Приказка за мъртвата царкиня и седемте юнаци
Помните ли приказните часове и омайната мощ на римите, които ни вълнуваха, до момента в който четяхме приказките на Пушкин? Думите се лееха и ни пренасяха в чудни светове, обитаеми от богатири и царкини, златни рибки и петлета. В тези светове положителното постоянно побеждаваше, а мозъкът и смелостта обилно се възнаграждаваха. Предлагаме ви да се върнем дружно в същото време с „ Приказка за мъртвата царкиня и седемте юнаци “ от гения на съветската литература А. С. Пушкин.
С общителното подпомагане на издателство „ Софтпрес “ публикуваме за Вас поетичния превод на Любомир Николов, поместен в изданието „ Приказки на Пушкин “. Илюстрациите към него са дело на неведнъж награждаваната художничка Ралица Мануилова.
Цар с кралица се прости,
надалече отпътува
и царицата седи
до прозорчето да бди.
От зори до нощ го чака,
взира се даже измежду мрака
в полския пустеещ път,
чак очите я болят;
само че обичаният къде е?
Само зимен ураган вее,
сняг вали – полето цяло
под снега е побеляло.
Девет месеца минават,
тя да гледа продължава.
Бъдни вечер – в мрак бездънен
дъщеря й подарява Бог.
И дошъл посетител мечтан,
гост предстоящ и желан –
върнал се на сутринта
радостният цар-баща.
Със въздишка на устата
го посрещнала горката,
радостта не издържала
и до вечерта умряла.
Страдал царят неутешим,
но нали и той бил неверен,
подир няма и годинка
си намерил половинка.
Вярно, тая красавица
истинска била кралица:
стройна, бяла и алена,
с разум и разсъдък надарена;
но пък буйна, горделива,
своенравна и ревностна.
Имало в чеиза неин
дар магически, чудодеен –
огледалце позлатено,
с глас човешки надарено.
С него тя била радушна,
радостна и добродушна,
с него постоянно се шегувала
и на скромна се преструвала:
„ Огледалце, я кажи,
истината доложи:
аз дали съм на света
с най-вълшебна хубост? ”
То незабавно дава отговор:
„ Ти красива си свръх мяра,
ти си румена и бяла,
с хубост чудна засияла. ”
А царицата тогава
се прехласва до давност:
и намига, и се смее,
щрака с пръсти и лудее,
ту танцува, ту се стопира,
в огледалцето се взира.
Но след някоя година –
ето, дребната царкиня
стройна, румена и бяла
неусетно разцъфтяла.
Белолика красавица,
кротка като гълъбица.
Възжелал я принц-герой,
Елисей се казвал той.
Сват идва, царят остарял
готви сватбения подарък:
седем градове могъщи,
сто и четирийсет къщи.
Почнала да се облича
за вечерята девича
злата мащеха-царица,
ужким първа красавица.
Огледалцето поглежда,
смее се и му подрежда:
„ Аз дали съм на света
с най-вълшебна хубост? ”
„ Хубава си, няма спор,
ала в този царски двор
друга през днешния ден е засияла –
нежна, румена и бяла. ”
Скача гневната кралица,
вдига нежната ръчица
сякаш против кръвен зложелател
и ядосано тропа с крайник.
„ Ах ти, калпаво стъкло!
Лъжеш и ми мислиш зло.
С мен се мерела? Добре!
Ще й дам да разбере!
Много се е възгордяла!
Нищо чудно, че е бяла –
майка й от мрак до мрак
гледала е единствено сняг!
Ала да твърдиш не трябва,
че от мен е по-красива;
царството ни да обходиш,
или дори да пребродиш
цялата земя огромна –
като мене друга няма.
Права ли съм? ” – тя го пита.
То отвръща настойчиво:
„ Друга през днешния ден е засияла –
нежна, румена и бяла. ”
Черна злоба я изгаря.
Огледалцето събаря
и подрежда на слугинята
да подмами през днешния ден царкинята
в скришен горски шубрак
где не стъпва хорски крайник,
да я върже в оня ъгъл –
вълци да я изядат.
От жена, която ненавижда,
даже дяволът се пази.
И покорната слугиня
води клетата царкиня
в дива, сенчеста дъбрава;
но девойката тогава
що я чака предусеща
и примолва се горещо:
„ Без виновност ли ще почина
в дивата гора мърцина?
Не погубвай ме, девице!
Като стана аз кралица
щедро ще се отплатя. ”
Тъй помолила се тя,
а оназ я съжалила,
рекла: „ Бог да те закриля ”
и вместо да я завърже,
вкъщи се прибрала бърже.
„ Де е нашта хубостница? ” –
пита злобната кралица.
И момата начаса
казва: „ Сам-сама в леса
изоставена е тя,
вече дебне я гибелта.
Аз завързах я добре,
та по-лесно да почине
в ноктите на зверовете
нашата царкиня клета. ”
Плъзнал из страната слух:
Няма я! Ни новина, ни дух!
Царят несретен тъжи за нея;
колкото до Елисея,
той с молитва на уста
се отправил по света –
дири своята отрада,
своята булка млада.
А невестата, горката,
скитала се из гората,
все вървяла и вървяла,
призори пред дом се спряла.
Куче ужким да залае,
а пристигнало да си играе;
тя прекрачила на двора –
тихо е и няма хора,
само кучето подскача.
Тя по стълбите се качва,
тропа безшумно: чук-чук-чук,
а от вътрешната страна нито тон.
Дълго чака и най-после
влиза в светла, чиста стая.
Вижда там около стените
пейки с чергици покрити,
маса дъбова в средата
и икони на стената,
печка, кътче за отмора;
явно тук живеят хора
и положителни са, то се вижда,
няма кой да я наскърбява.
Тя дома обиколила,
както би трябвало подредила,
в печката наклала огън,
свещ запалила на Бога,
на миндера поседяла
и след мъничко заспала.
Ето, пладне наближава,
шум на двора се раздава:
влизат седем снажни братя,
румени и мустакати.
Най-големият шепти:
„ Що за знамение, гледай ти!
Някой всичко е измил,
къщата ни подредил.
Кой си? Хайде, покажи се,
с нас, стопаните, сдружи се.
Ако ли си остарял човек,
чичо ще си ни навек.
А в случай че си още млад,
ще ни станеш кръвен брат.
Бабичка ли си? Тогаз
майчица стани за нас.
Ако си мома добра –
ще те вземем за сестра.
И царкинята тогава
пред юнаците застава.
Доземи се поклонила
скромно им се извинила,
че неканена била,
а на посетители е пристигнала.
Те разбрали по речта,
че е царска рожба тя;
в ъгъла я настанили,
с баничка я нагостили,
пълна чашка й наляли,
на подносче я подали.
Ала гостенката блага
питието отклонила;
хапнала едва-едва
баничка и по-късно
рекла им: „ Стопани благи,
от отмалялост нямам сили. ”
Те отвели я нагоре
в стая светла и просторна,
там на спретнато легло
тя положила чело.
Ден отмине, различен отмине,
а пък младата царкиня
не скучае измежду гората
при седмина храбри братя.
Пукне ли зора, тогава
те заедно се насочат
ту за патици на лов,
ту за героизъм по-суров –
сарацин в поле да гонят,
та да го смъкват от коня,
а на кръстопът подъл
да обезглавят татарин,
или в непроходим лес
да подгонят злобен черкез.
А красивата мома
в къщичката сам-сама
шета добродушно и чинно
и посреща ги задушевно.
Заживели си честити.
Тъй летели бързо дните.
Не след дълго и седмината
влюбили се във царкинята.
В стаята й на разсъмване
влезли братята положителни.
Най-големият тогаз
проговорил с топъл глас:
„ Ти си блага и добра,
любим те като сестра,
всеки от сърце желае
с тебе да се обвенчае,
но не може – ето, на,
ти за всички си една.
Помогни ни в този час,
избери един от нас.
С другите като преди
истинска сестра бъди.
Ала клатиш ти глава.
Означава ли това,
че не е заслужен тук
ни един за твой брачен партньор? ”
„ Ох, левенти от гората,
всички сте ми родни братя –
казва младата царкиня. –
Ако неистина, да почина
тук, пред вас, във този момент.
Но си имам избраник.
Всички равни сте за мене:
умни, храбри, устремени,
и обичам ви сърдечно,
но обрекла съм се към този момент
и избрала съм един –
Елисей, на царя наследник.
Дълго братята стояли
и замислено мълчали.
Старият с реверанс бездънен
рекъл: „ Да те пази Бог.
Вече ще мълчим, а ти
за въпроса ни елементарни. ”
Тя отвърнала с глас спокоен:
„ Вече всичко ви простих.
Моля ви, не се сърдете
и за отхвърли простете. ”
Братята се поклонили,
кротко се отдалечили
и живели отсега нататък
в сговор, както си е ред.
Междувременно царицата
още мразела девицата
даже и след гибелта.
Огледалцето си тя
дълго в раклата държала;
най-подир не издържала
позабравила гнева,
взела го, а по-късно
бързо се разхубавила
и с усмивка промълвила:
„ Огледалце, я кажи,
истината доложи:
аз дали съм на света
с най-вълшебна хубост? ”
То незабавно дава отговор:
„ Ти красива си свръх мяра,
но живее си без популярност
сред зелената дъбрава
при юнаците седмина
тая, дето те надмина. ”
Тя на своята слугиня
гневно викнала: „ Лъжкиня!
Да ме мамиш по какъв начин си смяла? ”
И горката си признала.
А царицата със завист
плаши да я прати в гроба –
ако злото не довърши,
нейният живот ще свърши.
Пак един път била сама
ненагледната мома,
чакала положителните братя
да се върнат от гората.
Изведнъж дочула лай:
някой е пристигнал комай.
В момент прозорчето отваря,
гледа – просякиня остаряла
чак до къщата пристигнала е,
а пък кучето я лае.
„ Чакай, бабо – виква тя. –
Кучето ще укротя
и да хапнеш ще ти дам,
само ме изчакай там. ”
Предрешената слугиня,
ужким остаряла просякиня,
казва й: „ Девойко драга,
няма да доближи прага.
Много пикантен е този псе,
по-добре при мен излез.
Виж го единствено по какъв начин налита. ”
С топъл краешник от пита
младата царкиня слиза,
но на двора щом излиза,
песът скача сред тях,
лае – да те хване боязън,
и на бабата не дава
много да се доближава.
„ Брей, че се е развилнял!
Лошо несъмнено е спал –
казва богатствата царкиня
на горката просякиня. –
Няма нищо. Хващай, бабо! ”
И към нея хвърля хляба.
Бабата го уловила,
от сърце благодарила:
„ Бог да те благослови;
и от мене подарък – лови! ”
Към момата полетяла
ябълка алена, зряла;
във ръцете й лети,
песът скача и скимти...
