Софийското море – нелепа приумица или гениален план?
По-възрастното потомство софиянци сигурно помнят годините, в които партията е била навила на пръста си, че в столицата би трябвало да има огромен плавателен канал, по сходство на московския. До ден сегашен разногласието към софийското море още не е сподавен. Някои го назовават следващото безумство на соца, а други – гениална концепция със злополучен край.
На тази карта се вижда от кое място е трябвало да минава каналът - паралелно на Околовръстното шосе (в дъното долу на картата). Отбелязани са пристанище Младост и пристанище Павлово - с жълто-черни точки.
Най-правата права на канала- към 500 метра дълга, 20 метра необятна, 5 метра дълбока - в парка против Техническия университет в София към момента стои като историческо завещание. Данните съответстват тъкмо с тези в архитектурния проект.
...............................................................................................................
" На спирка „ Павлово " по линята на княжевския трамвай дълги години заставам един огромен надпис: „ Тук ще бъде пристанище Павлово ". Под надписа беше нарисуван корабоплавателният канал Панчарево-Павлово и бяха означени пристанищата. Зная, че някои от слушателите незабавно ще си спомнят анекдота за крокодилите, които ще се въдят в софийски води, за вицовете по какъв начин ще да превърнем лопатите в гребла, за въпроса — откакто ще имаме вода за море и канал, ще можем ли да си поливаме горе-долу и цветята. Но множеството от тях ще си спомнят за онази тъжна поредност от неделни дни, през които всеки простосмъртен жител на София трябваше да дава своя безвъзмезден труд за основаването на софийското море.
Вероятно фантазиите за видоизменение на природата са нещо доста хубаво, най-малкото подтикват въображението. Красиво е човек да си мечтае да види Голо бърдо обрасло във вековна девствена гора, или Владайската река потънала в тропическа растителност като Ропотамо, или пък Дунав, принуден да тече нагоре, по Искърското дефиле, да пресече Шопския край и влезе в коритото на Марица. Някои биха мечтали да видят в България финландски езера, други биха желали алпийски хубости, трети — портокалови дървета и маймуни. Въпреки че природата е дала на нашата земя колкото искаш хубост — рилските езера може би са по-красиви от финландските, Пирин наподобява съвсем алпийски, Кюстендилските ябълки никога не са по-лоши от портокалите, а маймуните и без смяна на природата се срещат тук и там. Затова не ми е ясно по какъв начин се бе родила у нашите партийни и държавни ръководители концепцията да имаме море край София. Съвсем не ми е ясно по какъв начин тази концепция от детинска фикция се бе трансформирала в държавна строителна стратегия, която влезе в деяние. Ако някой от новите ръководители на страната беше изискал да преместим Витоша или да зарием Владайското дефиле, това би ми се сторило може би по-оправдано от позиция на обикновено мислене. Все ми се коства, че произходът на тази Червенкова фантазия е руски. Защото един път чух на заседание следното пояснение: „ Щом Москва може да има плавателен канал, Москва-река, за какво София да няма нещо сходно! " Така че, пренасяйки всички скъпи на тях детайлности от сантименталния им живот в Съветския съюз, нашите партийни ръководители взеха решение да пренесат и Москва-река. От икономическа, техническа и естетическа позиция реализирането на тяхната фантазия за море край София беше толкоз неуместно, колкото и основаването на необитаем оазис край Пловдив. Предполагам също, че названието „ софийско море " също пристигна по линията на помпозните имена, които детски младежи обичат да произнасят, с цел да смайват близките. Бедата в цялата работа е, че такива детски младежи управляваха страната ни и притежаваха власт, с която биха могли да се опитат да развъждат крокодили във Владайската река. Слава Богу, че нямаше крокодили в Москва-река. Отгоре на всичко за цялото това мероприятие различен плащаше. Може би нещата биха звучали малко по-другояче, в случай че Политбюро, Централният комитет и другите виновни приятели сами се бяха запретнали да копаят и най-после заплатеха всички разходи по реализирането на фантазиите си. Но последното нещо, което човек може да търси у този тип хора, е възприятието за отговорност.
И по този начин, при започване на петдесетте години, при изцяло смутено стопанство, бедност, оскъдност и апетит из цялата страна, ние бяхме призовани да стартираме градежа на софийското море, което щеше да се състои от система канали и езера. Доколкото ми е известно, доста от съветваните механически експерти се бяха изказали уверено срещу тази неоправдана нелепост. Но все пак партията пусна в деяние своя мотор и тежко на този, който дръзнеше да оспорва плана. Всеки жител на огромна София беше длъжен да даде прочут брой работни дни, които варираха от 3 до 20 (доколкото си спомням). И защото съвсем всички тия хора работеха, то отбиването на ангарията изначало ставаше за сметка на почивните им дни или на годишните отпуски. Ала наподобява, че на вожда, който гореше от неспокойствие да плува с яхта от Панчарево до Павлово, това се видя прекомерно постепенно и незадоволително. Внезапно беше издадено разпореждане, което за няколко години всяко лято и есен разстройваше доста естествената работа на предприятия и институции, а точно ония, които имаха да отбиват трудови дни за канала, да вършат това в работно време. Всеки у нас си спомня хаоса, който настъпи навсякъде, когато забележителна част от чиновници и служащи биваше извеждана всеки работен ден край София, с цел да копае за фантазията на Червенков и неговите наследници. Маса гишета и значими бюра трябваше да затворят, хора, изпълняващи значими функционалности в производството, трябваше да оставят настоящата си работа и да отидат да копаят. Главната тежест падна върху служителите, които по това време бяха считани за нещо като лентяи. Ние се събирахме на избрани пунктове рано-рано заранта, по-късно пристигаха камиони, ние се качвахме и с песни пристигахме на съответното място, което представляваше някакъв обезсърчителен трап. Голямата част, несъмнено, бяха дами и девойки, които в никакъв случай през живота си не бяха хващали кирки и лопати. Резултатът от тяхната работа беше съвсем жалък. Повечето от тях по този начин стояха, приказваха си и изобщо не похващаха работа, макар настойчивите апели на съответния отговорник. Аз персонално се колебая дали междинното количество изкопана пръст по време на всички трудови дни надвишава една кофа на човек. Милиони работни дни бяха пропилени за нещо, което два багера можеха да свършат за един месец. Отгоре на всичко времето напълно не покровителствуваше концепцията за изкуственото море, постоянно валеше дъжд и сума народ се изпоразболя, тъй че след трудовите дни по работните места се показваха вместо хора медицински свидетелства. Но партийното и държавното управление настояваше. Тогава се запитах — за какво те в действителност не приложиха сериозна строителна техника, за какво не използуваха всеобщо машини! Отговорът неизбежно беше — тъй като на построяването на изкуственото море се гледаше освен като на градеж, а на първо място като на средство за тероризиране на хората, за практикуване на непрекъснат напън върху тях, за изнасилването им, за провокиране на нервните им системи, тъй като оня, който ненадейно въстанеше против тази полуда, се изпращаше на много нескончаем трудов курорт край Дунава или другаде. И би трябвало да кажа, че провокацията беше голяма, тъй като аз най-малко не познавам нито един разумен жител, който за секунда даже да е повярвал, че ще се вози на транспортен съд към София. Дори най-фанатизирани и дисциплинирани партийци мърмореха и споделяха „ На гол стомах — чифте пищови ". Някои междинни партийни ръководители, които имаха значими индустриални задания, остро възразиха против отклоняването на хората им за морското строителство. Въобще надигна се цяла вълна на разсъдъка против лудостта. Но все пак работата по каналите край София продължи. Вече съм не запомнил какъв брой години търпя това, може би седем, може би повече, тъй като беше нещо нормално да потърсите някого и да ви кажат: „ Ами той отбива трудова на канала. " Едва ли различен обект в България е провокирал повече псувни и проклятия от софийското море. Колко пъти чиновничките от предприятието, където работех, са плакали, че не могат да дадат неделите на децата си, а би трябвало да ги жертвуват поради маниащината на шепа безотговорни ръководители.
Постепенно с годините работата по каналите стартира да понижава, само че дълго време тя не спря. Партийният и вестникарският възторг за мореплаване през боянските ливади се изпари, само че хора продължаваха да се изпращат да копаят — просто по този начин, да се намират на работа, макар че надали някой вярваше в това прекачване на пръст. И по този начин нещата продължиха до началото на шестдесетте години. Спомням си добре — бях в „ Литературен фронт " този ден, когато основният редактор Гошкин с пренебрежение заяви, че инженери били разкрили, че в случай че се пуснела вода в канала Павлово-Панчарево, цяла София щяла да се издави. Каналът, който беше на по-високо равнище от града, бил пропущал, а също така имало и някакви остарели римски канали, които щели да наводнят София. И по този начин публично се постави завършек на първия акт от комунистическата трагикомедия, наречена „ софийското море ", а точно копаенето на морето. Но хората биха били огромни оптимисти, в случай че си мислеха, че с това се свършваше. Защото следваше второто деяние — „ зариването на морето ", което трябваше да бъде направено от същите ръце на елементарни и безправни хора у нас, които бяха правили копаенето. И това зариване също лиши години и провокира същите псувни и проклятия. Бях към този момент на работа в издателство, когато мои колежки отиваха да зариват. Достоевски в своите „ Записки от мъртвия дом " споделя за разнообразни санкции, налагани от шефа на сибирската каторга, някакъв майор изрод, който имал налудни хрумвания и наричал себе си „ Цар и Бог ". Каторжниците били в положение да понасят и най-трудните тествания, само че това, което бе ги смазало изцяло, било възприятието за нелепост. Ако, написа Достоевски, ни наредеха да наливаме вода в каца без дъно. Софийското море, или, в случай че щете, плавателните канали край София бяха такава каца без дъно, в която изчезнаха освен трудът и парите, само че и отговорността за тях.
И по този начин след доста години на копаене и зариване една нощ надписът на спирка „ Павлово " „ Тук ще бъде пристанище Павлово " изчезна. Както опитните криминалисти заличават ловко всички следи на осъщественото закононарушение и прикриват всички улики, по този начин и у нас през днешния ден надали ще намерите останали следи от канали, кораби и пристанища в землищата на Драгалевци, Симеоново или Дървеница.
Но едно нещо не може да бъде изличено макар времето и неспирния заглушаващ паметта писък на партийните високоговорители — спомените на хиляди и хиляди хора, които и до ден сегашен повтарят в всякакви разновидности думите на оня драгалевчанин, който, когато го запитали за какво е просрочен за работа, дал отговор:
„ Ами чеках параходо да пристигна... па като не пристигна, потеглих пешком... "
За мен тази злополучна история за „ софийското море " е изключително забележителна, тъй като по най-красноречив метод разкрива типичната безнаказаност на режима. Нека стартира с това, че в коя да е буржоазна страна сходна концепция още през цялото време щеше да бъде посрещната с ураганен огън на опозицията, щеше да бъде разнищена докрай, щяха да бъдат изнесени на показ стопанската и техническата неплатежоспособност и нейното осъществяване евентуално щеше да докара до рухване на държавното управление. У нас не стана нищо сходно. Критичните гласове, доколкото ги имаше, бяха зад вратата или под юргана. Безотговорната и продажна наша преса не обели нито дума. Въпреки че надали имаше основен редактор, който да не смяташе цялата работа за полуда. Когато партийните и всякакви други публични организации у нас през днешния ден претендират за някакъв тип почтеност, би трябвало да кажа, че историята със софийското море дамгоса и тях с неизличимия щемпел на безчестието. Нито една партийна организация не дръзна намерено да възрази против това разхищаване на човешки сили и материали. Партийният морал тук се изрази в неговия най-точен облик — заешкия. Угодничеството и сервилността от това време са злокобен предвестител за всякаква бъдеща маниащина или полуда на управлението.
Забележете — до ден сегашен под никаква форма не беше направена каква да е рецензия, самооценка или забележка във връзка с цялата история. Не бе потърсена отговорност от никого и никой не беше осъден. Чувството за отговорност, както споделих, изчезна в кацата без дъно. Това, което във всяко уважаващо себе си общество е невероятно, у нас беше в реда на нещата. Или може би още веднъж невидимите и незнайни врагове бяха отговорни?
Понякога, като си напомням проливните дъждове и мокрите до кости, свили се в калта под Драгалевци машинописки, секретарки, чертожнички, лекари, зъболекари, медицински сестри и така нататък, се запитвам: с какви очи нашите вестници подвигат аларми до небесата за това, че един продавач на кисело мляко „ леко блъснал кантара " или пък някакъв служащ отмъкнал дреболия за двайсет стотинки? С какви очи те се занимават с дребни обири, дерибейства и своеволия, а останаха изцяло слепи към една толкоз обемиста „ морска " история? Що за морал е да се търси отговорност от кондуктори, портиери и метачи за дребни прегрешения, а да се отминава едно от най-големите и безотговорни разхищения в нашия живот? За какъв тип гражданска почтеност приказват партийните пропагандатори, същите, които качваха хората в камионите на два пъти — с цел да копаят и с цел да зариват? Нямаше ли в целия Централен комитет една почтена душа да стане и да запита намерено: „ Кой ще заплати сметката? " За какво комунистическо верую ми скандират дузина поетчета, когато въздухът звънтеше от тази насмешка с цялостен народ?
А може би всички те нито знаят, нито помнят, тъй като никой от тях не бе ходил нито да копае, нито да зарива софийското море. "
Георги Марков из „ Задочните репортажи за България "
