По време на президентската кампания през 2016 г. трудно можеше

По време на президентската акция през 2016 година мъчно можеше да се дефинира по какъв начин тъкмо би изглеждал един мандат на Румен Радев. Към оня миг неговата същина се беше трансформирала в огромната вяра на Българска социалистическа партия и Корнелия Нинова за връщане във властта и за една дълго мечтана победа против ГЕРБ и Бойко Борисов. В този смисъл и Румен Радев сякаш нямаше лична същина. Неговото политическо държание се припокриваше напълно с догмите на левица, с нейната изразителност и с нейните политически цели. Президентът Радев трябваше да павира пътя към оставката на държавното управление „ Борисов-2 “ и към министър-председател в лицето на Корнелия Нинова. И, в действителност, успеха в двата тура на президентските избори, изключително на втория с разлика от 800 000 гласа, трансформираха политическата картина в страната, изпратиха партиите на нови парламентарни избори, които обаче не донесоха по този начин стремежи подем за социалистическата левица. Бойко Борисов завоюва безапелационно парламентарните избори, а обединението на ГЕРБ и „ Обединени патриоти “ изкара цялостен управнически мандат, първият подобен от времето на Тройната коалиция. Бихме могли единствено да гадаем какъв би бил мандатът на Радев, в случай че беше съвпаднал с цялостен управнически мандат на Българска социалистическа партия с министър председател Корнелия Нинова. Дали неговото държание ще се репликира по метода, по който той действаше по отношение на държавното управление „ Борисов-3 “ и парламентарното болшинство в 44-то Народно заседание? И въпреки всичко, Румен Радев имаше два вероятни пътя, които да избере след съставянето на кабинета „ Борисов-3 “. Първият включваше политическо помиряване и действително встъпване в ролята на държавен глава по метод, по който повелява настоящата Конституция – като президент, който да въплъщава единството на нацията, да има обединителна и балансираща функционалност, да бъде същинска „ неутрална власт “, по смисъла, който е заложен в институцията. Вторият беше продължение на предизборната акция, само че към този момент не от „ Позитано “ № 20, а от „ Дондуков “ № 2, а точно – политически офанзиви, политизиране на конституционния инструментариум на президентството, основаване на спорове и напрежение сред обособените управляващи и институции за да бъде оправдана някаква самоналожена на себе си роля на „ коректив “. Румен Радев избра втория път. Периодът от пролетта на 2017 година до края на 2019 година не даде на президентa някаква значима социална обстановка, в която той да прояви мечтаната си същина. Икономиката на страната се усилваше със важен ритъм, приходите растяха, нямаше нови мигрантски талази, обществото беше упоено от спокоен, кротичък и спокоен живот на това, което го очакваше през 2020-2021 година През този интервал Румен Радев сполучливо съумя да обезсмисли инструмента на президентското несъгласие, налагайки рекорден брой вета с политическа мотивация за да основава някакво противоборство. Те не изпълняваха смисъла и функционалността на ветото, а точно да пазят някакъв публичен интерес посредством приканване на депутатите още веднъж да обмислят признатото от тях законодателство и при нужда да го поправят. Тяхната функционалност беше напълно политическа. Редовно станаха „ обръщенията към нацията “. Румен Радев „ милитаризира “ ефира на Българска национална телевизия за своя политическа приложимост, с цел да подлага държавното управление на постоянни офанзиви. Сходно беше неговото отношение по отношение на Народното събрание. В една парламентарна република президентът намерено призоваваше Народното събрание да се разпусне и да отиде на предварителни парламентарни избори. Не по-малко комплицирани бяха връзките на Румен Радев със правосъдната власт, започвайки от върнатата във Висш съдебен съвет номинация на Георги Чолаков за ръководител на Върховен административен съд, през споровете му със самия Висш правосъден съвет до същинската война с основния прокурор. Всяко едно изявление на президента през този интервал бе пропито с духа на дребнотемието, в което той търсеше съображение, с цел да оправдае личното си политическо съществуване. Не бяха пожалени даже посланическите назначения. Румен Радев не съумя да откри нито една значима идея, в която да извърши своите конституционни отговорности в техния смисъл. Той отхвърли да се трансформира в президент. Идването на ковид в България, разрушителността на пандемията във всички сфери на публичния живот, летните митинги през 2020 година, общественото напрежение напълно прекатурнаха политическата обстановка в съвсем изпадналото в заспалост през последните години общество. Трудните времена кардинално основават мощни водачи, които са способни да преведат страните си през морето на тествания и да го доведат до спокойни крайбрежия. Христоматиен образец за това са Уинстън Чърчил и Франклин Делано Рузвелт. На фона на световната пандемия и произлизащите от нея проблеми, беше разумно президентът да свика най-малко един път Консултативния съвет по национална сигурност, който за финален път заседава през януари 2020 година с оглед обстановката с Иран. КСНС не беше свикван година и половина, президентът намерено се майтапеше с пандемията и даже артикулира тезата, че статистиката с болните се манипулира от настоящото държавно управление. След юли 2020 година президентът се нарежда за същинска окопна война против ръководещата коалиция и Народното събрание. Единението беше сменено с тотална борба и основаване на отровна социална среда. Ситуацията след изборите на 4 април 2021 година сподели, че ще е належащо назначението на служебно държавно управление, ще се върви към чести парламентарни избори в границите на една година и че президентската институция би трябвало да извърши за държавното ръководство. Отговорността за управлението на страната падна върху президента Радев. Но още веднъж последва противоположното. Назначеното служебно държавно управление отхвърли да управлява, а избра наложената от президента линия – проверка за търсене на учредения за политически кавги и намаляване на президентските съперници. В 46-то Народно заседание по самодейност на президента служебното държавно управление прокара безусловно политическа актуализация на бюджета, която цели да усили единствено възможностите за неговото преизбиране. Президентът оказваше неприемлив от позиция на Конституцията напън върху Народното събрание с слагане на условия за приемане на съответно законодателство. Липсата на водачество беше сменена с обилие от управническа уязвимост, непрестанно оправдаване с други фактори и отправяне на обвинявания. В нашето общество и политическо пространство постоянно се чуват гласове в поддръжка на президентска република като опция на парламентарната форма на ръководство. Доколко обаче причините за такава смяна имат годност, след последните пет години на президента Радев, човек, който изпразни от наличие и смисъл президентската институция и политизира нейните конституционни пълномощия за гонене на персонални цели? Би ли могъл някой да уточни някакво значимо постижение на президентския мандат на Румен Радев? Ако си представим хипотетично, че един директно определен президент би трябвало да има повече пълномощия и даже надзор над изпълнителната власт, то не се ли намираме в този момент в такава обстановка? Румен Радев има безспорен надзор над изпълнителната власт и може във всеки един миг да смени който и да е длъжностен министър. С един, единствен декрет. Дори и министър-председателя. И резултати от косвеното приложение на тази форма на ръководство няма. В този смисъл и президентският мандат на Румен Радев няма нищо значимо като завещание. Той не може да се впише в ролята на политически балансьор, каквато си беше избрал Георги Първанов. Не съумя да се трансформира в народен водач, какъвто беше Петър Стоянов, изключително в интервала 1996-1997 година Радев не съумя да доближи до доктор Желю Желев. Той не съумя да стане президент. Димитър Стоянов, коментар особено за
Димитър Стоянов е правист, специализиращ в региона на конституционното право и административното право и развой. В интервала 2017-2021 година е специалист в тази област към политическия кабинет на вицепремиера по правосъдната промяна. Автор е на изявления по правна, историческа и външнополитическа тема.