Подтикът да напиша тези редове е една празна зала в

Подтикът да напиша тези редове е една празна зала в Българска телеграфна агенция, без значение че водещи български историци от СУ " Св. Климент Охридски ", Българска академия на науките и Военната академия " Г. С. Раковски " бяха свикали конференция, с цел да оповестят две неща:

1) че във връзка със 100 и четиридесетгодишнината от Съединението ще се организира тържествена научна сесия (4–5 септември) в аулата на Алма матер (и то със съществено интернационално участие), на която ще осмислят и изрекат редица премълчавани истини към тази паметна дата;

2) че историческата гилдия застава зад концепцията да се издигне монумент в София на първия държател в новата ни история – княз Александър I Български, незаслужено изтикван на назад във времето и неведнъж подценяван. Само две медии – самата Българска телеграфна агенция и БНР участваха на конференцията (освен " Култура ", схваща се). 

Проф. Веселин Янчев с мъка бе заставен да означи, че щом една самодейност, била тя и академична, идва " изпод ", а не е под патронажа на президента или на министър-председателя, очевидно няма късмет да пробие публичното внимание. И че има още време до 6 септември в Пловдив – дата, на която най-първите лица в страната се усещат " абонирани " за медийно присъединяване, с цел да произнесат авансово готови за тях " елейни слова " – за какво, " когато сме съединени – съумяваме " и по какъв начин " най-българското дело " е паметен връх в историята. А в София съвсем нищо не се случва, като че ли и в никакъв случай не се е случвало. Все едно, в случай че изтъквам отново проф. В. Янчев, преди век и половина Княжеството се е включило към Източна Румелия, а не Източна Румелия към Княжеството! А е ясно, че няма по какъв начин да е било по този начин. И тук ролята на княз Александър I Български е от решаващо значение.


Въпросът за медийния и исторически роман за Съединението и изобщо за 1885 година (включително със Сръбско-българската война) обаче си остава. И съм изцяло склонен с доцент Владимир Станев, че той следва да бъде осветен и оценен, тъй като в неговите подмоли се крият и таман тези " разломи ", които и до ден сегашен не могат да се " съединят ". На първо място по отношение на ролята на Русия, само че освен.

С течение на годините си давам сметка за някои неща и " от първо лице ". През 1985 година  стогодишнината от Съединението беше най-накрая " сакрализирана " – с книги, филми, празнувания. За разлика от Деня на независимостта, който по този начин и не настъпи в Народна република България до 1989 година Факт, който също допуска размисъл! С какво " самостоятелна " България пречеше на към този момент " съединена " и преди този момент " освободена "? Познайте, както споделя една детска игра, от три пъти…

Но си припомням и друго – за една полемика по единствената тогава държавна телевизия, когато мним журналист, претендиращ да е приключил Историко-философския факултет на СУ, с подигравка питаше на кое събитие е кръстена улица " Шести септември " в София – на Съединението или на… транспортната стачка през 1944 година Сега може да наподобява смешно, само че тогава не беше.

Съединението, забелязано от Пловдив и от София

С времето събитията от първите дни на септември 1885 година се трансформират в един от главните жалони на историческата ни памет. До степен, че през днешния ден обществото ни стартира да възприема 6-и септември като същинския ни народен празник, което значи като алтернативата на 3-ти март.

Допустимо ли е това? Усещате ли по какъв начин към този момент се надига писък в избрани групи от обществото, та чак до президента? Искат да ни разделят? Да ни скарат? Да ни опълчват на нашата освободителка Русия?

Ами в случай че сме разграничени и скарани от дълго време или в случай че ползите ни с източния Голям брат са се различавали още тогава? Тогава какво?

Мирната румелийска гражданска война от 1885 година е в действителност неповторима с елементарните си герои и всенародния разгар в Пловдив, Голямо Конаре, Сливен или Чирпан, само че и в София и Варна. За да се случи тази българска " нежна гражданска война ", зад нея застават князът-държавен глава, Народното събрание и държавното управление, ръководено от Петко Каравелов. 

Съединението през 1885 година е прорив на " дребната " в " огромната политика ", един от дребното случаи, в които страната ни не просто реализира нещо значимо, само че го реализира със свои сили, с явен проект и с умела дипломация по отношение на Великите сили. Резултатът се мери с категории като европеизация, независимост и суверенитет.

Второто нещо е, че Съединението се трансформира в мит заради особеностите на българската политическа обстановка. " Съединисти " – най-малко на доктрина – в България бол. Включително през днешния ден. Защо тогава сме така разобщени? Всички повтарят девиза, изписан с огромни букви върху фронтона на българския парламент: " Съединението прави силата ". А той може би символизира един неосъществим български блян?

Да не забравяме, че " Съединението ни " се предхожда от " окуцяването " на младата българска народна власт. Суспендирането на Търновската конституция – гордостта на новата българска страна – нанася своите провали и следосвобожденският щемпел алегорично стартира да приказва за нея като за " Коста Куция ". Мнозина от най-видните ни политически и културни дейци са принудени да изоставен свободното княжество и да търсят място под слънцето в Източна Румелия. Там в избран интервал се озовават Петко Каравелов и П. Р. Славейков, Иван Вазов и Константин Величков, Захарий Стоянов и Димитър Ризов.

И точно " единението " е разграничителната линия, маркерът, който отделя едни от други събития. Тези елементи през днешния ден ни убягват. А те са значими.

Ако през 1881 година битката в Княжеството е за запазването на Търновската конституция, против " режима на пълномощията " и безконтролната власт на съветските офицери, то през 1882–1883 година нещата се трансформират. В центъра на вниманието е сливането на Северна с Южна България и тук огромна роля несъмнено има княз Александър I Батенберг.

По самодейност на княза и под опеката на тогавашния външен министър доктор Г. Вълкович в Пловдив стартира да излиза в. " Съединение ". Издават го Петър Берковски, Стефан Гешов и Даниил Юруков, частично доктор Хаканов и доктор Янколов. Той би трябвало да приготви румелийците за значимата стъпка.

Но скоро в Княжеството съветските генерали Соболев и Каулбарс влизат в спор и с консерваторите, либералите от дълго време са прогонили в заточение, някои от тях са в Румелия. Д-р Вълкович към този момент не е външен министър, държавното управление е от служители и съветски офицери и по този начин финансирането на в. " Съединение " е прекратено, той стопира да излиза.
Като цяло в Източна Румелия няма политически партии, а има две съществени групи, борещи са за властта. Областното заседание се дели на " гешовци " и " антигешовци ". Това не са измислени наименования, нито политически окарикатурявания.

Най-влиятелният политик по това време в Източна Румелия е Иван Евстр. Гешов, роднина на Евлоги и Христо Георгиеви, човек от сой и доста състоятелен, освен това приключил финанси в Манчестър. От втората половина на 1881 година към него се " групират " другари и роднини – доктор Янколов, негов зет, Ив. Стефанов Гешов, негов братовчед, доктор Хаканов, шурей на Ив. Ст. Гешов. Гешов събира към себе си най-хубавите оратори и пишещи – Константин Величков, Ив. Вазов, М. Маджаров, С. С. Бобчев (последните двама след това се сродяват). От всички тези родства и сродства изниква термина " шуро-баджанащина ". В ръцете на " гешовци " са и " медиите " – вестниците " Марица ", " Народен глас ", сп. " Наука ".

Второто предимство на " гешовци " е безапелационната поддръжка на съветското консулство. Веднъж седмично съветският консул ги кани на вечеринка в дома си и там се " взема решение " политиката в Източна Румелия. Стига се до такава степен, че основният шеф на региона Алеко Богориди през 1882 година се скарва с съветския консул Кребел – желае да му подсети, че е " елементарен консул ", до момента в който против него е админът на Източна Румелия. В крамолата " гешовци " застават твърдо зад Кребел. Подбуждат цяла група в Областното заседание да гласоподава даже срещу заемите за мебелировка на губернаторския замък. И на битово ниво удържат победа.

От края на 1882 година връзките сред Алеко Богориди и съветския консул Кребел са дефинитивно прекратени . Основна причина е и договорът на съветските офицери в румелийската милиция, който той не желае да възобнови, желае да ги размени с българи или други европейци. Политиката на император Александър III е обаче безапелационна – Русия непременно да удържи началническите места в българката армия – в Княжеството, само че и в Източна Румелия.

Така българските офицери не могат да напреднат нито в чин, нито в служба.

" Гешовци " застават зад съветската позиция, само че болшинството български офицери са срещу нея. Именно те ще смъкват Гаврил Кръстевч, ще разгласят Съединението и ще завоюват Сръбско-българската война.

Алеко Богориди има известни преимущества в тази посока – той назначава шефовете (министрите), може да предлага на Цариград издигането на български офицери от румелийската милиция в по-горен чин.

Нещата започвт да се трансформират с появяването на демократични политици от княжеството като Каравелов и Славейков, които са били пропъден и от съветските генерали. Те стават естествени съдружници на Богориди.

Тук би трябвало да кажем няколко думи за " наименованията " в Източна Румелия, те са значими – и са част от клопките пред разбирането на самото Съединение.

" Гешовци " са русофили и надлежно след 1882 година съперниците им минават за русофоби. " Гешовци " са консерватори и надлежно " антигешовци ", близки до либералите в България, също минават за либерали.

Но ето я уловката. През 1882–1883 година " гешовци " афишират съперниците си за " казионни ". И то тъй като русофобите-либерали поддържат " статуквото " (опират се на Богориди, с цел да парират Русия), а съперниците им, претендиращи, че в миналото са издавали в. " Съединение ", стартират да се зоват " съединисти ".

Клопката е огромна и " съединистите " до 1884 година в действителност минават за съединисти, когато Русия им свива перките, тъй като сходно деяние не било " навременно ". Тутакси следва отлив в поддръжката към тях. Това ги кръщават " лъже-съединисти ". Точно тогава шеф на региона става Гаврил Кръстевич, който е туркофил, само че и русофил, и доста държи на мнението на съветския консул.

Така някогашните " съединисти " на процедура вземат властта и не помнят за всяко " съединяване ". Постепенно необятни кръгове в Източна Румелия стартират да се усещат излъгани, попарени са и техните старания, всички тези " гимнастически сдружения ", готовността им да станат едно с Княжеството.

Кои са " казионни " и кои " съединисти " се разкрива и при първата отпуска на Гаврил Кръстевич в Цариград. Тогава органът на " гешовци " в. " Марица " разказва неговата отмора на сенчестите крайбрежия на Босфора с такива елейни слова, че потриса всички – звук към този момент чужд в българския щемпел и носещ полъха на друга една империя.

Ситуацията в Княжеството също се трансформира. През март 1884 година един величествен протест в София демонстрира поддръжка за " общото дело ". А министър-председателят Драган Цанков отпуска пари от бюджета на румелийски пратеници, с цел да създадат те обиколка из Европа – да видят по какъв начин този акт ще се одобри в европейските столици. Нещо, което " гешовци " единствено дават обещание, само че по този начин и не вършат. Македонските комитети в Княжеството също стартират да работят за съединистката идея – оттова идват фигури като Димитър Ризов и Коста Паница.

Захарий Стоянов също се появява като фигура от румелийските македонски комитети. В тях той влиза като остарял поборник. Негова е концепцията за тържествено честване на паметта на Христо Ботев в Пловдив (на 19 май по остарял стил). Оказва се, че на същата дата бил рожденият ден на султан Абдул Хамид и " гешовци " не разрешават честванията. И даже повтарят грешката си, отменяйки посредством тогавашния пловдивски епископ панихидата на Ботев.

Възмущението в Източна Румелия стартира да бълбука. Захарий Стоянов, доктор Странски и неколцина други държат речи, има големи спонтанни манифестации.

" Лъжесъединистите " вземат решение да уволнят служителите, които са взели присъединяване в тях – в това число съдията Андон Каблешков, роднина на Тодор Каблешков. Уволняват и Захарий Стоянов, който има дребна чиновническа служба, с цел да изхранва фамилията си. Ала по този начин го подтикват да се отдаде на публицистика. Благодарение на съидейника му Тодор Гатев стартира да излиза в. " Борба ". С този вестник Захарий Стоянов демонстрира всичко това, което не е могъл да покаже в " Записки по българските въстания " – по какъв начин един човек с перото си може да вдигне цяла гражданска война, освен това мирна. Румелийската нежна гражданска война. Наричана от някои от съперниците ѝ " прелом ", а от други – с италианската дума " пронунциаменто ".

Революция с перо

Вестникът на Захарий Стоянов с нищо не наподобява на в. " Марица ". Макар и списван професионално, официозът на " гешовци " употребява кух и придирчив език с напомпани изречения и самохвалства.

Някогашният котленски пастир и бунтовник по дух може и да не е ходил в никакъв случай на учебно заведение, само че той е самообразовал се и самосъздал се човек с вродена писателска заложба. Скоро вестникът му се изчита от кора до кора, изрази от " Борба " се повтарят из цяла Румелия.

Той мимоходом взима изречения от съперниците си и ги прави за смях. Във в. " Марица " било признато да се написа по този начин: " Ако сведенията ни са правилни, симпатичният господин (еди кой си) е назначен на (еди каква си) служба ". Захарий иронизира: " Симпатичният д-р… отишъл да се къпе на Хисарските бани, симпатичният господин Х. кихнал ". И блъска ли, блъска по " шуробаджанашката партия ", правейки я на бъзе и коприва.

Но не я кара единствено на ирония. Един брой на в. " Борба " излиза със публикацията " Трябва ли да съществува Румелия? ". Отзвукът от публикацията е голям, тя провокира скандал. Но Захарий Стоянов дълго няма проект за деяние, продължава да мисли за чети от Балкана, които да завладяват региона. Чак през лятото на 1885 година дружно с Димитър Ризов стигат до извода, че Съединението е допустимо единствено когато войската мине на страната на въстаналите хора.

И от юли-август в. " Борба " се разграбва, излиза наяве, че зад Захарий Стоянов и съидейниците му има социална мощ.

" Външни фактори " също дават знак за поддръжката си. В края на май 1885 година британският консул Джонс се обръща към Иван Стоянович, млад съединист, неотдавна уволнен от работа, с питането може ли да му снеме два преписа от един отчет на френски. Стоянов се обръща за помощ към приятеля си Никола Генадиев и двамата за няколко дни вършат преписите от отчета. В него мистър Джонс потвърждава пред Форин офис, че румелийският режим пречи на поминъка и на развиването на региона и че двете елементи на България би трябвало да се съединят.

Младите хора се питат за какво консулът в Пловдив им е дал отчета и за какво е писан на френски? Не е ли по-логично консулът на Обединеното кралство да си кореспондира с Форийн офис на британски? Въпроси с не толкоз нараснала компликация.

Останалото е известно. Известно е по какъв начин краткотрайният съветски консул Игелстрьом не разрешава на " гешовци " да вземат участие в Съединенито и те се подчиняват. Така събитията ги изненадват.

Незаобиколимият Батенберг

Съединението обаче нямаше да се случи без безапелационната поддръжка на Княжеството, което с този акт рискува и личното си битие (както излиза наяве от държанието на Сърбия и последвалата война).

И този акт нямаше да бъде вероятен, в случай че президентът – княз Александър I Български, не беше поел своята историческа отговорност, за която година по-късно е детрониран от русофилите по категорично разпореждане на Русия.

Това е историческата истина и тя ненапълно изяснява безконечното " загърбване " у нас на княз Батенберг – успеха не е негова, а всенародна, за всичко друго е виновен " швабата ". Затова век и половина по-късно в българската столица няма негов монумент и това като че ли не прави усещане на никого. 

Отношението към него постоянно си остава " двойствено " – нещо, което е тъжно, да не кажа тъпо. Защото той вгражда себе си, с цел да я има България. И с достолепие се отдръпва, да не би Русия поради него да посегне на тази страна, която той обича със сърцето си.

Колко сходни образци има в българската история? И кой различен след него с такова достолепие е заявявал: Аз съм уверен, че в края на краищата Европа ще прозре играта на руснаците, както и моята. Тя ще утвърди пътя, по който ходя. Русия способства за построяването на България и това не буди подозрение, както и дължимата ѝ благодарност. Ние не го забравяме и за момент, каквото и да споделят. Но по какъв начин да не признаем и на моите жители да се употребяват в рационална мяра от автономията, дадена им от Берлинския контракт? Защо би трябвало да оставим руснаците да завладеят всичко и да унищожат още в зародиш кълновете на западната цивилизация посредством въвеждането у нас на правилата на една изостанала и корумпирана администрация? (в: Емен Кейе, " Българската самостоятелност и княз Александър ", 1910).

Именно той е и дипломатът, който влизайки в Пловдив, успокоява турците в региона, даже посещава джамията. Именно той влиза в контакт с британската, френската и австроунгарската дипломация. Габриел Аното и сър Уилям Уайт (френският и британският дипломат в Цариград) желаят визита при султан Абдул Хамид и турската войска не влиза в обединена България.

Княз Александър Батенберг е напълно наясно с тогавашната интернационална конюнктура, систематизирана може би най-добре от Рихард декор Мах в " българските бурни времена ": " Русия искаше или подвластна, или никаква България. Англия, Франция и малко по-предпазливо Австро-Унгария желаеха или самостоятелна, или никаква България ".   

Съединението е реализиране на българското национално достолепие. Отвъд всевъзможни " филства " и " фобства ". За страдание, постоянно забравяме за това.

Автор: Тони Николов,