Какво трябва и може да бъде променено в Конституцията?
Почти всички парламентарно показани сили направиха поръчки, че ще внесат или поддържат промени в Конституцията. „ Лекс “ реши да се обърне към потвърдени престижи в правната просвета и процедура с въпроса какво съгласно тях би трябвало и може да се промени в главния закон. Представяме ви отговора на декана на Юридическия факултет на Софийския университет „ Св. Климент Охридски “ проф. Даниел Вълчев.
Самият въпрос какво би трябвало и може да бъде променено в Конституцията е малко подвеждащ. Той предпоставя разбирането, че българската Конституция има някакви елементарно установими недъзи, които опитна депутатска ръка би могла с един размах да изпрати в предишното, стига неприятните да не пречат на положителните.
Според мен изходното състояние при спор по отношение на Конституцията следва да бъде друго.
Моят бивш професор по административно право Кино Лазаров обичаше да споделя, че животът е по-богат от човешкото въображение. С това ни обръщаше внимание, че колкото и добър да е един закон, постоянно ще има случай, от позиция на който измислените от индивида законови правила да наподобяват незадоволителни. Затова и един добре построен юридически ред има механизми, посредством които преодолява сковаността и формализма на закона, и го прави една добра дреха на другояче непрекъснато разрастващите се връзки в обществото. Това с още по-голямо съображение се отнася до Конституцията – надали някой ще оспори, че измененията в нея би трябвало да са редки, добре премислени, респективно добре комуникирани, и надскачащи политическото злободневие.
Дебатът (доколкото в миналото въобще го е имало) за това какво да се промени и добави в българската Конституция е по формулировка политически спор. Дори когато спорят адвокати по съответни оферти за конституционни разпореждания, общият подтекст е постоянно политически. Така и изказванията, че през днешния ден още веднъж е нужно да се променя и добавя Конституцията, са, несъмнено, в основата си политически. Проблемът е (поне съгласно мен), че в тази ситуация те не са нищо повече от това.
Защо мисля по този начин?
Първо, разбирането, че промяната в правосъдната система (каквото и наличие да се влага в това, трансформирало се в политическа мантра, словосъчетание) изисква конституционни промени, ни съпътства към този момент две десетилетия. През този интервал бяха подхванати пет промени и допълнения на Конституцията, четири от които свързани със правосъдната система. Всички тези четири промени и допълнения на Конституцията бяха необятно рекламирани като предложени или най-малко утвърдени от външен авторитет (разнообразни органи на Европейски Съюз, Венецианската комисия, ГРЕКО, Съвета на Европа и т.н.). Убедено и във висок указател се твърдеше, че те са първа и несъмнено решителна крачка по пътя на правосъдната промяна. Едва ли е нужно да напомням, че нито едно от тези промени и допълнения на Конституцията не докара до значително усъвършенстване във действието на правосъдната система, а последните промени и допълнения (тези от 2015 г.) определено утежниха така и така незадоволителната бистрота и предвидимост в активността на Висшия правосъден съвет.
Второ, в случай че някой в действителност желае да инициира значими конституционни промени, той би трябвало да поеме един избран и много явен път. Първата стъпка би трябвало да бъде очертаването на проблемите, чието решение се търси през изменение на Конституцията (ако това е допустимо да се реализира по различен метод, то този метод е постоянно за предпочитане). После – да се показа законопроект и да се отпочне необятен обществен спор по него. И едвам по-късно – да се търси аритметично болшинство за приемането на законопроекта.
Какво видяхме през последните месеци – мощно, само че без никаква уточненост, говорене за конституционни промени и започване на странни съвещания сред политическите сили за конституционно болшинство. Но по какъв начин може да има разумен (макар и сред политици) разговор за изменение и допълнение на Конституцията, без да има най-малко някакво минимум общо кратно във визията за проблемите, чието решение ще се търси? И по какъв начин е допустимо да се търси конституционно болшинство, без да има някакъв (макар и жестоко скициран)законопроект?
Изкушавам се да загатна и още нещо – множеството хрумвания за изменение и допълнение на Конституцията, които повърхностно се хвърлят пред публиката, са в искрено несъгласие или най-малко в дискретно напрежение с Решение № 3 от 2003 година на Конституционния съд. Логично е да се запитаме дали пък не може това решение да бъде преодоляно. След Решение № 3 от 2020 година излиза, че може. Но това би трябвало да стане с деликатно премислено и мъдро дефинирано сезиране на Конституционния съд, по каквото не ми е известно някой съществено да работи.
Накратко, моето схващане е, че новата порция говорене за конституционна промяна има две цели, нямащи нищо общо с правото. От една страна се търси политическо позициониране и вероятно опрощение както на към този момент употребявани безпринципни взаимни отстъпки, по този начин и на идни по-резки политически придвижвания. От друга страна – основаването на упования за идни промени и допълнения на Конституцията е положително опрощение да не се прави нищо до тогава. Например, да не се избере нов Висш правосъден съвет. И няма за какво да се учудваме, в случай че в това време актуалният Висш правосъден съвет избере и нов основен прокурор.
А в случай че един ден има същински спор за българския парламентарен модел и неговото бъдеще, за мен би било чест да вземам участие в него и да показва своите визии.
Инфо: news.lex.bg
