Пожарникарската униформа за огнебореца Емил Максимов не е просто работно

Пожарникарската униформа за огнебореца Емил Максимов не е просто работно облекло, а знак на дълг, чест и достолепие. След като беше определен за „ Пожарникар на годината “ в категория " Пожарогасителна активност ”, TrafficNews се срещна с него за прям диалог, в който той разказва искрено за първия конфликт със гибелта, за спасяването на 5-годишно момиченце и за екипната работа.
Прочетете още
Максимов споделя своята история за високата персонална цена на избавените ориси и за това неповторимо чувство, когато след тежко дежурство благодарността в очите на хората те кара да се чувстваш по този начин, като че ли „ летиш “.

– Господин Максимов, кога решихте, че желаете да станете пожарникар? Имаше ли нещо съответно, което ви въодушеви да тръгнете по този път?

– Решението пристигна непринудено, защото в началото не знаех нищо за специалността. През 1996 година приключих военното учебно заведение „ Тодор Каблешков “ и при завръщането си в Пловдив осъзнах, че желая да се занимавам с нещо, което ме кара да се усещам потребен. Така, по един емоционален и евентуално предначертан метод, се насочих към Пожарната.

– Как реагираха вашите близки, когато им казахте за избора си? Какво ви споделиха тогава, което помните и в този момент?

– Бях на 21 години, когато споделих с родителите си. Те ме поддържаха, казвайки, че решението е положително, само че ме предизвестиха, че специалността е доста тежка и виновна, по тази причина би трябвало да бъда сигурен и непрекъснат в избора си.

– Какви бяха първите ви упования за специалността и кое от тях се оказа изцяло неправилно?

– Бях сюрпризиран какъв брой малко в действителност познавах специалността преди да вляза в нея. Най-голямата изненада за мен беше топлотата и грижата, с която ме одобри колективът в Четвърта районна работа в ЖК „ Тракия “. Човекът, който ме научи на всичко и ми беше за образец, беше тогавашният шеф Емил Вълков, а поддръжка получих и от сътрудници като Владимир Добрев, Николай Васев, Христо Кръстев и Илия Жулев.

– Как наподобява от вътрешната страна образованието за пожарникар? Колко е тежко физически и душевен? Кое се оказа най-трудно за вас персонално?

– Подготовката изисква сериозна физическа и психическа резистентност. Благодарение на образованието ми във Военното учебно заведение бях добре квалифициран и считам, че в случай че човек има дисциплинираност и мотивация, нищо не може да го затрудни съществено. Важно е да си подготвен да дадеш всичко от себе си.

– Спомняте ли си първата си симулация на пожар? Как действахте – по учебник или по вътрешен глас?

– По време на 6-месечната школа във Варна бяхме поставяни в обстановки, близки до действителните. При първата симулация – влизане в задимена среда за търсене на човек – действах напълно по учебник. Интуицията се развива по-късно, с натрупването на опит.

– Какво научихте за специалността, което никой извън не би предположил?

– Научих за невероятната единодушие на екипа, която е невидима за външния свят. Това възприятие за общественост, където те одобряват безусловно и без думи, не съществува на никое място другаде. Тогава разбрах, че съм на вярното място и че най-важното е да оказвам помощ на хората.

– Спомняте ли си сигнала за първия действителен пожар, какво почувствахте? А какво е чувството, когато влязохте вътре?

– Като млад войник чаках сигнала с неспокойствие, само че когато се случи, изпитах комплициране от неизвестността. Колегите ми помогнаха и ме вкараха в тлеещите остатъци на жилището едвам откакто пожарът беше загасен. Тогава усетих болката на хората и възприятието за тотална съсипия в един дом, събиран с години.

– Как наподобява огънят от близко?

– Огънят е заплашителен и в никакъв случай не трябва да се подценява. Опасно е всичко: огънят може да изгори тялото, димът може да те задуши, а токсичните материали при изгаряне могат да причинят увреждания за цялостен живот.

– Кои са най-важните моменти при отработване на един пожар?

– Най-важно е запазването на хладнокръвие и концентрацията за взимане на трезво решение. Още до момента в който пътувам, възнамерявам дейностите си и постоянно приоритизирам първо извеждането на хората, а по-късно гасенето на огъня.

– Имал ли сте обстановка, в която сте осъзнали, че животът ви е в риск? Как реагира човек в подобен миг? Какво ви държи фокуса, без да ви сковава?

– По време на работа не мислиш за риска, действаш като машина. Едва след дежурството, когато адреналинът спадне, идва самоанализът. Фокусът идва от знанието, че хората разчитат на нас и нямаме право на неточност.

– Как се усеща тежестта на оборудването, лимитираното виждане...?

– Адреналинът прави по този начин, че да не усещаш тежестта на оборудването и лимитираната видимост. С въздушен уред пожарникарят може да издържи сред 20 и 30 минути в задимена среда, преди да би трябвало да подмени бутилката си.

– Помните ли първия човек, който сте извадили от огън или рискова обстановка?

– Преди 25 години спасихме 5-годишно момиченце от пламнал апартамент на 8-ия етаж в ЖК „ Тракия “. Трябваше да режем блиндирана врата и когато най-после влязохме, намерихме детето в кухнята, покрито със сажди, само че живо. Помня обаче и първата си среща със гибелта през 1998 година, когато човек почина при гърмеж на контейнер. Тогава бях скован и неподвижен от гледката, което ме научи в никакъв случай повече да не позволявам такава реакция.

– Как наподобява работата в екип, когато всеки разчита живота си на другия?

– Екипът действа като пръстите на една ръка – всеки си знае мястото и предназначението. В Пожарната постоянно ти подават ръка и в случай че се появи нов сътрудник, той незабелязано става част от това единение.

– Обществото постоянно вижда смелост, само че не вижда цената. Какво взема тази специалност от един човек? А какво ви дава все пак?

– Професията лишава времето със фамилията. Често пропущам празници и виждам насладата на децата си единствено на видео, до момента в който съм на дежурство. Но все пак, фамилията ме поддържа, а аз знам, че това е моето място.

– Имате ли страхове, които сте развили точно поради специалността?

– Винаги съм подготвен за всяка обстановка и давам 100 % от себе си. Не става въпрос за липса на боязън, а за подготвеност да се оправиш.

– Как наподобява един работен ден, в който няма нито един сигнал?

– Денят стартира по-рано с кафе с предната промяна, последвано от инспекция на техниката, колите и помпите. Следват теоретични и практични занятия, както и физическа подготовка. Дори без сигнал, ние постоянно сме в положение на подготвеност.

– Много деца споделят „ Като порасна, желая да стана пожарникар “. Какво бихте им споделили? Бихте ли ги насърчили?

– Бих насърчил всяко дете да следва фантазиите си, само че би трябвало да знаят, че този път изисква посвещаване на задачата да помагаш.

– Какво би трябвало да знае и одобри един младеж, преди да влезе в пожарната работа?

– Трябва да бъде виновен и сериозен. Униформата е знак на дълг, чест и достолепие.

– Коя е най-голямата илюзия за специалността, която желаете да развенчаете?

– Най-важното, което би трябвало да се знае, е че в Пожарната няма място за его на нито едно равнище.

– Кога най-силно усещате, че тази специалност има смисъл?

– Смисълът е в благодарността в очите на избавените хора. След тежко дежурство, когато съм оказал помощ на някого да остане жив, се прибирам с възприятие на задоволство, като че ли „ хвърча “.