Революцията, която завърши с жълти торбички
Помня - с това изпитание на паметта, протягащо се към излъганите очаквания, за което спретнат лайфкоуч би посъветвал да приключа заради неналичието на практическа изгода - първите дни от митингите на лятото през 2013-та. Тогава по площадите имаше прекомерно огромен ентъртейнмънт, в който единствено един проникновен човек се усъмни. Видя, че в това развлечение има нещо съмнително. Разбира се, махнах с ръка - чак пък толкоз, какво в случай че с изключение на гневно, е и смешно. Не схванах главното: че смешното, вместо спояващ резултат, може да ликвидира яростта, да я преформатира през мийм културата, последователно да насити с пъстри облици катрана на недоволството и да го замести с тях.
Почти седем години по-късно този политически развой приключи. Потребността от развлечение се оказа глезената и по-обичана сестра от потребността за смяна. Кое е страшното днeс мъчно се пита, кое е смешното днeс непрестанно. И ето го: днeс Каракачанов и чантичката " Билла " е смешното. Преди това даваха Бойко с американската посланичка, преди този момент орките-главатари от митингите против Гешев. Не ме разбирайте неправилно - като всички проследявам страниците за колажи и експедирам най-хубавото на другари. Има положителни неща - изключително в случай че се абстрахирам от потискащата мисъл, че последният проблем на Каракачанов е, че е пълен. От която обаче не виждам за какво да се абстрахирам - преди време един другар бе споделил " Никой нямаше да стачкува против Пеевски, в случай че не беше пълен ". Това е по този начин. Нямаше.
Вече ясно се вижда по какъв начин политиката е просто един от многото вероятни източници на ентъртейнмънт. Тя безпроблемно може да сменя мястото си с Netflix и 9GAG и главно прави това. Произвежда облици в сериализация, които пораждат интерес и условия за насмешка. Гражданското общество с времето написа огромният си манифест, в който единствено по архаична и наивна инерция някой би решил, че се приказва за гражданска война. Манифестът, оказа се, е недълъг. На него написа: ше се поебаваме с вас, кво.
Обаче ето кво - това надълбоко устройва всеки от политическата класа. Тя надалеч не е застинала и се развива добре, осъзнава някои общи положения. И схваща характера на договорката - ще взема едни жилища на безумно ниски цени, ще продам български паспорти на чужденци, ще си сложа сауна на терасата, ще стана основен прокурор, ще направя квот си желая - и най-вече да ме поебават, кво. Принципът е противоположният на Уорхол: всеки във властта ще получи 15 минути национална ебавка и ще ги замени против крупно заботатяване - несъмнено, не от другаде, а финансирано и от тези, които го иронизират. Аз не съм доста сигурен кой от двата лагера е по-умен - и макар, че главният прийом на иронията упорства, че превъзходството е на страната на иронизиращия - особено в този случай не бих заложил на него.
В цялата работа с Каракачанов има и още един прекомерно противен миг. И той е - хайде, всички схващаме това - че въпросните чантички подхождат на визия за random човек с по-ниски от междинните приходи, относително удовлетворен, че е напазарувал, тъй като с изключение на да хапне не му остава кой знае каква житейска опция, турил е туй-онуй вътре, решил е, че никога не би прахосал по-голяма сума за ресторант, следил е внимателно за жълтите етикети и постоянно държи в портфейла си карта за понижения, с цел да спести малко. И, малко да ме простите, че ще поразваля целия фън, само че ебавката с този вид човек е свиреп надменна и прекомерно издайнически сочи към главният етос на другояче дейната гражданска общественост: че за нея няма нищо по-смешно от този вид човек. Този човек, най-просто, е комичен, тъй като е стопански нищожен, което на процедура значи нищожен. Неговата чантичка е удостоверение за неговия неуспех, найлонов документ, че той е толкоз никакъв, че даже не схваща по какъв начин яркото жълто от десетки метри и в мъгливите гнусни квартали се развява като знаме, с което той байрактарства нищожността си.
Е, най-лошото е, че този вид човек и хора като Каракачанов имат в действителност доста общо и не по оня метод, по който е смешно, че имат. За да съществуват хора като Каракачанов, би трябвало да съществува и този човек: връзката сред охолството на единия и нищетата на другия е ясна, биографично тествана, вързани са със синджира на прехода. В избран смисъл те в действителност са еднакъв човек и този смисъл е злокобен. Гражданската общественост апропо трябваше да съставлява тези хора, да ги репрезентира, разбирайки, че те са прекомерно потънали, с цел да го създадат сами. Но политическото зло създава рецесии за едни и хумореска за други; и тези в рецесия в никакъв случай няма да схванат смешката, а тези в смешката в никакъв случай няма да проумеят рецесията. Нещо повече: хуморът, който преди бе ориентиран към политиците, към този момент се насочи и към низините - аз не виждам по-ясен маркер за разцъфнал в блаженство и егоизъм цивилен крах.
Автор: Райко Байчев
Почти седем години по-късно този политически развой приключи. Потребността от развлечение се оказа глезената и по-обичана сестра от потребността за смяна. Кое е страшното днeс мъчно се пита, кое е смешното днeс непрестанно. И ето го: днeс Каракачанов и чантичката " Билла " е смешното. Преди това даваха Бойко с американската посланичка, преди този момент орките-главатари от митингите против Гешев. Не ме разбирайте неправилно - като всички проследявам страниците за колажи и експедирам най-хубавото на другари. Има положителни неща - изключително в случай че се абстрахирам от потискащата мисъл, че последният проблем на Каракачанов е, че е пълен. От която обаче не виждам за какво да се абстрахирам - преди време един другар бе споделил " Никой нямаше да стачкува против Пеевски, в случай че не беше пълен ". Това е по този начин. Нямаше.
Вече ясно се вижда по какъв начин политиката е просто един от многото вероятни източници на ентъртейнмънт. Тя безпроблемно може да сменя мястото си с Netflix и 9GAG и главно прави това. Произвежда облици в сериализация, които пораждат интерес и условия за насмешка. Гражданското общество с времето написа огромният си манифест, в който единствено по архаична и наивна инерция някой би решил, че се приказва за гражданска война. Манифестът, оказа се, е недълъг. На него написа: ше се поебаваме с вас, кво.
Обаче ето кво - това надълбоко устройва всеки от политическата класа. Тя надалеч не е застинала и се развива добре, осъзнава някои общи положения. И схваща характера на договорката - ще взема едни жилища на безумно ниски цени, ще продам български паспорти на чужденци, ще си сложа сауна на терасата, ще стана основен прокурор, ще направя квот си желая - и най-вече да ме поебават, кво. Принципът е противоположният на Уорхол: всеки във властта ще получи 15 минути национална ебавка и ще ги замени против крупно заботатяване - несъмнено, не от другаде, а финансирано и от тези, които го иронизират. Аз не съм доста сигурен кой от двата лагера е по-умен - и макар, че главният прийом на иронията упорства, че превъзходството е на страната на иронизиращия - особено в този случай не бих заложил на него.
В цялата работа с Каракачанов има и още един прекомерно противен миг. И той е - хайде, всички схващаме това - че въпросните чантички подхождат на визия за random човек с по-ниски от междинните приходи, относително удовлетворен, че е напазарувал, тъй като с изключение на да хапне не му остава кой знае каква житейска опция, турил е туй-онуй вътре, решил е, че никога не би прахосал по-голяма сума за ресторант, следил е внимателно за жълтите етикети и постоянно държи в портфейла си карта за понижения, с цел да спести малко. И, малко да ме простите, че ще поразваля целия фън, само че ебавката с този вид човек е свиреп надменна и прекомерно издайнически сочи към главният етос на другояче дейната гражданска общественост: че за нея няма нищо по-смешно от този вид човек. Този човек, най-просто, е комичен, тъй като е стопански нищожен, което на процедура значи нищожен. Неговата чантичка е удостоверение за неговия неуспех, найлонов документ, че той е толкоз никакъв, че даже не схваща по какъв начин яркото жълто от десетки метри и в мъгливите гнусни квартали се развява като знаме, с което той байрактарства нищожността си.
Е, най-лошото е, че този вид човек и хора като Каракачанов имат в действителност доста общо и не по оня метод, по който е смешно, че имат. За да съществуват хора като Каракачанов, би трябвало да съществува и този човек: връзката сред охолството на единия и нищетата на другия е ясна, биографично тествана, вързани са със синджира на прехода. В избран смисъл те в действителност са еднакъв човек и този смисъл е злокобен. Гражданската общественост апропо трябваше да съставлява тези хора, да ги репрезентира, разбирайки, че те са прекомерно потънали, с цел да го създадат сами. Но политическото зло създава рецесии за едни и хумореска за други; и тези в рецесия в никакъв случай няма да схванат смешката, а тези в смешката в никакъв случай няма да проумеят рецесията. Нещо повече: хуморът, който преди бе ориентиран към политиците, към този момент се насочи и към низините - аз не виждам по-ясен маркер за разцъфнал в блаженство и егоизъм цивилен крах.
Автор: Райко Байчев
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ