Подробен преразказ върху разказа Урок по японски“ на Виктория Бешлийска.

Подробен преразказ върху описа „ Урок по японски “ на Виктория Бешлийска. Това беше тематиката която се падна във втория модул на Националното външно оценяване по български език и литература на което се явиха през днешния ден седмокласниците. Текстът е безусловно чужд. Той е основан особено за изпита по поръчка на МОН дружно с още близо 20 творби. Авторите са задължени да не разгласяват творбите си 3 години, в случай че не се падне на НВО.
Ето и текстът по който писаха седмокласниците:
Урок по японски
роман от Виктория Бешлийска

– Приличат на японци – подшушвам на баща, до момента в който оглеждам четиричленното семейство, което се насочва към игрището на хотела. Чужденецът дава отговор на любопитния ми взор с кимване и аз завчас дърпам качулката на якето си, с цел да се скрия.
– Сигурен ли си, Антоне? – ме пита татко ми.
– Вече седем години отивам на уроци при господин Гоку! Разпознавам ги.
Всичко стартира, когато на шестия ми рожден ден получих детска брошура
за приключенията на едно плюшено зайче, в която имаше нарисувани японски писмени знаци. Тайнствените красиви знаци ме заплениха. С часове се взирах в тях, рисувах ги и повтарях, че желая да знам японски.
Един ден баща се върна от работа и въодушевено ми сподели:
– Тони, открих преподавател по японски! Утре е първият ти урок.

На идващия ден се срещнах с господин Гоку.
Живееше недалече от нас и бе възрастен. Разбрах това, тъй като вървеше постепенно, с леко приведени плещи. Домът му, подреден и ярък, се състоеше единствено от една стая. На прозореца бяха поставени саксии с разнообразни типове цветя. В средата на стаята имаше ниска масичка, на която провеждахме уроците. Нямаше столове и човек можеше да седи само на земята. Държеше книгите си на пода, подредени в купчини.

Господин Гоку ми разказваше приказки за самураи*,
дружно учехме думи и пишехме писмени знаци. Когато се затруднявах, той се майтапеше, че японският език изисква да му бъде отдаден и всяка дипла на мозъка, тялото, че даже и на облеклата си.
Мама и сестра ми Ира вилнеят във фоайето на хотела и разгорещено викат:
– Тони, на открито има семейство от Япония! Ела да се запознаеш с тях!
Аз не обичам да се срещам с нови хора, не знам какво да говоря; всички се втренчват в мен, задават въпроси и се усещам като на изпит. Поглеждам към баща, нека ме избави от неудобството, само че той ми прави знак да пристигам зелено.

На игрището японското семейство ни посреща усмихнато.
Родителите ми заговорват с тях на британски, децата пък – две момчета – си приказват с нас на немски език и се смеят.
Иска ми се да кажа нещо. Тогава като че ли знаците от книжката за приключенията на зайчето оживяват и се подреждат в думи и тон. Коремът ми се свива от боязън, само че не от неприязън.
– Хайде, Тони, кажи нещо! – упорства мама.

Но аз не се усещам. Нахлупвам качулката и компрометиран заобикалям към хотела.
Прося мама да ме пусне по-рано в стаята. Когато най-сетне се прибирам, аз се мушвам в ъгъла и не шавам цяла нощ. Скрит под завивката, шепна всичко, което седем години сме повтаряли с господин Гоку. Иска ми се, когато още веднъж срещна японците, да ги заговоря. Бих се чувствал зле, в случай че господин Гоку узнаеше, че съм се изложил.
Сутринта още веднъж видяхме японското семейство.
Към нас доближава мъжът и аз се сковавам. Когато очите му срещат моите, той повдига вежди. Вероятно чака да отвърна на „ добър ден “. Въздъхвам и нахлупвам качулката си. Тогава мъжът се усмихва и споделя на български: „ Добре пристигнали! “. В този момент се случва нещо необичайно: от устата ми стартират да се нижат думи на японски. Звучат ужасно!

– Здравейте! Аз съм Тони и съм на тринадесет години. Приятно ми е да се срещнем. Как е Вашето име?

Японецът ми ококорва очи, а лицето му японска блества. Той прави реверанс и на собствен ред се показва. Когато се опомням, се усмихвам. Ако беше тук господин Гоку, несъмнено щеше да каже, че не е очаквал качулката ми да проговори.