„Хъшът”, устремен към доброто и любовта - Валери Йорданов представя своята първа книга
По време на празниците на изкуствата „ Аполония в Созопол, на 31 август, в сряда, един от най-талантливите ни и забавни артисти Валери Йорданов ще показа дебютната си книга " Гризачи ", издадена от „ Колибри ”.
„ Хъшът ” Валери Йорданов е артист, сценарист и режисьор. Познат е на необятната аудитория с десетки изяви в киното и на театралната сцена. Една от знаковите му функции бе в паметния театър на Александър Морфов „ Хъшове ”. За превъплащението си в ролята на " немилия-недраг " патриот Бръчков, Валери Йорданов получи почетната премия Аскеер за основна мъжка роля.
За ролята на Бръчков бе отличен с АСКЕЕР`2005 и Наградата на Фондация „ Иван Димов " за млад артист, за ролята на Нино има ИКАР`2017, както и ИКАР `2021 за ролята на Рамадан Дервишов в спектакъла „ Караконджул “.
През 2009 година прави дебют като сценарист и режисьор в киното дружно с Иван Владимиров с кино лентата " Кецове ".
През този сезон можете да гледате Валери Йорданов в спектаклите “Хъшове ”, “С любовта смешка не трябва ”, “Дон Жуан ”, “Ничия земя ”, “Опит за хвърчене ”, “Братя Карамазови ”, “Караконджул ”.
Талантливият актьор след броени дни демонстрира на публиката си нова страница от мнопластовите си способности – своята книга, въодушевена от същински истории, разказвани му от първо лице от деца и дядовци. „ Героите му имат свои пълнокръвни прототипи, хора, от които създателят се е възхищавал като дете: сурови в тестванията, само че и раними, по мъжки смели, само че мъдри, тъгуващи, обичащи... Чудаци. Светът е уловен през погледите на изстрадания опит и на детската сензитивност, свързващи се в пространство, където понятията " фамилен корен ", " чест ", " достолепие " и " обич " са в основата на живота. Дядовци и внучета влизат в самобитен сантиментален разговор, чертаещ дълбинната, непрекъсната линия на съществуването ", разясняват издателите.
Самият Валери Йорданов, който е възпитаник на огромния и доста обичан български артист Стефан Данаилов-Ламбо, преди време в ефира разяснява една своя поредна номинация по този начин:
„ „ Караконджул “ е специфична тематика за мен – всеки се бори самичък със своя караконджул. Този знак го одобрявам, той не те оставя на мира, желае да направиш нещата по- добре ”.
Нямам грам подозрение, че той постоянно изпипва нещата си добре и разказите му няма да отстъпват по гений и ентусиазъм на многочислените му изяви в театъра и киното.
Затова да пожелаем Бон късмет на индивида, насочен към положително и по-доброто!
От издателство „ Колибри ” предоставиха в задатък за читателите ни описа
ВÀМПИР
Пак ме лъхна тази тънка миризма... На домакински сапун, колосан чаршаф, безкръвна сива плът и малко тамян. Звучи ужасно, само че ми беше прелестно. Не знам за какво, само че в детството ми моята обичана баба ме водеше на всички погребения в селото. За ръка, от доста дребен... Добре изкъпан, подстриган и сресан на път, помагах в реденето на цветята, в оправянето на яката и ризата на починалия, в подаването на свещите и даже припявах безшумно от време на време с попа, поради което той ми хвърляше скрити и ядосани погледи. Веднъж дори ми изшътка, само че аз продължих да пея безшумно и прилежно, с грижа и почит, без да му обръщам внимание. Тогава имах възприятието, че съм художник... съвсем като Бог. Но не мислех, че това ще работя, като порасна.
Хората на погребенията постоянно плачат, вият или клякат по земята, а аз това не го разбирам. Уж безшумно си подсмърчаше някоя вуйна, а изведнъж – вик и писък, все едно преди малко му се е случило умирането на починалия, а не преди два-три дни. И все едно ще го върнат с ревове... Та нали в ковчега лежеше някой остарял човек, смалил се и се изменил дотолкоз, че от пръв взор ти излиза наяве, че него към този момент го няма там, вътре. Че му е олекнало и... където и да е отишъл, надали му е прелестно да слуша тези неистови викове. „ Изживял си го е “, ми споделяше баба, „ Изпил си е и канелката “, ми споделяше дядо, само че на мен ми ставаше малко ужасно, а след това и смешно от виенето и тръшкането на роднините... Искаше ми се да им изшъткам, както попът изшътка на мен... или да ги накарам да се ухилен.
Разбира се, случваха се от време на време и „ по-весели “ погребения, над които разсъждавах по-късно. Като това на сестрата на чичо Милчо – вуйна Цена, която беше паднала от трийсетметровия си кран върху арматурите. Без гащи... Или на дребния Върбанчо, който го откриха след три дни, щото се беше удавил в кацата с джибри. С нахапан краден суджук в ръката... Или на бате Гелми Бомбето, който, откакто се напиеше, крещеше из селото, че ще замине за София, и скачаше от Сивия мост в плитката бара. Четири пъти го направи... и оживя! А когато в действителност потегли за София, подаде се с новото си бомбе на вратата на влака да помаха на пияните си другари и... един семафор му отнесе главата. „ Замина “ заедно с бомбето... Навремето и на тримата ковчезите бяха затворени, тъй като, както ми изясни тогава баба, „ Така треб’ало! “. Дядо ми сподели: „ К’во да им гледаме, нали си ги знаем? “, а комшийката ни, кака Пeтра, по-късно ми подшушна: „ Бeха си вàмпири! Като нaзе... “. Усмихна ми се и аз ѝ се ухилих благо, макар че ушите ми пламнаха и не разбрах за какво.
Много го обичах житото – сладкото, дето го раздаваха за „ Бог да прòсти “. Не знам за какво, само че най го обичах, когато кака Петра ми го подадеше и ми намигнеше. Тя също като мен помагаше в множеството погребения. Имаше си специфична тясна тъмна рокля за случая и постоянно идваше с нея, макар че си нямаше баба, която да я води за ръката и да ѝ зализва със захар косата. Кака Петра беше висока, с черни очи и „ здрав кокал “, както споделяше моята баба, и постоянно усмихната. А дядо сподели един път тихичко, че имала и „ огромни твърди погачи “, само че не го разбрах. Като я видех заран до нечий ковчег, някаква неразбираема, доста лека топлота ме погалваше зад врата и по шията и леко се спускаше, гъделичкайки ме като перце от гугутка, надолу, в стомаха. Не знаех какво е това „ перце “, само че доста си го харесвах, криех го и поради него продължих да припявам, когато попът ми изшътка. Тогава кака Петра ми се усмихна и аз отново го усетих. Върнах ѝ с блага усмивка и вложих всичките си сили да не погледна две педи под белите ѝ зъби и трапчинката на бузата ѝ. Тогава взех решение, че като порасна, ще се оженя за нея. Исках да я обрисувам цялата, както е основана, и се усещах като художник... съвсем като Бог… който го е позор.
Вчера кака Петра умря. Няма да отида на погребението ѝ. От един час съм се заключил в бараката, баба ми подвикна извън да излизам и да се обличам и че ковчегът щял да бъде затворен, а кака Петра щяла да ми се разсърди на оня свят. „ Ще е затворен, щото е вàмпир! – извиках и се разплаках. – Пада ѝ се! Няма да вървя, да ми се сърди, колкот’ ще! “. Изнизах се гневен през дребното прозорче под тавана, ожулих колянотo си на асмàта и след това тичах и плачех... не знам какъв брой дълго тичах.
Отдясно на мен към този момент се точеше Искъра – най-голямата и буйна река, която съм виждал през целия си осемгодишен живот. По брега ѝ се редяха тополите, натежали от жегата и шума на водата, а сред тях и мен се беше ширнало голямо поле с прясно ожъната царевица. Затичах по него... Жегата беше напукала почвата и буците пръст стърчаха озъбени като остри камъни. Спънах се в тях няколко пъти и краката ми плуваха в кръв. Плачех, само че не от болежка, а от гняв, и не поглеждах през рамо към селото, което от дълго време се беше отдалечило обратно. „ Ще видите вие... Всичките! “, си обещавах мислено и не спирах да търча в горещия въздух, буци и прахуляк, сред реката и мен, а босите ми крайници се забиваха в буците, които също се забиваха в тях. За мене лятото свърши.
Водата под мен се въртеше. Беше направила бездънен вир и подмол под брега, а тъмната сянка от тополите пречеше да се види дали рибата там стои на едно място, или търси храна по дъното. „ Сигурно е на място... в тая горещина... “, помислих си и хвърлих пръчката, с която рисувах от час във водата. Бях се отказал, само че не знаех по какъв начин ще се прибера и какво ще изяснявам у дома. Стана ми хладно от сянката и водата под нея. Двете момчета ме сепнаха с появяването си. Не ги познавах, а и те се изненадаха, като ме видяха. „ Здрасти, мишок “, изпръхтя шумно единият, намигна ми и ме подмина, гледайки нагоре към клоните на дърветата. Държеше дълга сопа и се движеше постепенно, сякаш броеше листата им. И двамата бяха по-стари от мен – на девет или 10 години. Вторият стъпи върху потника ми, който бях свалил преди час, с цел да се давя, и се ухили. Посочи на другия нагоре с ръка и подвикна: „ Ето ги гадовете! “. Погледнах натам и в този момент забелязах дребната топка от черни скършени клончета, която висеше над главата ми. Баткото, който ме назова „ мишок “, се изсмя неприятно, ускори се, отскочи от чатала на дървото и със размах удари дребната топка с тоягата си. Тя се откачи от клона и меко тупна в краката ми, а от нея се изсипаха две розови фъстъчести телца. Приличаха на дребни гумени играчки. И на Извънземното, което баба ме заведе да виждам в градското кино преди две седмици... Телцата се раздвижиха и разбрах, че са живи. Имаха си подути очи и коремчета, главичките им бяха плешиви и грозни и безпомощно махаха с късите си безпери крилца. Едното момче бързо стъпи върху тях и звукът, който се чу под крайници му, затисна гърлото ми, удари ме в гърдите и аз изкрещях: „ Какво правиш бе, урод! “. Той ме погледна усмихнат и завъртя крайници си, с цел да довърши стореното. Червата на пиленцата излязоха и се смесиха с калта, а аз започнах да го блъскам с дребните си ръце, да викам обиди и да рева... Голям пердах ядох този следобяд! Най-големия... за осемгодишния ми житейски опит.
Огънят догаряше и до него лежаха два полуизгорели картофа. Носът, устата и под окото ми вляво доста ме болеше, само че продължавах ядосано да виждам кръвта по ръката си. Беше засъхнала героично по кокалчетата и се чудех какво ще изяснявам на баба, като ми види физиономията. Батковците си бяха тръгнали. Преди това пекоха картофи, успокоиха ме и ме нахраниха, а единият от тях дълго ми обясняваше, че тези птички били „ вредители “. Ползваше думи, които не разбирах, само че кимах и мълчах, тъй като, така или инак, към този момент бях обичай. Били свраки, били „ безполезни и нездравословни “, пречели на другите и ядели „ всичко и всички “. И затуй трябвало да им се „ понижи популацията “ – по този начин му бил споделил татко му. „ Че татко ти да не е Господ... Да понижава „ пулации “? “, му споделих нестабилно, той ме загледа, подаде ми потника да си избърша кръвта от носа и двамата станаха да си вървят. „ То по тоя ред на мисли... – измърморих – и ние сме свраки... Ама няма кой да ни стъпче. “ Баткото се изхили, уточни с пръст към небето и сподели безшумно: „ Има “. Бръкна в джоба си и ми подаде прясно направена прашка. От бук, обгорена на плам, с бял ластик от ръкавица на тролейбусен водач и с медна тел за декорация по дръжката. Професионална работа... Е за такава мечтаех от предишното лято! „ От мен – за теб – сподели ми. – Пази се, мишок. “ И си потеглиха.
Гледах дълго прашката. Стоеше в кървавата ми ръка като... картина. Беше съвършена…! И усетих, че ще желая да я променя – да донавия още медна тел, да намажа с масло белите ѝ ластици и най-после да гравирам на нея буквичката „ П “ – с цел да е единствено моя. Стиснах съкровището си в ръка и потеглих по реката. Ще уцеля с моята прашка доста жаби и ще сготвя вкусно нежните им бутчета. Кака Петра ми сподели преди време, че гледала във френски филм, на който след това баба ме заведе, че са доста вкусни, „ огромен деликатес “ ги назова... Тази вечер ще си поговоря отново с кака Петра. Ще ми пристигна на посетители, преди да заспя, иска ми се усмихне и аз... няма да се срамя. Ще ѝ ги сготвя жабешките бутчета нежни и ще ѝ ги подредя красиво, нежно и вечно. Като художник... съвсем като Бог.
„ Хъшът ” Валери Йорданов е артист, сценарист и режисьор. Познат е на необятната аудитория с десетки изяви в киното и на театралната сцена. Една от знаковите му функции бе в паметния театър на Александър Морфов „ Хъшове ”. За превъплащението си в ролята на " немилия-недраг " патриот Бръчков, Валери Йорданов получи почетната премия Аскеер за основна мъжка роля.
За ролята на Бръчков бе отличен с АСКЕЕР`2005 и Наградата на Фондация „ Иван Димов " за млад артист, за ролята на Нино има ИКАР`2017, както и ИКАР `2021 за ролята на Рамадан Дервишов в спектакъла „ Караконджул “.
През 2009 година прави дебют като сценарист и режисьор в киното дружно с Иван Владимиров с кино лентата " Кецове ".
През този сезон можете да гледате Валери Йорданов в спектаклите “Хъшове ”, “С любовта смешка не трябва ”, “Дон Жуан ”, “Ничия земя ”, “Опит за хвърчене ”, “Братя Карамазови ”, “Караконджул ”.
Талантливият актьор след броени дни демонстрира на публиката си нова страница от мнопластовите си способности – своята книга, въодушевена от същински истории, разказвани му от първо лице от деца и дядовци. „ Героите му имат свои пълнокръвни прототипи, хора, от които създателят се е възхищавал като дете: сурови в тестванията, само че и раними, по мъжки смели, само че мъдри, тъгуващи, обичащи... Чудаци. Светът е уловен през погледите на изстрадания опит и на детската сензитивност, свързващи се в пространство, където понятията " фамилен корен ", " чест ", " достолепие " и " обич " са в основата на живота. Дядовци и внучета влизат в самобитен сантиментален разговор, чертаещ дълбинната, непрекъсната линия на съществуването ", разясняват издателите.
Самият Валери Йорданов, който е възпитаник на огромния и доста обичан български артист Стефан Данаилов-Ламбо, преди време в ефира разяснява една своя поредна номинация по този начин:
„ „ Караконджул “ е специфична тематика за мен – всеки се бори самичък със своя караконджул. Този знак го одобрявам, той не те оставя на мира, желае да направиш нещата по- добре ”.
Нямам грам подозрение, че той постоянно изпипва нещата си добре и разказите му няма да отстъпват по гений и ентусиазъм на многочислените му изяви в театъра и киното.
Затова да пожелаем Бон късмет на индивида, насочен към положително и по-доброто!
От издателство „ Колибри ” предоставиха в задатък за читателите ни описа
ВÀМПИР
Пак ме лъхна тази тънка миризма... На домакински сапун, колосан чаршаф, безкръвна сива плът и малко тамян. Звучи ужасно, само че ми беше прелестно. Не знам за какво, само че в детството ми моята обичана баба ме водеше на всички погребения в селото. За ръка, от доста дребен... Добре изкъпан, подстриган и сресан на път, помагах в реденето на цветята, в оправянето на яката и ризата на починалия, в подаването на свещите и даже припявах безшумно от време на време с попа, поради което той ми хвърляше скрити и ядосани погледи. Веднъж дори ми изшътка, само че аз продължих да пея безшумно и прилежно, с грижа и почит, без да му обръщам внимание. Тогава имах възприятието, че съм художник... съвсем като Бог. Но не мислех, че това ще работя, като порасна.
Хората на погребенията постоянно плачат, вият или клякат по земята, а аз това не го разбирам. Уж безшумно си подсмърчаше някоя вуйна, а изведнъж – вик и писък, все едно преди малко му се е случило умирането на починалия, а не преди два-три дни. И все едно ще го върнат с ревове... Та нали в ковчега лежеше някой остарял човек, смалил се и се изменил дотолкоз, че от пръв взор ти излиза наяве, че него към този момент го няма там, вътре. Че му е олекнало и... където и да е отишъл, надали му е прелестно да слуша тези неистови викове. „ Изживял си го е “, ми споделяше баба, „ Изпил си е и канелката “, ми споделяше дядо, само че на мен ми ставаше малко ужасно, а след това и смешно от виенето и тръшкането на роднините... Искаше ми се да им изшъткам, както попът изшътка на мен... или да ги накарам да се ухилен.
Разбира се, случваха се от време на време и „ по-весели “ погребения, над които разсъждавах по-късно. Като това на сестрата на чичо Милчо – вуйна Цена, която беше паднала от трийсетметровия си кран върху арматурите. Без гащи... Или на дребния Върбанчо, който го откриха след три дни, щото се беше удавил в кацата с джибри. С нахапан краден суджук в ръката... Или на бате Гелми Бомбето, който, откакто се напиеше, крещеше из селото, че ще замине за София, и скачаше от Сивия мост в плитката бара. Четири пъти го направи... и оживя! А когато в действителност потегли за София, подаде се с новото си бомбе на вратата на влака да помаха на пияните си другари и... един семафор му отнесе главата. „ Замина “ заедно с бомбето... Навремето и на тримата ковчезите бяха затворени, тъй като, както ми изясни тогава баба, „ Така треб’ало! “. Дядо ми сподели: „ К’во да им гледаме, нали си ги знаем? “, а комшийката ни, кака Пeтра, по-късно ми подшушна: „ Бeха си вàмпири! Като нaзе... “. Усмихна ми се и аз ѝ се ухилих благо, макар че ушите ми пламнаха и не разбрах за какво.
Много го обичах житото – сладкото, дето го раздаваха за „ Бог да прòсти “. Не знам за какво, само че най го обичах, когато кака Петра ми го подадеше и ми намигнеше. Тя също като мен помагаше в множеството погребения. Имаше си специфична тясна тъмна рокля за случая и постоянно идваше с нея, макар че си нямаше баба, която да я води за ръката и да ѝ зализва със захар косата. Кака Петра беше висока, с черни очи и „ здрав кокал “, както споделяше моята баба, и постоянно усмихната. А дядо сподели един път тихичко, че имала и „ огромни твърди погачи “, само че не го разбрах. Като я видех заран до нечий ковчег, някаква неразбираема, доста лека топлота ме погалваше зад врата и по шията и леко се спускаше, гъделичкайки ме като перце от гугутка, надолу, в стомаха. Не знаех какво е това „ перце “, само че доста си го харесвах, криех го и поради него продължих да припявам, когато попът ми изшътка. Тогава кака Петра ми се усмихна и аз отново го усетих. Върнах ѝ с блага усмивка и вложих всичките си сили да не погледна две педи под белите ѝ зъби и трапчинката на бузата ѝ. Тогава взех решение, че като порасна, ще се оженя за нея. Исках да я обрисувам цялата, както е основана, и се усещах като художник... съвсем като Бог… който го е позор.
Вчера кака Петра умря. Няма да отида на погребението ѝ. От един час съм се заключил в бараката, баба ми подвикна извън да излизам и да се обличам и че ковчегът щял да бъде затворен, а кака Петра щяла да ми се разсърди на оня свят. „ Ще е затворен, щото е вàмпир! – извиках и се разплаках. – Пада ѝ се! Няма да вървя, да ми се сърди, колкот’ ще! “. Изнизах се гневен през дребното прозорче под тавана, ожулих колянотo си на асмàта и след това тичах и плачех... не знам какъв брой дълго тичах.
Отдясно на мен към този момент се точеше Искъра – най-голямата и буйна река, която съм виждал през целия си осемгодишен живот. По брега ѝ се редяха тополите, натежали от жегата и шума на водата, а сред тях и мен се беше ширнало голямо поле с прясно ожъната царевица. Затичах по него... Жегата беше напукала почвата и буците пръст стърчаха озъбени като остри камъни. Спънах се в тях няколко пъти и краката ми плуваха в кръв. Плачех, само че не от болежка, а от гняв, и не поглеждах през рамо към селото, което от дълго време се беше отдалечило обратно. „ Ще видите вие... Всичките! “, си обещавах мислено и не спирах да търча в горещия въздух, буци и прахуляк, сред реката и мен, а босите ми крайници се забиваха в буците, които също се забиваха в тях. За мене лятото свърши.
Водата под мен се въртеше. Беше направила бездънен вир и подмол под брега, а тъмната сянка от тополите пречеше да се види дали рибата там стои на едно място, или търси храна по дъното. „ Сигурно е на място... в тая горещина... “, помислих си и хвърлих пръчката, с която рисувах от час във водата. Бях се отказал, само че не знаех по какъв начин ще се прибера и какво ще изяснявам у дома. Стана ми хладно от сянката и водата под нея. Двете момчета ме сепнаха с появяването си. Не ги познавах, а и те се изненадаха, като ме видяха. „ Здрасти, мишок “, изпръхтя шумно единият, намигна ми и ме подмина, гледайки нагоре към клоните на дърветата. Държеше дълга сопа и се движеше постепенно, сякаш броеше листата им. И двамата бяха по-стари от мен – на девет или 10 години. Вторият стъпи върху потника ми, който бях свалил преди час, с цел да се давя, и се ухили. Посочи на другия нагоре с ръка и подвикна: „ Ето ги гадовете! “. Погледнах натам и в този момент забелязах дребната топка от черни скършени клончета, която висеше над главата ми. Баткото, който ме назова „ мишок “, се изсмя неприятно, ускори се, отскочи от чатала на дървото и със размах удари дребната топка с тоягата си. Тя се откачи от клона и меко тупна в краката ми, а от нея се изсипаха две розови фъстъчести телца. Приличаха на дребни гумени играчки. И на Извънземното, което баба ме заведе да виждам в градското кино преди две седмици... Телцата се раздвижиха и разбрах, че са живи. Имаха си подути очи и коремчета, главичките им бяха плешиви и грозни и безпомощно махаха с късите си безпери крилца. Едното момче бързо стъпи върху тях и звукът, който се чу под крайници му, затисна гърлото ми, удари ме в гърдите и аз изкрещях: „ Какво правиш бе, урод! “. Той ме погледна усмихнат и завъртя крайници си, с цел да довърши стореното. Червата на пиленцата излязоха и се смесиха с калта, а аз започнах да го блъскам с дребните си ръце, да викам обиди и да рева... Голям пердах ядох този следобяд! Най-големия... за осемгодишния ми житейски опит.
Огънят догаряше и до него лежаха два полуизгорели картофа. Носът, устата и под окото ми вляво доста ме болеше, само че продължавах ядосано да виждам кръвта по ръката си. Беше засъхнала героично по кокалчетата и се чудех какво ще изяснявам на баба, като ми види физиономията. Батковците си бяха тръгнали. Преди това пекоха картофи, успокоиха ме и ме нахраниха, а единият от тях дълго ми обясняваше, че тези птички били „ вредители “. Ползваше думи, които не разбирах, само че кимах и мълчах, тъй като, така или инак, към този момент бях обичай. Били свраки, били „ безполезни и нездравословни “, пречели на другите и ядели „ всичко и всички “. И затуй трябвало да им се „ понижи популацията “ – по този начин му бил споделил татко му. „ Че татко ти да не е Господ... Да понижава „ пулации “? “, му споделих нестабилно, той ме загледа, подаде ми потника да си избърша кръвта от носа и двамата станаха да си вървят. „ То по тоя ред на мисли... – измърморих – и ние сме свраки... Ама няма кой да ни стъпче. “ Баткото се изхили, уточни с пръст към небето и сподели безшумно: „ Има “. Бръкна в джоба си и ми подаде прясно направена прашка. От бук, обгорена на плам, с бял ластик от ръкавица на тролейбусен водач и с медна тел за декорация по дръжката. Професионална работа... Е за такава мечтаех от предишното лято! „ От мен – за теб – сподели ми. – Пази се, мишок. “ И си потеглиха.
Гледах дълго прашката. Стоеше в кървавата ми ръка като... картина. Беше съвършена…! И усетих, че ще желая да я променя – да донавия още медна тел, да намажа с масло белите ѝ ластици и най-после да гравирам на нея буквичката „ П “ – с цел да е единствено моя. Стиснах съкровището си в ръка и потеглих по реката. Ще уцеля с моята прашка доста жаби и ще сготвя вкусно нежните им бутчета. Кака Петра ми сподели преди време, че гледала във френски филм, на който след това баба ме заведе, че са доста вкусни, „ огромен деликатес “ ги назова... Тази вечер ще си поговоря отново с кака Петра. Ще ми пристигна на посетители, преди да заспя, иска ми се усмихне и аз... няма да се срамя. Ще ѝ ги сготвя жабешките бутчета нежни и ще ѝ ги подредя красиво, нежно и вечно. Като художник... съвсем като Бог.
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ