Между молитвата и артистичната игра
Поетът Красимир Петров показа най-новата си стихосбирка „ Квадратно слънце ” („ Мултипринт ”, 2017). Събитието притегли десетки фенове на поезията в Културен център „ Люлин ” (София), където към този момент много години два пъти месечно Литературният клуб събира обществеността на кв. „ Люлин ” – за разнообразни мултижанрови събития – лирика, комбинирана с изложения, концерти, мини театрални постановки.
Премиерата се водеше от поета Димитър Милов – ръководител на Литературния клуб. Какво ще прочетат ценителите в тази книга?
Краткото, енигматично изложение от ден на ден доминира в новите книги и на младите поети, и на одобрените имена у нас. За благополучие поезията в „ Квадратно слънце ” на Красимир Петров няма нищо общо с преповтарянето на от дълго време казани аксиоми или римо-ритмически пълнежи. Той е стихотворец на съсредоточената, прочувствено обагрена мисъл – облечена в провокативни метафори, само че и спазваща трите закона на поетическото изкуство: закон за пулсацията, закон за краткостта, закон за концентрацията (формулирани от Любомир Левчев в „ Поетическото изкуство ”, 1986).
Когато читателят разпростира стихосбирката, той няма да бъде изплашен от някакви крайни заявления, сърцераздирателни вопли или злокобни самопризнания. Тук словото прониква постепенно в подсъзнанието – като под земята екот, като вопъл сред буквите, като река сред редовете…
Наблюдавайки естествената цикличност, поетът усеща себе си като конец сред човешкото гъмжило и вселенската всесилност, тъй като „ забележимото лъже за всекиго по нещо ”. Да се молиш на скрития Символ, без да го затваряш в религиозна конкретика, се желае мощ и въображение: единствено родèн стихотворец като Красимир Петров може да съзре по какъв начин „ светулки вълшебни пращат Благодатния огън ” – това неразгадано знамение – оттатък религията, науката и цивилизацията. В еманацията на благодатта прониква вътрешното зрение на поета.
В тези стихове обаче прозира и тъгата от забележимата конфликтност, от дисхармоничността на света и покварата в човешките връзки. Ще открием драмата на сензитивния субект, който не може да стои безразличен пред нараняващите ни всекидневно неправди:
Моето неведение за проглежданата рана
хвърля в простора задоволително белези
и се оплезва на квадратното слънце,
което измежду безброя наедрява от разпри…
(„ Съвсем естествено ”)
Можем доста да приказваме за благосъстоянието на стила, за истинската метафорика, която поетът съумява да вгради в мисловните си гравюри, само че изключително мощни за мене са неговите автоиронични проникновения. Те са фини и промислени, дълбоки и рефериращи устойчиви метафизичен понятия. Всичко това се случва на границата на артистичната игра. Ще ги открием в стихотворенията „ Прекрачил прага ”, „ Оттатък ”, „ Кръгът не се трансформира, а разделя ”…
Покрит с доверие и самотност
и този делник си отива…
Люлее се животът, а светът
видения сънува до насита.
Вървят неделите към мен
и губят се в безкрая бледни.
Но по какъв начин да бъда очарован –
под леглото ми пируват таласъми…
(„ Кръгът не се трансформира, а разделя ”)
Да си стихотворец на постмодернистични структури през днешния ден е елементарно. Стотици млади пишещи и титулуващи се „ нова вълна ” създатели основават белетристични стихоподобия, с безсистемно нахвърляни облици, а постоянно даже и единствено струпани една върху друга взаимно отричащи се семантики. Красимир Петров не робува на типичен стих, в книгата няма да откриете изтъркани от приложимост рими, тъй като той е на първо място художник. Автентичното е негов приоритет и единствено намирането на точната изобразителност в слово движи неговия гений. Животът – без значение в точката на секване – за него е „ едно разсъмване ”, а индивидът е този вълшебник, който „ отключва улици преди зората ”.
Пътуването на читателя в пластовете на тази лирика продължава дълго след затварянето на последната страница. Вкусът от придошлата светлина и невидимата музика остават в съзнанието и ни провокират да препрочитаме стихотворения като „ Възхвала на смирението ”, „ Надеждата като магия ”, „ Още крънкам, гледайки звездите ”. Между тъгата и възторга, сред достолепието и смирението всеки човек оставя по една торбичка мемоари. А поетът просто копнее да бъде Знак, тъй като „ литературата е прочувствена версия на историята ” (както отбелязва проф. Валери Стефанов). В нея даже гибелта потъва в звъна на авторовата наздравица, а езикът на въображението основава новата версия на действителността.
Да имаш съвест и да реконструираш фрагментите от взривената през днешния ден обществена истина – това е задачата на всеки създател в 21 век. Този, който съумява от формалната жанровост на обещано литературно произведение да преобърне устойчивия мит и да начертае вероятността на цивилизационната серпантина, този публицист остава в аналите на времето.
Премиерата се водеше от поета Димитър Милов – ръководител на Литературния клуб. Какво ще прочетат ценителите в тази книга?
Краткото, енигматично изложение от ден на ден доминира в новите книги и на младите поети, и на одобрените имена у нас. За благополучие поезията в „ Квадратно слънце ” на Красимир Петров няма нищо общо с преповтарянето на от дълго време казани аксиоми или римо-ритмически пълнежи. Той е стихотворец на съсредоточената, прочувствено обагрена мисъл – облечена в провокативни метафори, само че и спазваща трите закона на поетическото изкуство: закон за пулсацията, закон за краткостта, закон за концентрацията (формулирани от Любомир Левчев в „ Поетическото изкуство ”, 1986).
Когато читателят разпростира стихосбирката, той няма да бъде изплашен от някакви крайни заявления, сърцераздирателни вопли или злокобни самопризнания. Тук словото прониква постепенно в подсъзнанието – като под земята екот, като вопъл сред буквите, като река сред редовете…
Наблюдавайки естествената цикличност, поетът усеща себе си като конец сред човешкото гъмжило и вселенската всесилност, тъй като „ забележимото лъже за всекиго по нещо ”. Да се молиш на скрития Символ, без да го затваряш в религиозна конкретика, се желае мощ и въображение: единствено родèн стихотворец като Красимир Петров може да съзре по какъв начин „ светулки вълшебни пращат Благодатния огън ” – това неразгадано знамение – оттатък религията, науката и цивилизацията. В еманацията на благодатта прониква вътрешното зрение на поета.
В тези стихове обаче прозира и тъгата от забележимата конфликтност, от дисхармоничността на света и покварата в човешките връзки. Ще открием драмата на сензитивния субект, който не може да стои безразличен пред нараняващите ни всекидневно неправди:
Моето неведение за проглежданата рана
хвърля в простора задоволително белези
и се оплезва на квадратното слънце,
което измежду безброя наедрява от разпри…
(„ Съвсем естествено ”)
Можем доста да приказваме за благосъстоянието на стила, за истинската метафорика, която поетът съумява да вгради в мисловните си гравюри, само че изключително мощни за мене са неговите автоиронични проникновения. Те са фини и промислени, дълбоки и рефериращи устойчиви метафизичен понятия. Всичко това се случва на границата на артистичната игра. Ще ги открием в стихотворенията „ Прекрачил прага ”, „ Оттатък ”, „ Кръгът не се трансформира, а разделя ”…
Покрит с доверие и самотност
и този делник си отива…
Люлее се животът, а светът
видения сънува до насита.
Вървят неделите към мен
и губят се в безкрая бледни.
Но по какъв начин да бъда очарован –
под леглото ми пируват таласъми…
(„ Кръгът не се трансформира, а разделя ”)
Да си стихотворец на постмодернистични структури през днешния ден е елементарно. Стотици млади пишещи и титулуващи се „ нова вълна ” създатели основават белетристични стихоподобия, с безсистемно нахвърляни облици, а постоянно даже и единствено струпани една върху друга взаимно отричащи се семантики. Красимир Петров не робува на типичен стих, в книгата няма да откриете изтъркани от приложимост рими, тъй като той е на първо място художник. Автентичното е негов приоритет и единствено намирането на точната изобразителност в слово движи неговия гений. Животът – без значение в точката на секване – за него е „ едно разсъмване ”, а индивидът е този вълшебник, който „ отключва улици преди зората ”.
Пътуването на читателя в пластовете на тази лирика продължава дълго след затварянето на последната страница. Вкусът от придошлата светлина и невидимата музика остават в съзнанието и ни провокират да препрочитаме стихотворения като „ Възхвала на смирението ”, „ Надеждата като магия ”, „ Още крънкам, гледайки звездите ”. Между тъгата и възторга, сред достолепието и смирението всеки човек оставя по една торбичка мемоари. А поетът просто копнее да бъде Знак, тъй като „ литературата е прочувствена версия на историята ” (както отбелязва проф. Валери Стефанов). В нея даже гибелта потъва в звъна на авторовата наздравица, а езикът на въображението основава новата версия на действителността.
Да имаш съвест и да реконструираш фрагментите от взривената през днешния ден обществена истина – това е задачата на всеки създател в 21 век. Този, който съумява от формалната жанровост на обещано литературно произведение да преобърне устойчивия мит и да начертае вероятността на цивилизационната серпантина, този публицист остава в аналите на времето.
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ