, споделя той. За признателност. За облекчение. За изненадата, че доблестта не е изчезнала от всекидневието ни.
Тази история си коства да бъде разказана. Защото припомня нещо значимо: положителното не е мит, не е приказка, не е нещо от предишното. То живее в жестовете на чужд човек, в отговорността на преподавател, в коректността на институция, в едно учебно заведение, което вместо инцидентно място на улицата се оказва сцена на човещина.
Ето целия пост на Петър Николов, оповестен във Фейсбук:
Тази заран се разсънвам и слушам, че някой звъни на брачната половинка ми и оповестява моите три имена. Оказва се заместник-директорът на СУЕО „ Ал. С. Пушкин “ (или „ Руското учебно заведение “) във Варна, където учи нашият наследник. Очакваме, че става дума за детето, само че се оказва, че някой е намерил моя портфейл и го е предал.
Но аз не съм ходил в двора на учебното заведение нито тази заран, нито през вчерашния ден. И не знаех, че съм си изгубил портфейла – още спях. Подозирам, че нощес, до момента в който съм си вадил палтото от колата, портфейлът ми е изпаднал в тъмното. Ние живеем тъкмо против учебния двор, на няколко метра. А след това бях изтощен и изобщо не съм го търсил (обикновено е във вътрешния джоб на палтото, сакото или чантата) и го ревизирам преди да потегли за работа.
Отивам в канцеларията на учебното заведение и ми връщат портфейла с всички документи и пари. Това към този момент не можах да го допускам, тъй като сумата беше над 1000 лева, които ми бяха платени от мои клиенти предния ден. И си крещя, отивайки сънен: най-малко документите да са там… парите ще ги преживеем…
Имаше и няколко банкови карти, с изключение на персоналната карта, шофьорската брошура, талона на автомобила, адвокатската карта… Оказа се, че всичко е по този начин, както съм го оставил.
Искам да благодаря на дамата, която го е намерила и предала, само че е споделила, че бърза за работа; на учителя по физическо, който го е приел в двора и го е предал на заместник-директора господин Николов; на цялото учебно заведение за честността и доблестта. Верига на положителното!
Още един път – реверанс и благодаря! Думите не ми стигат да опиша възприятията си.
Оказва се второто. Но същинският потрес идва след това.
Петър Николов не знае, че е изгубил портфейла си. Не е схванал по кое време е изпаднал. Предполага, че е станало предната вечер пред дома му — тъкмо против учебния двор. А вътре е било всичко: персонални документи, банкови карти, адвокатска карта… и над 1000 лв., заплатени му от клиенти ден по-рано.
Сумата, която доста хора не биха устояли да задържат. Документи, които всеки би могъл да употребява недобросъвестно. И една история, която умерено можеше да приключи с паники, анулирани карти, изгубени документи и разграничена религия в човешката почтеност.
Но не приключва по този начин.
Завършва с „ всичко е вътре “. До последната стотинка. До последния документ. До последната вяра в положителното. Неизвестна жена намира портфейла в двора на учебното заведение. Няма време да чака, няма предпочитание да бъде снимана или упомената. Просто го оставя в ръцете на учителя по физическо и бърза за работа — тъй като за положителното не се чака признателност.
Учителят предава портфейла на заместник-директора. Заместник-директорът звъни на родителите. И по този начин се задвижва верига на положителното — тиха, ненатрапчива, същинска.
Когато Петър идва в учебното заведение, сънен и подготвен да одобри, че парите ги няма, че документите най-малко може би са избавени, той получава шока, който все по-рядко ни сервира светът:
Всичко е там. Точно както е било. Нищо не липсва.
„ Думите не ми стигат да опиша възприятията си “, споделя той. За признателност. За облекчение. За изненадата, че доблестта не е изчезнала от всекидневието ни.
Тази история си коства да бъде разказана. Защото припомня нещо значимо: положителното не е мит, не е приказка, не е нещо от предишното. То живее в жестовете на чужд човек, в отговорността на преподавател, в коректността на институция, в едно учебно заведение, което вместо инцидентно място на улицата се оказва сцена на човещина.
Ето целия пост на Петър Николов, оповестен във Фейсбук:
Тази заран се разсънвам и слушам, че някой звъни на брачната половинка ми и оповестява моите три имена. Оказва се заместник-директорът на СУЕО „ Ал. С. Пушкин “ (или „ Руското учебно заведение “) във Варна, където учи нашият наследник. Очакваме, че става дума за детето, само че се оказва, че някой е намерил моя портфейл и го е предал.
Но аз не съм ходил в двора на учебното заведение нито тази заран, нито през вчерашния ден. И не знаех, че съм си изгубил портфейла – още спях. Подозирам, че нощес, до момента в който съм си вадил палтото от колата, портфейлът ми е изпаднал в тъмното. Ние живеем тъкмо против учебния двор, на няколко метра. А след това бях изтощен и изобщо не съм го търсил (обикновено е във вътрешния джоб на палтото, сакото или чантата) и го ревизирам преди да потегли за работа.
Отивам в канцеларията на учебното заведение и ми връщат портфейла с всички документи и пари. Това към този момент не можах да го допускам, тъй като сумата беше над 1000 лева, които ми бяха платени от мои клиенти предния ден. И си крещя, отивайки сънен: най-малко документите да са там… парите ще ги преживеем…
Имаше и няколко банкови карти, с изключение на персоналната карта, шофьорската брошура, талона на автомобила, адвокатската карта… Оказа се, че всичко е по този начин, както съм го оставил.
Искам да благодаря на дамата, която го е намерила и предала, само че е споделила, че бърза за работа; на учителя по физическо, който го е приел в двора и го е предал на заместник-директора господин Николов; на цялото учебно заведение за честността и доблестта. Верига на положителното!
Още един път – реверанс и благодаря! Думите не ми стигат да опиша възприятията си.
Източник: glasnews.bg
КОМЕНТАРИ