Подозираме, че малцина могат да си представят как точно изглежда

Подозираме, че малко на брой могат да си показват по какъв начин тъкмо наподобява животът в една окупирана територия. За благополучие това се е случвало на малко на брой и най-хубавата вест е, че имаме свободата най-малко да четем историите, до момента в който сме на безвредно място и обръщаме повече внимание на всекидневните проблеми, без даже да подозираме какви късметлии можем да бъдем. Ако се върнем към Стивън Кинг и „ Пътна мрежа “, най-вероятно ще си спомним по какъв начин завъшрваше всичко:

„ И тогава от къщата бълва голямо оранжево огнено кълбо и всичките й стени се издуват на открито невъобразимо, напомняйки за анимационен филм, при което се чува и пронизителен гръм, а камерата потреперва, сякаш от смут. С периферното си зрение фенът улавя, че гаражът просто изчезва.

За миг на окото се коства (а забавеното повтаряне потвърждава, че това е тъкмо така), че целият покрив на къщата се отделя от нея и потегля нагоре като галактическа ракета Сатурн. После цялата къща се издува и пръска на открито и нагоре, вдигайки във въздуха парчета, части дърво, нещо, което наподобява на завивка се вие мързеливо над земята като вълшебно чердже, до момента в който всичко се стоварва назад на земята в дълга, барабанена кода… а ние в сигурност отново сме трансферирани назад към житейските каузи “

Разбира се, Станислав Асяев има малко по-различен взор към Донецк и споделя своя живот, показвайки една малко по-различна картина. През цялата окупация през 2015 година той води дневник и разказва всичко ден след ден. Въпросният фрагмент е от 4 февруари 2015 година

„ В тази картина желая да споделя, че обстановката се промени доста с слагането на сепаратистки контролни точки из цялостен Донецк. Всеки един пост имаше свои закони и ред. Много желая да ви кажа, че в тази история на индивида, чиято орис ще се реши с войната в Донбас, е доста по-различна от познатите черно-бели афери.

По-скоро е един доста сложен калейдоскоп с най-различни цветове. Крепостната конструкция, която отцепцните започнаха да слагат в района беше почнала още напролет на предходната година и не престават да бъдат признака на сепаратисткото придвижване. Точно тези постове приказват за „ свободен Донбас “ започнаха тяхната по-мащабна акция, тогава бяха въоръжени единствено с бухалки и камъни.

След това започнаха да се разгръщат по основните пътища и кръстовища на града, контролните пунктове започнаха да се месят по-бързо в интереса на елементарните хора и към момента се намираха доста надалеч от идеологическите цели.

Повечето пунктове през днешния ден се управляват от бойци от Восток и по този начин наречените Меч батальони, броят на членовете от Оплот – никой от тях не носеше отличителните нашивки – също проявяваха едно свещено възприятие за дълг и идеализъм към войната. Често локалните сепаратисти се подсмихваха иронично, като че ли бяха последната стъпка, преди да стартират военните интервенции в предградията на Донецк или Макивка.

Според тях имаше късмет да се появи някаква опасност и да се задействат саботьори и възможни диверсионни групи от украинските въоръжени сили. Те стояха по другите КПП-та и печелеха доста от своята активност, прикривайки всичко с идеологията за сигурност, предлагайки отбрана на хората от Донецк против пари.

Неофициално се смятаха за първото военно министерство, като всички взети средства от пътуващите нещастници за работа, можеше да се преглежда като подаяние. По това време най-големите донори бяха хората с непознати регистрации. Традицията стартира, когато множеството сепаратисти работеха без никакво възнаграждение и в действителност им се постановяваше да се молят за лепта от колите, които спираха.

Днес към този момент не се молят. Повечето от тях разполагаха с доста друго минало, а що се отнася до идеология и даже война, те нямаха думата. Към началото на септември предходната година, множеството такива центрове се назоваха пазари, бойците към този момент нямаха нищо срещу да събират всичко скъпо от колите, които минават около тях и в случай че не могат да го употребяват за себе си, най-вероятно щяха да го продадат.

Магистралите бяха място, където човек може да се раздели бързо със своето имущество. Понякога събираха прясно месо, пушени артикули, бутилки вино или мая, конфискуваха аптечките на колите, както и камионите с медикаменти. Ако преминаващият не можеше да подари за армията, той автоматизирано щеше да подари нещо в натура. Всичко, което може да задоволи някакви потребности в автомобила имаше цялостния капацитет да бъде подаяние, въпреки и самият акт на безплатно даване на предмет с чисти мисли и цели, да не се изпълняваше напълно.

Не е належащо да споделям, че на тези места имаше ред за обискиране на колите и определяне на индивидът, който през днешния ден ще прави даровитите кражби. Има даже таблица, която би трябвало да пресметна какъв брой предмета би трябвало да се вземат от автомобила. И водачите заплащаха, изключително откакто желаеха да изоставен града или просто да отидат някъде, където пътуването ще е доста по-евтино, тъй като налозите им заплащат инфраструктурата. Обикновено се спираха повече персоналните коли, до момента в който маршрутките прекосяваха свободно, изключително откакто водачът е съумял да подкупи всеки пост с малко повече водка.

Нека ви опиша историята за индивидът, който ще откриете на един от тези постове или пазари, както по-късно ще еволюират в границите на няколко месеца. Обикновено той ще бъде с автомат в ръката си, облечен в яке от агнешка кожа и кожена шапка на главата. Ако видите подобен човек, най-вероятно ще помислите, че тъкмо той би трябвало да играе ролята на врага, само че не е – той играе ролята на спасителя.

Това е човек, който още първоначално е избрал своята точка, с цел да забогатее бързо, а в случай че го попитате за Народна република Донбас, то най-вероятно и в този момент е песимистичен. По това време всички мои другари и близки към този момент стояха на кръстопът и се чудеха дали да стартират пътешествието с автомобил или да се возят на танк до летището в Донецк, до момента в който този воин продължаваше да работи в мината за въглища и откакто се откриха позициите за КПП-та, реши да одобри една по-доходна работна позиция.

Не би трябвало да забравяме, че въпросният бранител на КПП-то не е отговорен за своя избор, може да се каже, че е заставен да се отдаде на гражданска война. Денят, в който отива да заеме своята промяна, сътрудниците му едвам съумяват да го измъкнат от руините, откакто работното му място е обстрелвано с батарея. На идващия ден мината затваря и остава всички без работа. Няма никакви пари и несъмнено, няма по какъв начин да си откри друга работа, даже като хамал, тъй като в този район към този момент и пазарът на труда замираше.

След една седмица в тежки алкохолни маратони, той ще се откри в районното ръководство с белезници, закопчан за дървените палети. Не надалеч от него стояха първите бойци в камуфлажи, които започваха да копаят своите окопи. Казали му, че е ненужен пияч или най-вероятно наркоман, който е задържан като непотребен кадър, само че към момента може да има някаква изгода от него, изключително в командването на Макивка.

Ще прекара идващите си два дни в копаене на окопи и ще би трябвало да заслужи своя статус още веднъж. Издигането му от отпадък до човек с лопата, изисква толкоз време. Не е благополучен от интерпретациите на бойните приятели, само че Артем – по този начин се споделяше, разгласи, че повече няма да копае и желае да бъде освободен. За изненада, сепаратистите смъкнаха неговите белезници и по-късно го биха като животно до степен, в която ще лежи в безсъзнание на същата скамейка, на която преди няколко дни е докаран.

Като рационален човек и мъж, Артем ще съобщи, че няма тръпка в неравната борба – 5 против 1. Заради този коментар е пребит още веднъж, само че с цел да не се изморяват, сепаратистите взеха решение да заложат на прикладите на автоматите си. Артем не се отхвърляше и до момента в който можеше да приказва, продължаваше да споделя, че няма чест и тъждество. Като добре набит човек, Артем получи своя трофей – лопата и покана за копаене, в противоположен случай ще бъде заровен вечно, може би жив. До края на деня, Артем копаеше и през нощта получи стая в хотела с милион звезди – под намерено небе на същата студена скамейка.

На идващия ден, без пукната пара в своя портфейл, затрупан с кръв и нечистотия, той обиколи града от край до край. Наложи му се да пие единствено булюн през сламка в идващите две седмици. Както се досещате, такива произшествия не постоянно усилват благосклонността за  Донбанската Народна република, през днешния ден Артем живее в Централна Украйна. Преди да замине, съумя да събере пари за своето странствуване, употребявайки КПП-то на гарата. Този пост беше ангажиран откакто съумя да се излекува и се криеше покрай мината за въглища. Накрая беше заставен да се зачисли към сепаратистите, с цел да не почине от апетит.

Срещнах се с Артем в батальона Восток и го попитах какво мисли за войната и за ДНР, той призна с лека усмивка, че е жив с помощта на тази война и няма никаква визия какво щеше да прави, в случай че трябваше да оцелява без мината. Очевидно е, че той не може да се счита за „ Враг на Украйна “, откакто работи на контролно-пропусквателен пункт – единствената служба, която остава свободна по това време. Това не ме изненадва, само че някои от моите читатели много дълго не имаха вяра по какъв начин тъкмо се основава границата сред хората – на „ ние “ и „ вие “. Понякога беше изненада за мнозина, а различен път просто се оказваше, че принудата прави чудеса. Артем не беше единствен, други също последваха образеца му и се трансфораха в борци за независимост или по-скоро в борци за оцеляване. “

Станислав Асяев написа дълго време своите материали по време на про-руската окупация в Донбас. Той живее покрай тази гара и дълго време разгласява своите истории на формалния си профил във Facebook. Неговата последна история по тематиката се разгласява на 2 юни 2017 година и се счита, че жилището му е разрушен и той самият е изпратен в затвор. На 16 юни 2017 година е наказан от новото министерство на сигурността за шпионаж и развиване на самостоятелна медия в района на ДНР.

През 2018 година Станислав стартира своята гладна стачка, до момента в който е в пандиза, а съдът написа обвиняването за образуване на екстремистка партизанска група, шпионаж и обществена активност за нарушаването на териториалната целокупност. Присъдата му от 15 години в пандиза основава възторг в целия свят. На 15 ноември 2019 година стартират демонстрации в цяла Украйна и света. В следствие Стас ще бъде освободен на 29 декември 2019 година