Цинизъм на Прехода има, но той дойде отгоре-надолу
Политологът Иван Кръстев сподели следните неща в изявление пред " Дойче веле ".
Едно от които бе: " България не е нито Унгария, нито Полша, тъй като в страната липсва идеологическата поляризация, която е присъща за тези страни. В Полша гласоподавателите на двата огромни политически блока са уверени, че успеха на другата партия е краят на демокрацията. А в България хората са изгубили религия в демокрацията, само че не тъй като другите са победили, а тъй като който и да победи, нищо не се трансформира. И в случай че Унгария и Полша страдат от екстремизъм, в България рисков е единствено цинизмът. "
Не остава ясно тези думи по каква тънка реторична линия се движат: пояснение ли е, или обвиняване, или съпоставяне. Ако е пояснение, звучи по този начин: българите губят религия в демокрацията, тъй като нищо не се трансформира, т.е., дано се отнасяме с схващане към българите. Ако е обвиняване: българите не трябваше да губят религия в демокрацията, само че са изпаднали в цинизъм, т.е. тяхната воля по този начин и не стигна, с цел да схванат и заживеят в народна власт, и те, предстоящо, изпаднаха в цинизъм. Ако е съпоставяне: Унгария и Полша страдат от екстримизъм, само че ние и за това не ставаме, желае се някаква политическа жизнеспособност за тези неща, по тази причина ни е останал рисковия цинизъм. Или пък противоположното: популярност богу, че ни липсва онази политическа жизнеспособност, която те имат, по-добре избавителните крайбрежия на апатията, в сравнение с всеобщо радикализиране.
За този цинизъм се приказва прекомерно постоянно съвсем мистично, като за всеобщ източноевропейски нагон за обезсърчение, който постоянно е имал солидна психическа основа и незабавно след 89`та се е въздигнал като цунами, неовладян от скъсаните насипи на прехода, тъй като, общо взето, няма какво друго да стане. И е настъпил нов завършек на историята, който добавя Фукуяма: отново единственият модел ще е западният, само че невключените в него, разбрали че са невключени, ще се отдадат на екстремизъм - или на отчаянието, или на радикализацията.
Нека тук кажем обаче следното: този цинизъм в никакъв случай не би съществувал, в случай че нe бе обладал всички политически институции от 89-та насам и не бе конфигуриран отгоре-надолу. И аргументът, че политическата класа " е определена ", т.е., тя е съсредоточен израз на неумението да се дава власт на този, който я заслужава, надали е годен - обладаните от цинизъм електорати в действителност имат прекомерно малко лостове за въздействие върху политическия хайлайф, а изборите са през прекомерно дълго време, прекомерно корумпирани, прекомерно прекарани през населване на голямата държавна администрация с хора с " партийни книжки ": поради и ниската изборна интензивност те не репрезентират съвсем нищо. На всичкото от горната страна другият инструмент с изключение на изборите - митингът, също стартира да губи всякаква мобилизираща мощност, с помощта на прокараните разделения от лятото на 2013-та насам и протеста против Пеевски - неговите първи ранни седмици, само че не и осребряването му по-късно, ще останат като единственото достоверно всенародно противоречие след 2000-ната година насам. Оттук насетне постоянно ще има протестиращи, контрапротестиращи, реконтрапротестиращи и няма да има идея, която да не се показва в долу-горе пълноправен плуралистичен конфликт, с цел да може да се обезцени. Навремето да вземем за пример избрани медии отразяваха контрапротеста повече митинга и ние считахме това за, първоначално, смешно, а след това за безочливо. Сега се мина даже на последващо равнище - медии провеждат контрапротест, сами го износват и сами си го отразяват, приказвам, несъмнено, за тези трибуквените. Нека прибавим към това и демографската карта, в която поколението от социализма господства възрастово, поколението на прехода е изнесено с над двумилионен мащаб на открито, а поколението на най-младите едвам в последните години получи известни благоприятни условия за емиграция на открито, която обаче да минава не през " черните пътища на Европа ", каквито бяха през 90`те, а през обучение и оставане там: с цел да се случи това обаче бе належащо няколко буферни генерации да бъдат смазани в границите на 30 години, а за основни специалности - учителска, лекарска и доста други, да стартират да се вземат ограничения едвам откакто няколко генерации са изпомпани до дъно и към този момент неизбежно лъсне по какъв начин да вземем за пример учителите под 30 години са 1 % от всички останали и в случай че заплатите им не се покачат, скоро или няма да има кой да организира занятия, или тези, които ги организират, ще превеждат Вазов на...български.
Какво друго да породи всичко това с изключение на цинизъм? Целият волеви запас за смяна от ранните 90` бе вкаран в такива модели и такава липса на лостове на въздействие върху тях, че това наподобява в действителност неизбежно. Но не е нито необяснимо, нито повода са общите положения на връзките Изток-Запад, нито ролята на догонващи, които няма какво да догонят, когато непрестанно им се подлага крайник.
Автор: Райко Байчев
Едно от които бе: " България не е нито Унгария, нито Полша, тъй като в страната липсва идеологическата поляризация, която е присъща за тези страни. В Полша гласоподавателите на двата огромни политически блока са уверени, че успеха на другата партия е краят на демокрацията. А в България хората са изгубили религия в демокрацията, само че не тъй като другите са победили, а тъй като който и да победи, нищо не се трансформира. И в случай че Унгария и Полша страдат от екстремизъм, в България рисков е единствено цинизмът. "
Не остава ясно тези думи по каква тънка реторична линия се движат: пояснение ли е, или обвиняване, или съпоставяне. Ако е пояснение, звучи по този начин: българите губят религия в демокрацията, тъй като нищо не се трансформира, т.е., дано се отнасяме с схващане към българите. Ако е обвиняване: българите не трябваше да губят религия в демокрацията, само че са изпаднали в цинизъм, т.е. тяхната воля по този начин и не стигна, с цел да схванат и заживеят в народна власт, и те, предстоящо, изпаднаха в цинизъм. Ако е съпоставяне: Унгария и Полша страдат от екстримизъм, само че ние и за това не ставаме, желае се някаква политическа жизнеспособност за тези неща, по тази причина ни е останал рисковия цинизъм. Или пък противоположното: популярност богу, че ни липсва онази политическа жизнеспособност, която те имат, по-добре избавителните крайбрежия на апатията, в сравнение с всеобщо радикализиране.
За този цинизъм се приказва прекомерно постоянно съвсем мистично, като за всеобщ източноевропейски нагон за обезсърчение, който постоянно е имал солидна психическа основа и незабавно след 89`та се е въздигнал като цунами, неовладян от скъсаните насипи на прехода, тъй като, общо взето, няма какво друго да стане. И е настъпил нов завършек на историята, който добавя Фукуяма: отново единственият модел ще е западният, само че невключените в него, разбрали че са невключени, ще се отдадат на екстремизъм - или на отчаянието, или на радикализацията.
Нека тук кажем обаче следното: този цинизъм в никакъв случай не би съществувал, в случай че нe бе обладал всички политически институции от 89-та насам и не бе конфигуриран отгоре-надолу. И аргументът, че политическата класа " е определена ", т.е., тя е съсредоточен израз на неумението да се дава власт на този, който я заслужава, надали е годен - обладаните от цинизъм електорати в действителност имат прекомерно малко лостове за въздействие върху политическия хайлайф, а изборите са през прекомерно дълго време, прекомерно корумпирани, прекомерно прекарани през населване на голямата държавна администрация с хора с " партийни книжки ": поради и ниската изборна интензивност те не репрезентират съвсем нищо. На всичкото от горната страна другият инструмент с изключение на изборите - митингът, също стартира да губи всякаква мобилизираща мощност, с помощта на прокараните разделения от лятото на 2013-та насам и протеста против Пеевски - неговите първи ранни седмици, само че не и осребряването му по-късно, ще останат като единственото достоверно всенародно противоречие след 2000-ната година насам. Оттук насетне постоянно ще има протестиращи, контрапротестиращи, реконтрапротестиращи и няма да има идея, която да не се показва в долу-горе пълноправен плуралистичен конфликт, с цел да може да се обезцени. Навремето да вземем за пример избрани медии отразяваха контрапротеста повече митинга и ние считахме това за, първоначално, смешно, а след това за безочливо. Сега се мина даже на последващо равнище - медии провеждат контрапротест, сами го износват и сами си го отразяват, приказвам, несъмнено, за тези трибуквените. Нека прибавим към това и демографската карта, в която поколението от социализма господства възрастово, поколението на прехода е изнесено с над двумилионен мащаб на открито, а поколението на най-младите едвам в последните години получи известни благоприятни условия за емиграция на открито, която обаче да минава не през " черните пътища на Европа ", каквито бяха през 90`те, а през обучение и оставане там: с цел да се случи това обаче бе належащо няколко буферни генерации да бъдат смазани в границите на 30 години, а за основни специалности - учителска, лекарска и доста други, да стартират да се вземат ограничения едвам откакто няколко генерации са изпомпани до дъно и към този момент неизбежно лъсне по какъв начин да вземем за пример учителите под 30 години са 1 % от всички останали и в случай че заплатите им не се покачат, скоро или няма да има кой да организира занятия, или тези, които ги организират, ще превеждат Вазов на...български.
Какво друго да породи всичко това с изключение на цинизъм? Целият волеви запас за смяна от ранните 90` бе вкаран в такива модели и такава липса на лостове на въздействие върху тях, че това наподобява в действителност неизбежно. Но не е нито необяснимо, нито повода са общите положения на връзките Изток-Запад, нито ролята на догонващи, които няма какво да догонят, когато непрестанно им се подлага крайник.
Автор: Райко Байчев
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ