Европейски ценности = джендър-идеология?
Победа на бай Яне от Луковит над бай Юнкер от Люксембург
Изключителен образец за национално достолепие – това бе успеха на България над Истанбулската спогодба. Едно изключение на фона на европейския ценностен разпад, което прави чест на България даде образец на воля за образ! Ние декларирахме пред целия свят: „ Харесваме се доста повече такива, каквито сме – спрямо тези, в каквито неолибералната идеология желае да ни трансформира. Отдавна не имаме вяра на анонимните брюкселски служители и в този момент е моментът да им кажем какво мислим за тях и за техните налудничави теории “.
Това бе преден конфликт на две разнообразни ценностни пространства.
Това бе български народен принос за събуждането на Европа и за връщането й към нейните християнски корени, полезности и стандарти.
Победа на елементарните хора над брюкселските елити.
Победа на човечността над лудостта.
Победа на бай Яне от Луковит над бай Юнкер от Люксембург.
Победа на чичо Данчо от Криводол над чичо Жозеф Дол от Брюксел.
Победа на здравия български разсъдък над аморфната идеологическа налудност.
Победа в една тежка борба на противостоящи полезности.
Защото точно полезностите – това е разграничителната линия в Европа.
Ценностите се оказаха най-слабото свързващо звено в Европейския съюз и тъкмо в тези области стартира забележим разпад. Лесно е да се скъсат връзки, които в никакъв случай не са били създавани. Това е очевидно най-много в региона на така наречен права на индивида, трансформирали се в церемониал на перверзност и откровена морална низост. Поне от естествената, източноевропейска позиция, несъмнено. В Западна Европа очевидно са по-развити, по-широкоскроени, по-по-най. Ние тук, популярност Богу, изоставаме от този старомоден ценностен разпад.
Но както Римската империя не е разрушена за един ден, по този начин и Римският контракт от 1957 година не подсказва този протичащ се пред очите ни ценностен разпад. Затова дано в резюме проследим по какъв начин се развиват европейските полезности от първия контракт за първото европейско обединяване – Европейската икономическа общественост (ЕИО) в Рим през 1957 – до Лисабонския контракт през 2009 година Договорът за основаване на Европейска икономическа общност е подписан (за неустановен срок) в Рим през 1957 година, заради което става прочут като Римския контракт. Той влиза в действие от 1 януари 1958, а практическото му осъществяване почва от 1 януари 1959.
Европейска икономическа общност е учредена само като стопански съюз за основаване на единна икономическа територия – Общ пазар. С Римския контракт се слагат единствено и само стопански цели и задания за тяхното реализиране. В този контракт всичко е единствено бизнес. Никъде не се приказва за полезности. Никъде не се приказва за нравственос и морал, камо ли пък да се загатва за еднополови бракове или за промяна на модела на семейство от мъж и жена, или за отваряне на вратите на Европейска икономическа общност за мигранти.
И въпреки всичко, годината е към момента 1957, джендър-идеологията занапред следва да бъде зачената.
Междувременно нещата търпят развиване. В преамбюла на подписания през 1992 година Маастрихтски контракт, с който се основава днешният формат на Европейски Съюз, се появяват следните изречения-мотиви от името на 12-те страни основателки: „ КАТО ПОТВЪРЖДАВАТ своята обвързаност към правилата на свободата, демокрацията и зачитането правата на индивида и главните свободи, както и правилото на правовата страна, КАТО ПОТВЪРЖДАВАТ, че зачитат главните обществени права, избрани в Европейската обществена харта, подписана в Торино на 18 октомври 1961 година и в Хартата на Общността за главните обществени права на служащите от 1989 година, КАТО ЖЕЛАЯТ да задълбочат солидарността сред своите нации, при ценене на тяхната история, просвета и обичаи “.
Демокрация, независимост, права и свободи на индивида – несъмнено, само че! В комбиниране със зачитането на историята, културата и традициите на народите и страните, подписващи Договора за Европейски Съюз в Маастрихт. Дотук – по-скоро добре. Добър баланс на самостоятелни свободи и национални култури и обичаи.
Лукавостта на „ правата на индивида “ обаче не стопира дотук. През 2007 година е подписан Лисабонският контракт, появил се вместо отхвърления през 2005 година на референдуми в Холандия и Франция Договор за европейска Конституция. Влязъл в действие през 2009 година, в Лисабонския контракт е прибавен следния текст – член 1а: „ Съюзът се основава на полезностите на ценене на човешкото достолепие, на свободата, демокрацията, равенството, правовата страна, както и на зачитането на правата на индивида, в това число правата на лицата, които принадлежат към малцинства. Тези полезности са общи за държавите-членки в общество, чиито характерности са плурализмът, недискриминацията, толерантността, справедливостта, солидарността и равенството сред дамите и мъжете. “
Този явно левичарски неолиберален, явно джендърски метод и то в одобрения в България основателно отрицателен, „ истанбулски “ смисъл на понятието „ джендър “ – внася объркващ подтекст в този в допълнение включен текст. Какво му е неприятното или какво му е неразбираемото на текста от Маастрихт: „ КАТО ПОТВЪРЖДАВАТ своята обвързаност към правилата на свободата, демокрацията и зачитането правата на индивида и главните свободи, както и правилото на правовата страна “. Кое постанова експлицитното включване на текста за „ правата на лицата, които принадлежат към малцинства “? И в случай че се резервира тази наклонност на уточнение, в някой от идващите версии на Договора за Европейски Съюз дали няма да бъдат категорично изброени лесбийките, гейовете, бисексуалните, транссексуалните, интерсексуалните и каквито други джендъри са се появили през това време? А за какво не ги изброят и поименно?!
И в действителност тези „ малцинства “ не са ли под закрилата на „ правата на индивида и главните свободи “? И за какви малцинства става дума в този случай, откакто в Европа няма систематични проблеми със спазването на правата на етнически или религиозни малцинства? Очевидно левите и либералите, под благосклонния взор на Европейската национална партия, са добавили и още един текст в Маастрихтския контракт, съгласно който „ Европейски Съюз се бори против общественото изключване и дискриминациите и предизвиква обществената правдивост и протекция, равенството сред дамите и мъжете, солидарността сред поколенията и отбраната на правата на детето “.
Каква е тази неразбираема „ правозащитна “ логичност? Вместо свободно икономическо пространство и поощряване на конкуренцията – заповядайте един чисто нов неолиберален джендър-фашизъм. Заповядайте всевъзможни „ Истанбулски конвенции “, всевъзможни наложителни джендър-идеологии, и всевъзможни днешни и утрешни извратености, облечени в юридическа форма. Добре пристигнали в пред-християнската епоха – това ни споделят от Брюксел. Джендърският напън над България се осъществяваше точно през „ засиленото съдействие “ в региона на външните работи и правораздаването. И ще продължи да се постанова оттова – напън в интерес на анонимни елити в Брюксел и Страсбург и втръснали до простащина неолиберални прислужници в София, зад всички от които наднича сянката на Сорос.
Затова през днешния ден поражда въпроса – Министерството на външните работи на Република България дали не се е трансформирало в Министерство на вътрешните работи на Джордж Сорос? Дали Министерството на правораздаването на Република България не е на път да стане дисциплиниран инструмент за подмолно налагане – без никакво разискване! – на всевъзможни малоумни наставления и конвенции като Истанбулската? Колко други „ пожелателни “ джендър-директиви са подписани, без даже да знаем?
Всички тези въпроси би трябвало да получат отговор. Защото публичната толерантност към сходно биполярно разстройство в институционалното държание ще изчерпи своя предел. Институциите на националната страна би трябвало да пазят първо ползите на своя народ. Недопустимо е джендър-идеологията да влиза като вкъщи си през необятно отворените порти на системата на външните работи и системата на правораздаването. Както и през доверени лица – в системата на образованието.
Това е недопустимо за голямото болшинство от българския народ.
Неприемливо е от позиция на:
– религия в Бог
– обич към България и родовите обичаи
– обвързаност към фамилията от мъж и жена
– увереност, че възпитанието на децата е изключителна функционалност първо и на първо място на родителите, и едвам по-късно на просветителната система.
Това би трябвало да бъде спряно. И ще бъде спряно – с привличане на публичното внимание върху невралгичните точки в институциите и с напън на публичното мнение върху джендър-пипалата в системите на външните работи, правораздаването и изключително – образованието.
БОРД против джендър-идеологията и национална опозиция на всички равнища – цялостна готовност на имунната система на обществото ни. Решаващият конфликт е през май 2019 година, когато следва историческата борба за България и за бъдещето на децата ни. Защото успеха за България минава през борбата за Европа.
(От блога на създателя – urumov.bg – със съкращения)
Изключителен образец за национално достолепие – това бе успеха на България над Истанбулската спогодба. Едно изключение на фона на европейския ценностен разпад, което прави чест на България даде образец на воля за образ! Ние декларирахме пред целия свят: „ Харесваме се доста повече такива, каквито сме – спрямо тези, в каквито неолибералната идеология желае да ни трансформира. Отдавна не имаме вяра на анонимните брюкселски служители и в този момент е моментът да им кажем какво мислим за тях и за техните налудничави теории “.
Това бе преден конфликт на две разнообразни ценностни пространства.
Това бе български народен принос за събуждането на Европа и за връщането й към нейните християнски корени, полезности и стандарти.
Победа на елементарните хора над брюкселските елити.
Победа на човечността над лудостта.
Победа на бай Яне от Луковит над бай Юнкер от Люксембург.
Победа на чичо Данчо от Криводол над чичо Жозеф Дол от Брюксел.
Победа на здравия български разсъдък над аморфната идеологическа налудност.
Победа в една тежка борба на противостоящи полезности.
Защото точно полезностите – това е разграничителната линия в Европа.
Ценностите се оказаха най-слабото свързващо звено в Европейския съюз и тъкмо в тези области стартира забележим разпад. Лесно е да се скъсат връзки, които в никакъв случай не са били създавани. Това е очевидно най-много в региона на така наречен права на индивида, трансформирали се в церемониал на перверзност и откровена морална низост. Поне от естествената, източноевропейска позиция, несъмнено. В Западна Европа очевидно са по-развити, по-широкоскроени, по-по-най. Ние тук, популярност Богу, изоставаме от този старомоден ценностен разпад.
Но както Римската империя не е разрушена за един ден, по този начин и Римският контракт от 1957 година не подсказва този протичащ се пред очите ни ценностен разпад. Затова дано в резюме проследим по какъв начин се развиват европейските полезности от първия контракт за първото европейско обединяване – Европейската икономическа общественост (ЕИО) в Рим през 1957 – до Лисабонския контракт през 2009 година Договорът за основаване на Европейска икономическа общност е подписан (за неустановен срок) в Рим през 1957 година, заради което става прочут като Римския контракт. Той влиза в действие от 1 януари 1958, а практическото му осъществяване почва от 1 януари 1959.
Европейска икономическа общност е учредена само като стопански съюз за основаване на единна икономическа територия – Общ пазар. С Римския контракт се слагат единствено и само стопански цели и задания за тяхното реализиране. В този контракт всичко е единствено бизнес. Никъде не се приказва за полезности. Никъде не се приказва за нравственос и морал, камо ли пък да се загатва за еднополови бракове или за промяна на модела на семейство от мъж и жена, или за отваряне на вратите на Европейска икономическа общност за мигранти.
И въпреки всичко, годината е към момента 1957, джендър-идеологията занапред следва да бъде зачената.
Междувременно нещата търпят развиване. В преамбюла на подписания през 1992 година Маастрихтски контракт, с който се основава днешният формат на Европейски Съюз, се появяват следните изречения-мотиви от името на 12-те страни основателки: „ КАТО ПОТВЪРЖДАВАТ своята обвързаност към правилата на свободата, демокрацията и зачитането правата на индивида и главните свободи, както и правилото на правовата страна, КАТО ПОТВЪРЖДАВАТ, че зачитат главните обществени права, избрани в Европейската обществена харта, подписана в Торино на 18 октомври 1961 година и в Хартата на Общността за главните обществени права на служащите от 1989 година, КАТО ЖЕЛАЯТ да задълбочат солидарността сред своите нации, при ценене на тяхната история, просвета и обичаи “.
Демокрация, независимост, права и свободи на индивида – несъмнено, само че! В комбиниране със зачитането на историята, културата и традициите на народите и страните, подписващи Договора за Европейски Съюз в Маастрихт. Дотук – по-скоро добре. Добър баланс на самостоятелни свободи и национални култури и обичаи.
Лукавостта на „ правата на индивида “ обаче не стопира дотук. През 2007 година е подписан Лисабонският контракт, появил се вместо отхвърления през 2005 година на референдуми в Холандия и Франция Договор за европейска Конституция. Влязъл в действие през 2009 година, в Лисабонския контракт е прибавен следния текст – член 1а: „ Съюзът се основава на полезностите на ценене на човешкото достолепие, на свободата, демокрацията, равенството, правовата страна, както и на зачитането на правата на индивида, в това число правата на лицата, които принадлежат към малцинства. Тези полезности са общи за държавите-членки в общество, чиито характерности са плурализмът, недискриминацията, толерантността, справедливостта, солидарността и равенството сред дамите и мъжете. “
Този явно левичарски неолиберален, явно джендърски метод и то в одобрения в България основателно отрицателен, „ истанбулски “ смисъл на понятието „ джендър “ – внася объркващ подтекст в този в допълнение включен текст. Какво му е неприятното или какво му е неразбираемото на текста от Маастрихт: „ КАТО ПОТВЪРЖДАВАТ своята обвързаност към правилата на свободата, демокрацията и зачитането правата на индивида и главните свободи, както и правилото на правовата страна “. Кое постанова експлицитното включване на текста за „ правата на лицата, които принадлежат към малцинства “? И в случай че се резервира тази наклонност на уточнение, в някой от идващите версии на Договора за Европейски Съюз дали няма да бъдат категорично изброени лесбийките, гейовете, бисексуалните, транссексуалните, интерсексуалните и каквито други джендъри са се появили през това време? А за какво не ги изброят и поименно?!
И в действителност тези „ малцинства “ не са ли под закрилата на „ правата на индивида и главните свободи “? И за какви малцинства става дума в този случай, откакто в Европа няма систематични проблеми със спазването на правата на етнически или религиозни малцинства? Очевидно левите и либералите, под благосклонния взор на Европейската национална партия, са добавили и още един текст в Маастрихтския контракт, съгласно който „ Европейски Съюз се бори против общественото изключване и дискриминациите и предизвиква обществената правдивост и протекция, равенството сред дамите и мъжете, солидарността сред поколенията и отбраната на правата на детето “.
Каква е тази неразбираема „ правозащитна “ логичност? Вместо свободно икономическо пространство и поощряване на конкуренцията – заповядайте един чисто нов неолиберален джендър-фашизъм. Заповядайте всевъзможни „ Истанбулски конвенции “, всевъзможни наложителни джендър-идеологии, и всевъзможни днешни и утрешни извратености, облечени в юридическа форма. Добре пристигнали в пред-християнската епоха – това ни споделят от Брюксел. Джендърският напън над България се осъществяваше точно през „ засиленото съдействие “ в региона на външните работи и правораздаването. И ще продължи да се постанова оттова – напън в интерес на анонимни елити в Брюксел и Страсбург и втръснали до простащина неолиберални прислужници в София, зад всички от които наднича сянката на Сорос.
Затова през днешния ден поражда въпроса – Министерството на външните работи на Република България дали не се е трансформирало в Министерство на вътрешните работи на Джордж Сорос? Дали Министерството на правораздаването на Република България не е на път да стане дисциплиниран инструмент за подмолно налагане – без никакво разискване! – на всевъзможни малоумни наставления и конвенции като Истанбулската? Колко други „ пожелателни “ джендър-директиви са подписани, без даже да знаем?
Всички тези въпроси би трябвало да получат отговор. Защото публичната толерантност към сходно биполярно разстройство в институционалното държание ще изчерпи своя предел. Институциите на националната страна би трябвало да пазят първо ползите на своя народ. Недопустимо е джендър-идеологията да влиза като вкъщи си през необятно отворените порти на системата на външните работи и системата на правораздаването. Както и през доверени лица – в системата на образованието.
Това е недопустимо за голямото болшинство от българския народ.
Неприемливо е от позиция на:
– религия в Бог
– обич към България и родовите обичаи
– обвързаност към фамилията от мъж и жена
– увереност, че възпитанието на децата е изключителна функционалност първо и на първо място на родителите, и едвам по-късно на просветителната система.
Това би трябвало да бъде спряно. И ще бъде спряно – с привличане на публичното внимание върху невралгичните точки в институциите и с напън на публичното мнение върху джендър-пипалата в системите на външните работи, правораздаването и изключително – образованието.
БОРД против джендър-идеологията и национална опозиция на всички равнища – цялостна готовност на имунната система на обществото ни. Решаващият конфликт е през май 2019 година, когато следва историческата борба за България и за бъдещето на децата ни. Защото успеха за България минава през борбата за Европа.
(От блога на създателя – urumov.bg – със съкращения)
Източник: trud.bg
КОМЕНТАРИ