Зависими хора - неизменният продукт на нашия тип училище - ДЖОН ГАТОУ
Понастоящем има две институции, които управляват живота на децата ни: малкия екран и учебното заведение, и то точно в този ред.
С дружни старания те принизяват същинския живот, изпълнен с мъдрост, мощ на духа, самоограничение и правдивост, свеждайки го до една безкрайна, непресекваща абстракция.
През отминалите епохи детството и юношеството са прекосявали в същинска работа, същинска щедрост, същински завършения и същинско търсене на ментори, способни да те научат на това, което мечтаеш.
Голяма част от времето на децата е била отдадена на социална активност, демонстриране на обич на процедура, запознаване с всички пластове на общността, учене по какъв начин се основава дом и други сходни занимания, нужни, с цел да израснеш като пълностоен човек.
Ето обаче по какъв начин прекарват времето си децата, на които преподавам, съгласно моите калкулации:
Учениците ми спят 56 часа от общо 168-те часа през седмицата. Това значи, че им остават 112 часа седмично, в които да се образуват като персони.
Последните проучвания демонстрират, че децата гледат телевизия 55 часа седмично. Това им оставя 57 часа, през които да пораснат.
Моите възпитаници са на учебно заведение 30 часа седмично, прекарват към 8 часа в подготвяне и пътешестване към и от учебно заведение и отделят 7 часа за домашните си — общо 45 часа.
През това време те са под непрекъснато наблюдаване. Те не разполагат нито с време, нито с място за персонален живот и биват наказвани, в случай че се опитат да проявят характерност в метода, по който провеждат времето и пространството си.
Това значи, че им остават 12 часа на седмица, в които да изградят своята характерност.
Естествено, с изключение на всичко друго, моите възпитаници се хранят, а това също лишава време, въпреки и не толкоз доста, защото обичайното фамилно хранене е бледен спомен от предишното.
Ако отделим три часа седмично за вечеря, на детето му остават девет часа персонално време за цяла седмица.
Изобщо не е задоволително, нали?
Естествено, колкото по-богато е детето, толкоз по-малко телевизия гледа. Времето на богатото дете обаче е не по-малко гъсто програмирано.
То просто е разпределено сред малко по-разнообразни комерсиални занимания и неизбежните частни уроци по предмети, които рядко е избирало.
Всички тези действия обаче не са нищо друго, с изключение на по-завоалиран метод за основаване на подвластни човешки същества, неспособни да запълнят сами времето си и да предизвикват значими занимания, които да създадат съществуването им свястно и прелестно.
Тази взаимозависимост и напразно лутане са придобили размерите на национална зараза и аз считам, че за това значително са виновни учебното заведение, малкия екран и уроците.
Помислете за нещата, които ни убиват като нация: пристрастяващите медикаменти, безумната конкуренция, сексът като средство за забавление, насилието, излагано нахално на показ, хазартът и алкохолът.
Най-голямата порнография е това, че милиони хора посвещават живота си на извършване на покупки и са приели трупането на притежания за своя житейска философия.
Всичко това са разнообразни типове привързаност на подвластни хора — неизменимият артикул на нашия вид учебно заведение.
Искам да ви кажа по какъв начин се отразява на децата ни фактът, че лишаваме цялото им време (а то им е належащо, с цел да пораснат) и ги принуждаваме да го прекарват, ангажирани с абстракции.
Трябва да чуете това, тъй като всяка промяна, която не се занимава с изложената по-долу патология, е бутафорна.
Децата, на които преподавам, не демонстрират никакъв интерес към света на възрастните. Това влиза в невиждан прорез с хилядолетния човешки опит.
Младите постоянно са се вълнували мощно от това, което вършат огромните. Днес обаче никой не желае децата да порастват, още по-малко самите деца; кой би могъл да ги вини за това? Играчките — това сме ние.
Децата, на които преподавам, не демонстрират любознание към съвсем нищо, а когато проявят, то е кратковременно и преходно.
Те не могат да се съсредоточат за дълго даже и в неща, които сами са избрали. Забелязвате ли връзката сред непрекъснатото пердашене на звънеца за промяна на класната стая и това събитие — безконечното губене на централизация?
Децата, на които преподавам, имат доста неразбираемо възприятие за бъдещето, за неразривната връзка сред на следващия ден и през днешния ден. Както към този момент споделих, те живеят в едно непрестанно настояще: и съзнанието им не излиза отвън рамките на настоящия миг.
Децата, на които преподавам, нямат отношение към историята: те ни минимум не си дават сметка по какъв начин предишното дефинира днешния им ден, лимитира избора им, образува полезностите и живота им.
Децата, на които преподавам, са жестоки едно към друго; те не изпитват никакво състрадание към изпадналия в нещастие; те се надсмиват над слабостта; те презират хората, чиято потребност от помощ е прекомерно очевидна.
Децата, на които преподавам, не реагират добре на непосредственост или искреност. Те не могат да понесат същинската фамилиарност, тъй като цялостен живот са градили табиет да се крият в себе си.
Те пазят в загадка същинската си персона, а пред външния свят показват персоналност, взета назаем от малкия екран или добита, за да манипулират учителите.
Тъй като на процедура не са хората, за които се показват, тяхната маскировка бива сложена на тестване от прекомерна близост; ето за какво тези деца гледат да заобикалят интимни взаимоотношения.
Децата, на които преподавам, са материалисти и следват образеца на своите учители, които подхождат към всичко материалистично, като от край до край го „ правят оценка “, и на телевизионните си ментори, които се пробват да продават де що може, без значение дали е стока, или не.
Децата, на които преподавам, са подвластни, пасивни и плахи, когато са изправени пред непознато предизвикателство.
Тази плашливост постоянно се прикрива с демонстративно пъчене, яд или експанзия, зад които има единствено въздух под налягане и не са подплатени, с каквато и да е вътрешна мощ и убеденост.
Изброените патологични положения би трябвало да се дължат или на учебното заведение, или на малкия екран, или и на двете.
Става въпрос за обикновена аритметика: цялото време на децата е завзето от тези две неща: учебното заведение и малкия екран.
Извън тях не им остава време да преживеят нищо друго, което да успее да окаже значимо въздействие в живота им.
Из „ Затъпяване — скритата цел на държавното обучение “
