Полетът ни за Владивосток е рано сутринта. Таксиметровият шофьор е

Полетът ни за Владивосток е рано сутринта. Таксиметровият водач е Узбекистан, пристигнал в Камчатка на гурбет. Говореше, че сърцето му е там, при фамилията, само че нямал избор. Предвид по-ниския стандарт на живот в Камчатка от България, какъв ли е стандартът в Узбекистан, се зачудих.

Малко преди летището Движение за права и свободи стопира таксито и стартира щателна инспекция. Ние плащаме и помъкваме дисагите към терминала. Още от Иркутск сме забелязали, че чиновниците ревниво държат тежестта на чекирания багаж да не надвишава лимита от 23 кг. Да го кажат на 4-те кг мед и кг кедрови ядки, който помъкнах от Байкал, както и хайвера, който взехме от Камчатка. Прехвърляме багажи от единия в другия куфар, от куфарите в ръчния багаж, с цел да наместим някак си тежестта.

Въпреки показанията на кантара и неодобрителния взор на дамата зад щанда, типа ни на кахърни туристи стопля сърцето й и тя позволява разминаване с кг. Владивосток e с час обратно от Петропавловск. Някак си настроените е минорно – от ранното ставане, само че и от чувството, че оставащите дни в Русия ще са скучни, даже официални след невероятните събития в Байкал и Камчатка.

В самолета, цялостен главно с военни, се настаняваме бързо. Последен куцукащ пасажер и затварят вратата. Въпросният пасажер сяда на нашия ред седалки. Няколко разменени приказки с нас, предложение да се изместим по този начин, че да седне откъм коридора, с цел да си опъне крайници и съседът изчезва нанякъде. Димо дреме, аз се пробвам да попиша малко за отминалите дни, когато остро ръгване в ребрата ме връща в действителността. Коля, както ще се показа след минути нашият сателит, ме е ръчнал, с цел да се съберем тримата от едната страна. Масичките пред нас са отворени и всеки получава шишенце уиски и кен японска бира.

Часът е като за първи петли, само че какво пък – постоянно е ужасно да имаш късмет да поговориш с локалните, а и да се слееш с тях. А с цел да си сполучлив, би трябвало да пиеш като тях. Наздраве, наздраве – Коля живеел във Владивосток, за първи път решил да посети Камчатка. Бил в България един път, имал вложения в Нова Зеландия и т. н. и т. н.

Докато самолетът прелиташе Охотско море, ние научаваме доста за нашия съветски приятел и неговото съществуване и житие. Коля не просто предлага, а постанова да ни разноски из Владивосток по време на нашия престой. Тъй като ние имаме плануван обяд с познати в града, той ще ни закара до хотела, след това до ресторанта и в това време ще стартира да провежда кола с водач за нас. И всичко това след 1 час приказки в самолета и изпити по две бири с по едно уиски. Не знам дали е българска линия, само че сме малко мнителни, когато някой предложи гостоприемството и помощта си хей по този начин. Не че не позволяваме, че сме срещнали необятната съветска душа в най-чистия й тип, само че въпреки всичко повече се чудим какво ли ще последва.

Коля ни доставя до жилището, който сме наели, по-късно ни оставя до ресторанта. През това време е звънял на другар с яхта дали времето на следващия ден ще е уместно за разходка в океана. Разделяме се с ангажимента да се чуем на идващия ден, защото Коля се нуждае отчайващо от сън, отмора, а по-късно и обзор от доктор за крайници. Мислим си, че повече няма да забележим и чуем Коля.

Владивосток е относително млад град, учреден през втората половина на 19 век, към вътрешен залив, наименуван Златния рог и заобиколен от други огромни заливи и затапен от юг от огромен остров – Руски. Владивосток бързо се трансформира в търговски център, мост сред външния свят, Сибир и Китай/Япония.

След Втората международна война е затворен за външни визити за идващите 40 години, поради военното си значение и построен потенциал. Населението му е сходно на това в Иркутск – към 700 000 души, само че усещането е доста по-различен град от Иркутск. Улиците са цялостни с хора и коли, очевидно има доста повече кафета, магазини и в последна сметка повече динамичност.

Преди по-малко от 10 години централното държавно управление влага обилни средства в смяна на града като мотивът е интернационална среща на Азиатско-тихоокеанското икономическо пространство през 2012 година Построени са три висящи моста – единият над Златния рог, другият към остров Руски, а третият - над Амурския залив.

За подготовката на тази среща федералното държавно управление похарчило 20 милиарда $. Докато минаваме по моста през Златния рог, водачът разяснява, че този мост в действителност е излязъл златен.

Днес някои назовават Владивосток съветският Сан Франциско поради местоположението, залива и висящите мостове.

Градът като цяло се пробва да излезе от етапа си на изолираност и прагматизъм, като уголемява и обновява централната част към залива. Традиционните руски монументи – като този за налагане на руската власт, достигнала тук чак през 1922 година – 5 години след началото на революцията или за статуса на града като воин, се редуват с нова огромна катедрала или краткотраен параклис пред нея с възпоменание на жертвите по време на гражданската война. Следва монумент на Солженицин, който се връща в Русия отсам. Влизаме в руската подводница музей S-56, превърната в мемориал на руските военноморски сили. До него дребната черква Св. Андрей приканва вярващите да се помолят. Палим свещички и продължаваме напред.

В града се редуват доста остарялото – здания и сгради преди гражданската война, остарялото – издигнатото през дните на Съюз на съветските социалистически републики и новото – Русия на 21 век. Дори и в работно време трафика по тротоари и улици е многолюден.

Надвечер стигаме до една пешеходна улица, събрала безчет павилиони за храна, до момента в който океанът мие другата й страна. Младежи щъкат с тротинетки, други хапват, трети пийват – радостна шум дава сила на Владивосток. Ние засядаме до павилиона, в който оферират живи снежни крабове. Девойка от азиатските републики бърза да свари краба, до момента в който с другата ръка подготвя шишчета от скариди и скалопини (огромни миди). Вятърът брули посетителите, само че наподобява никой не му обръща внимание – всеки се любува на бирата си. Слънцето бързо се спуска зад хоризонта, а улицата от ден на ден се цялостни с хора. Няколко чичаци се киснат в ледените води на Тихия океан, младежи упражняват на уредите до брега, влюбени двойки кръстосват постепенно глъчта. Връщаме се през комерсиалната пешеходна зона, окъпана от облаци милиони светлинки.
Ден 14
Докато закусваме в локално идейно кафене, се чудим дали Коля ще се обади или към този момент е влезнал в личното си всекидневие, оставил обратно Камчатка. Поживем, увидем, както споделят руснаците.

Нашият гид-син на сътрудници, който живее във Владивосток, ни взима с автомобил и потегляме към остров Руски, като поредно прекосяваме през двата големи моста, издигнати преди 9 години. Недалече от моста в морето, с изключение на военни катери, патрулиращи из заливите, се откроява и черното леке на подводница, охраняваща морския метод на Владивосток.

Остров Руски до 2012 г е бил населяван от към 5000 души, главно сегашни и някогашни военни. С моста се построява стремително и голям студентски комплекс. Най-старият университет тук – Далекоизточният федерален университет е преместен на острова като са издигнати корпуси, хотели, студентски кампус и какво ли още не. Целият комплекс е извънредно огромен и няма по какъв начин да е друго – тук учат повече от 24 000 студенти. Комплексът не се отличава изключително от западни кампуси, които съм виждал. Има и Но. Според нашия лидер, който е на 27 години и приключил в Лос Анжелис, множеството студенти, а и част от преподавателите, не били във екстаз от преместването на университета на остров Руски. И до през днешния ден имало чести разстройства в електрозахранването и най- към този момент водоснабдяването. Немаловажно е, че островът е изолиран от града. Дали поради коронавирус обстановката, само че целият кампус наподобява запустял.

Нашата обиколка продължава из по- старите елементи на острова – където бункерите и военните уреди са преобладавали. Пътят е черен, само че машини работят за разширението му и евентуално -асфалтиране. Четири независими бункера досами брега, свързани с железопътна линия се крият в буйната растителност и след ръждива железна врата. Пред тях малко яхтено пристанище е превзело някогашната военна зона. За страдание отварянето на бункерите за гости става след предварителна спогодба. В този завършек на контрасти следва посещаване на мъжки манастир – единствен в Далечния изток. Комплексът наподобява одеве издигнат, какъвто евентуално е, съжителстващ директно до жилищен обелен панелен блок на военните. Освен пчелите към кошерите, не виждаме никого в манастира.

След като се допираме до образованието, религията и защитата на Руски, разумно и поради обедното време се насочихме към локалната кулинария. Наскоро открит, ресторант Новик, част от по- огромен комплекс, е горделивост на локалните за добра далекоизточна кухня. Фокус е морската храна и няма по какъв начин да бъде друго – скалопини, крабове, камбала са дребна част от изобилието на океана, на които се радват месните.

Поръчвам си „ скоблянка “ – апотеоз на най-хубавото, което, допускам, владивостокчани (така ли се назовават?) са основали. Ястието буди почитание още до момента в който го четеш в менюто – свинско филе и морска краставица – нечувана композиция. Свинското филе е приготвено с апетитен сос и зеленчуци, а морската краставица е сварена и нарязана на ситно в профил. Допускам, че мнозина са скептични за този гурме миш-маш, само че тази гозба си е доста яка.

Следобеда посвещаваме на може би най- хубавия музей във Владивосток. Имаме уречен час един от шефовете му да ни разведе из непознатата история на Далечния изток. Експозицията, разказана от сладкодумната Анджелика, е смислена и основава добра визия по какъв начин се е стигнало до тук.

В първите години на 18 век Императорът изпраща Беринг с хиляди строители на кораби, учени, моряци, служащи на две секретни задачи. Целта е да се изследва източното крайбрежие, Камчатка и да се разбере дали Азия е обвързвана с Америка. Експедицията на Беринг потегля от Санкт Петербург, прекосявайки цялостен Сибир с последна точка Якутия, където да построят кораби. Много преди обаче Беринг да се насочи на тези експедиции, казаците, разкрили Камчатка, са били и в Аляска. Те изпращат отчети към Санкт Петербург, които отчети са получени от локалния водач в Якутия, който нито можел да чете, нито имал интерес от някакви си там книжа.

Около 1860 е подписано съглашение с Манджурската империя и са открити границите на Сибир, надлежно кои елементи са владеене на Руската империя. Тогава Императорът вкарва закон, който желае да се пресели в Сибир, ще получи доста земя гратис. Първоначално емигрантите пътували с месеци, с каруци и коне. По- късно преселците почнали да идват с кораби от Одеса. Затова в този момент има доста украинци тук, което проличава и по къщите в селата. Украинските къщи са от тухли, а съветските – от дърво. В началото на 20 век имигрантите почнали да идват с трен през Транс- сибирската автомагистрала.

Много поляци били изпращани на каторга в Сибир. Те дали огромен подтик на района-били изучени и знаещи. След като свършена каторгата им, имали право да се заселят където решат, стига да е в Сибир. По време на Империята, а и по-късно, никой от централната власт не желал да живее в Сибир. Дори служителите, изпращани от Москва, били най- слабите, незнаещите и крадливите.

Тук по понятни аргументи са живеели доста китайци и корейци. Във Владивосток е имало китайски квартал, наименуван Милионка. Мнозина от китайците се изхранвали с незаконна активност, правели незаконен алкохол, неразрешена търговия и прочие. Но други от тях били най-хубавите работници- строили жп линии, укрепвайки властта на Империята. Ако на руснаците плащали 1.8 рубли дневно, китайците с кеф работели и то качествено за 0.8 рубли. Следва секцията за Гражданската война и определяне властта на червеноармейците. Анжелика с болежка споделя, че доста страни са имали революция. След това хората се сдобряват и не престават напред. За страдание в Русия и до в този момент обществото е мощно разделено-и в този момент има бели и червени. Основна причина е, че не е имало открита и почтена полемика за историята, за аргументите, за събитията.

До Владивосток червеноармейците стигат през 1922 година Градът считал, че японците ще ги защитят от революцията-тук е имало съществено наличия на японци, само че те се изнесли и през октомври 1922 година Владивосток става червен.

Анджела загатва незадълбочено и най-известните животни в региона – сибирският тигър. В момента популацията му е постоянна и устойчива, само че не по този начин стоял въпросът със снежния леопард. През 90-те години са останали били единствено 27 такива котки. Събрали се съветските учени на конгрес, умували и решили, че леопардът ще изчезне от Земята и те не могат да създадат нищо друго с изключение на да създадат филм за живота му и заловен няколко екземпляра за зоологически градини. Видът бил жертван. Но леопарда не знаел какво решил конгреса и добре, че е било по този начин. Към днешна дата популацията е постоянна и риск да изчезне нямало.

Може би една от най- впечатляващите находки в музея е обичайната ръчно шита рокля от кожа от риби на към 150 години. Трудно е да си представиш по какъв начин е щавена рибата, обработвана кожата и съшита по този начин, че към този момент да наподобява изцяло функционална и в наши дни.

Беседата свършва и ние сме претрупани с информация и усещания, а въпросите са повече, в сравнение с първоначално. По-късно ще изпратим българско мускалче подарък за Анджелика, като с изключение на експерт, е и обаятелен сладкодумец.

Когато човек пътува, най-хубавото което може да направи във връзка с храната, е да не посещава туристически места, а намира заведения за хранене, тачени от локалните. Предния ден сме получили рекомендация за подобен – Заферано, азърбайджански ресторант, който се намира на 30 мин път с автомобил от центъра. Всъщност трябваше да вечеряме нощес, само че нашите познати не ни потвърдиха и го оставихме за през днешния ден. Междувремено Коля се е обадил – извинява се, че не е съумял да се провежда и да ни види-ходи на процедури, защото е със скъсани връзки на крайници.

На няколкото маси в ресторанта има главно азери. В единственото сепаре дребна компания чества рожден ден. Всички са вперели очи в нас – по неразбираеми нам аргументи очевидно не се вписваме в пейзажа добре.

В Русия, грузинската, арменската и прочие кухни от междинна Азия, са измежду най-тачените – и не инцидентно. Пробваме всички разновидности на агнешко и няма едва ядене. Салатите са свежи и вкусни колкото летните домати в България. Сервитьорът е експерт, работил в Москва и направлява с лекост в менюто. Поприключили с главното, до мен сяда издокаран господин с чаша в ръка. Примирил съм се, че това е естествена процедура тук и с любознание чакам развиването.

-Простете- стартира човекът- не трябваше ли вие да сте наши посетители нощес? Аз повдигам вежди, а той продължава: –Аз съм притежателят на ресторанта, от къде сте? Наздраве, аз съм мохамеданин, само че си разрешавам по малко вино – довършва събеседникът ни, вдигайки наздравица.

Минута след началото на диалога идва купа с прясно изпечени ядки, няколко типа десерти и мезета. Домакинът е от Азърбайджан, имал компания за произвеждане на пластмасови бутилки тук. Ресторантът му бил, с цел да има къде да вечеря или да идват негови посетители, не бил бизнес, от който да изкарва пари. Но в този момент отварял турски ресторант в центъра. Агнешкото внася със аероплан от Дагестан, а диаспората във Владивосток от азери била повече от 20 000 души. Разговорът прекъсва за секунда, с цел да изпее личният състав Happy birthday на гостите в сепарето, до момента в който внасят тлъста торта.

-Това е кметът на Владивосток, чества при нас рожденият си ден – изяснява леко повърхностно притежателят. Не минава дълго време и кметът, с няколко торби дарове, си потегля. Минава около нашата маса и поздравява домакина ни, а погледът му вторачен в нас.
SIX-A Ден 12, финален ден в Камчатка
Днес планираме да посетим Халактирския плаж на североизток от Петропавловск. Пътят след столицата бързо се трансформира в черна линия тиня,...

- Това са българи- показва ни притежателят, а кметът се показва и ни подава ръка. Разменяме по няколко общителни слова и след това кой от където – ние да довършим отрупаната маса, кметът – към къщи. Разменяме си телефоните със притежателя и не след дълго ни пожелава лека вечер.

Може би половин час по- късно и за нас е време да си вървим.

-Не дължите нищо, сметката е оправена – съществено ни осведоми сервитьорът. – Не, държим да си платим, безрезултатно спорим ние. Викаме Управителя с молба да ни каже какъв подарък да създадем на притежателя – не сме от хората, които остават длъжни.
Ден 15, финален ден във Владивосток
Бил съм в Рига, в този момент посетихме и Владивосток, одобряваме, че сме пообходили някогашния Съюз на съветските социалистически републики. Надвечер е полетът ни за Сахалин, тъй че стягаме багажа и излизаме за последни усещания. Първата ни спирка е паметникът на Кирил и Методий. Той се намира на място, наречено орловото гнездо поради местоположението му – висок рид покрай моста над Златния рог. За страдание целият рид е ограден – строи се нещо огромно, а паметникът е зад оградите. Опитваме да преговаряме с защитата да ни пусне – стигаме до шефчето, само че там удряме на камък. Следва втурване с близкия фуникулер. Намираме паметника на Юл Бринер – да, оня основният каубой от кино лентата Великолепната седморка, притежател и на Оскар. До паметника добродушно спи скитник, увит във вестници. По обедно време се връщаме до това павилионче с живите крабове, с цел да се насладим още веднъж на есенното слънце с неговите 20 градуса и хубава морска храна. Последната ни спирка преди летището е гарата, несъмнено. Тук е началото или краят на Транс-сибирската железница – една от най- великите жп линии в света. Москва е на към 10 дни път с трен отсам. Гарата е оживена, запазила чара си от началото на 20 век, когато функционалността е била толкоз значима, колкото естетиката. Разкошни тавани, рисунки, абажури ви връщат повече от век обратно, когато пътешестване с тази железница е било извънредно премеждие. Съветски парен локомотив припомня и за годините след Гражданската война.

Малко преди да тръгнем за летището, идва и Коля. Куцукайки, слиза от джипа си и ни носи дребни дарове. Извинява се, че към момента виси по лечебни заведения и че не е могъл да ни обърне внимание във Владивосток, само че негов другар ни очаквал в Сахалин и ще се погрижи уместно за нас. След като се разделяме, нашият гид ни пита кой е този господин, тъй като регистрационните номера на автомобила му били на Прокуратурата. Хм.

Сбогуваме се с Коля, нашият общителен гид, Владивосток и се насочваме към странния остров, наименуван Сахалин.