Понеже Бог не е пратил Сина Си на света, за

Понеже Бог не е пратил Сина Си на света, с цел да съди света,

само че с цел да бъде светът избавен посредством Него. Йоан 3:17

Тези дни повече от нас ще се поздравят с " Христос Возкресе ", ще правим ритуала с чукането с боядисани яйца, ще похапваме козунак, ще публикуваме най-малко по една фотография на яйца и козунак, агнешка кълка и зелена салата в някоя мрежа. Ще се повтори доста пъти, че Великден е най-големият християнски празник, най-светлият, празненство на тържествата. И по този начин доста дни подред.

Знаково изключителното състояние поради заплахата от пандемията от COVID-19 съответства с огромния пост у нас. И католическият Великден мина единствено седмица преди този момент. А в случай че търсим знаковост, то и епидемията в Китай също се разгоря по време на огромната подготовка за празнуването на тяхната си нова година. И знаково и там се анулираха празниците, както и тук.

В България не видяхме разтърсващи картини като фигурата на самотния папа Франциск по пустите улици и площади на Рим, не чухме и отчайващото кънтене на стъпки в празна катедрала. Поне това ни бе спестено. Засега, тъй като нищо не ни подсигурява, че нещастието на препълнените коридори на лечебните заведения или колоните с военни камиони, извозващи телата на умрелите, ще ни отмине. Не е пристигнало време още да се бием в гърдите с булгар - бургар, макар че неведнъж чухме и че сме отличниците на Европа. И в действителност още на втория ден от въвеждането на ограничения против разпространяването на вируса започнахме да питаме по кое време тези ограничения ще бъдат разхлабени. И цялото ни внимание беше концентрирано да оспорваме смислеността на всяка една мярка - от носенето на маски до затварянето на парковете, през пенсионерския прозорец до КПП-та към регионалните градове.

Малко преди най-големият празник пък вниманието ни се насочи към църквата и ритуалите на Великден. И огромният въпрос беше ще затворят ли храмовете, ще изпратят ли полиция да препречи входа на църквите? Сякаш доста искахме да забележим хлопнати вратите на храма и да ми натрием носовете на тези попове и митрополите. Не ние, де, а властта, някой различен, само че като че ли от наше име. Никой и не чу, както се оказа, апела на патриарх Неофит хората да останат по домовете си. А той беше изцяло явен, някак си ясно бе и че църквата не може да разгласи сама, че затваря вратите си. Дори и разбираемо е, въпреки и в пандемия.

Отмяната на раздаването на върбови клончета седмица по-рано се оказа най-значимото решение, тъй като и на процедура бе съобразено изцяло с народопсихологията ни, надалеч не толкоз християнска, колкото ритуално битова. Явно тези ритуали с върбовите клончета, с яйцата и козунаците, даже и с обикалянето на църквата и минаването под масата с плащеницата са притегателното в цялото християнство на българина. Повторяемото, външната опаковка, материалния израз на религиозното. Това даже не бих нарекла и религия, единствено религиозно е, по традиция.

Затова и то може елементарно да бъде преместено просто на друго място, може да не е в църквата. Само два дни преди Великден българите потвърдиха, че всички въпроси и терзания за църквата, литургиите, плащениците са били изцяло непотребни. Идеята за яйцата, козунаците и агнетата на полянка и в дворче изсмукаха човешкия фактор на столицата, пътищата се задръстиха, разменихме си вирусите, както сподели кмета Йорданка Фандъкова. Масовото изнасяне на софиянци потвърди в действителност какъв брой безсмислени са били всички офанзиви към Светия синод.

На всички неуместни пояснения за какво софиянци са се изнесли отвън града за четирите почивни дни няма да се спирам. Те не заслужават безусловно никакъв коментар, единствено избрания, маркирани със звучни многоточия. Имайки поради произхода на огромна част от живеещите в София и разпределението на популацията по възрастов симптом сред градовете и селата, направеното от екскурзиантите граничи с закононарушение - не можейки да си показват по какъв начин няма да изядат козунака, изработен от майка им или баба им, и агнешката плешка, овкусена от татко им по фамилната рецепта, те в действителност непосредствено заплашват живота им. Ако не непосредствено техния, то този на съседката. Най-възрастните и болните, нашите родители са точно онази група от българи, които сега трябваше да пазим, опазим и спасим. А и припомняйки си и мрънкането по всички ограничения, оспорването на рекомендации и интереса към всички способи вероятни за изплъзване, заобикаляне и изхързулване на рестриктивните мерки, демонстрацията на триумфа беше явна. Направо се чудя по какъв начин и в седмицата преди празника на празниците не се чу апел да отворим хотелите и къщите за посетители, с цел да спасим родния туризъм при ограничаване за визити до еди-каква си възраст. Не бих се учудила, в случай че беше станало. Но не посмяха и популярност богу, сигурна съм, че един да беше се обадил и след секунди цялостен хор щеше да му приглася и още веднъж щяха да плъпнат тезите за стадния, пардон, групов имунитет, както било най-коректно да се назовава.

Пролетно-празничната безгрижност може доста внезапно да бъде смразена - съгласно упованията на лекарите това ще се случи единствено след седмица. Пак съгласно лекарите - неизбежно след слънчевите бани, полянките и дворчетата, чистенето на каците със зеле или прибирането на децата от роднините. Те, лекарите, в никакъв случай не са и твърдели, че епидемията ще ни отмине, от месец приканват да поносим, с цел да им дадем опция да спасят повече, повече от нашите родители. Дали ще могат да го създадат - ще забележим.

С нехайството си екскурзиантите демонстрираха единствено едно - че изборът им е стадният имунитет, чашата и софрата, великденските яйца и козунаци, само че и още нещо: че и хал хабер си нямат от Възкресението, а и не желаят да си имат. Защото Възкресението в действителност е празника на празниците, тържеството на жертвата. И това е празникът, в който би трябвало да мислим себе си не като спечелили, а като дарени. Тази година трябваше да мислим повече за чисто християнското си обвързване да дарим и ние, да дарим вяра. А и точно празниците са тези моменти за спряност в човешкото деяние и битов кръговрат, призвани да се съпричестят със смисъла, битът да стане съществуване, да осъществят връзка както с предишното, по този начин и с бъдещето. Но празникът и неговото значение е и въпрос за избор, персонален.

А една не дребна част избраха да изконсумират Великден, а Възкресението го... отложихме. Сигурно и не за първи и финален път им се случва.

А това, което и до този миг не се чу, за жалост, от нито един от водачите, няма значение родни или непознати, е, че в същността си епидемията от ковид заплашва освен най-възрастните, болните, нежните, само че и нещо друго, много по-фундаментално. Да, доста приказки чухме за застрашеността на медицинския личен състав, за незадоволителната инсталация, за изчезналите маски, облекла, дезинфектанти.

Вирусът COVID-19 заплашва устойчивостта на цивилизационния ни модел, а върху това се крепи цялото общество. Реално застрашено е полагането на всеки един от нас в християнския морал, който проповядва обич и грижа, грижа за старите, болните, хромите, грижа за индивида, и по чийто път вървим към този момент 21 века. Невъзможността на едно общество, християнско в цивилизационния си избор, да помогне би изправило същото това общество пред трагична когнитивна рецесия, най-много за личната си същина. И следствията от тази рецесия за Европа, за така наречен Стар континент, за християнската цивилизация, а и за нас, българите в частност, са тъкмо толкоз непредвидими, колкото непредвидимо беше разпространяването на COVID-19 преди четири месеца. Тогава слагахме трапезата за други празници.