Разказ от Бели долини, Ню Йорк
По-цивилизованата част от света не желае нашите роми, връща ни ги без извинения, без значение, че те са жители на Европейски Съюз.
Трудно ми е да схвана хора, които са живeли в Америка и не я обичат, като с това не споделям, че е съвършена. Съвършени места няма, в случай че не си решил да загърбиш цивилизацията и да живееш с природата някъде надалеч. Това сякаш към този момент най-вече се приближава до визията ми за идеален живот – несъмнено, за мен неосъществим, точно тъй като Америка с цялата й нежна и в същото време свирепа цивилизованост вечно влезе под кожата ми. От всички несправедливи светове, основани от човечеството, този ми е най-любимият.
Както не е елементарно да си българин, по този начин не е елементарно и да си американец. На кой ли по света му е елементарно, в случай че не е богат? Светът е потопен в извънредно, безкрайно благоденствие, което обаче е лимитирано за дребен брой хора. И въпреки всичко за огромна част от човечеството технологията на връзките е налична. Съответно с идването ми тук отидох да си купя телефон, тъй като iphone-ът ми е български и не работи в Америка, както и зареждачка за преносимия компютър, тъй като забравих да купя от летището трансформатор.Това е доста неприятно изнудване сред континентите. Някой ден ще загинем удушени от ненужни кабели и затрупани със остарели телефони.
Уайт Плейнс или Бели долини е типично американско предградие на половин час с влака от Гранд Сентръл в Ню Йорк. Скъса ми се копчето на палтото и отидох в химическото почистване да го зашият. Шивачката беше блага италианска вуйна, която слушаше високо италианска радиостанция. Една черна вуйна пък даваше облеклата на хората, без на някой да му прави усещане, че в магазинчето се носи тирада, която не схващат. После отидох в Уолмарт да си диря софтуерната поддръжка, без която не мога да живея – или най-малко по този начин ми се коства, до момента в който хората на Ким Чен-ун не хакнат целия свят и не ни накарат да преосмислим всичко – компютър и телефон.
„ Уолмарт “ е голяма верига продаваща храна, облекла, домашно обзавеждане, електроника на национални цени. Заразглеждах десетките телефони и проекти, решила да си купя на ниска цена телефон, който да ми прави работа, до момента в който съм тук, само че без да съм ангажирана с контракт. Намерих това, което ми трябваше. За $29.99 за апарата плюс $45 за проекта мога безкрайно да приказвам и изпращам смс-и за месец. Мрачно, само че общително момче, комбинация сред латино и бял, се зае с активацията. Озъби се на негова колежка, хубавичка латина, която го загледа: „ Какво ме гледаш, ще ме снимаш ли? “, и продължи да чака инструкциите от мобилния оператор.
Клиентите на „ Уолмарт “ в Уайт Плейнс са най-вече черни. Цените сигурно са по-ниски от всеки магазин в България. Един мой обичан крем за тяло тук коства $3.99, до момента в който аз го закупувам от Lilly за 19 лева И с всичко останало е по този начин. Животът в България е безценен.
Момчето ме попита от кое място съм, отговорих му, че съм от Европа. „ Европа ми харесва, тук не “, сподели той. Казах му, че е по-добре да си стои тук, там е скъпо. Бях застанала пред щанд с редица от телефони и разказани под тях цени и проекти. Гледах татуировките му, смъкнатите му панталони до под средата на задника, хубавото му лице на 28-годишен човек без илюзии. Вършеше си работата съзнателно, само че очите му гледаха резигнирано. Приближи дребна черна жена и посегна към един от изложените телефони. В този миг аз я погледнах полу-усмихнато и тя внезапно си дръпна ръката, усмихвайки се извинително, и сподели: „ Sorry! ”. Отговорих й с най-сърдечната си усмивка, с цел да прикрия, че се почувствах извънредно от извинението й. Абсолютно нямаше защо да ми се извинява, само че знаех за какво го направи. Стърчах над нея с растежа си от 1.74 см., добре облечена, руса, бяла и синеока. Олицетворение на „ превъзхождащата “ я бяла раса. По никакъв метод не желаех да мисли по този начин за мен, в никакъв случай не съм се чувствала такава, в никакъв случай не съм се държала по подобен метод, само че тя ми се извини за нещо, за което тя се усещаше отговорна и което не беше направила. Беше възпитана да се извинява на хора като мен, да ги гледа с подчинена, леко стресната усмивка, да се усеща дребна и беззащитна, да ги обслужва, да мълчи пред тях, да им дава път, да знае, че не трябва да пипа нещата, които те пипат сега.
Стана ми пъклен жалко. Излязох от „ Уолмарт “ с горест в сърцето си, тъй като съществува една странна и необяснима естествена обстановка, съгласно която сме основани с друг цвят на кожата. Защо?! Кому е било нужно да ни сложи в борба посред ни, борба, която колкото и да е овладяна в американското общество, продължава да съществува подтисната, тайно населяваща душите на стотици милиони хора, макар законите, макар неуморното и все по-ефективно обучение за тъждество сред расите. Не съм оптимист. Има невидима бездна сред нас.
На изхода общително ми пожела „ Приятен ден “ от инвалидната си количка мъж, болен от множествена склероза. Беше облечен в униформата на „ Уолмарт “ и вършеше работата си на посрещач с очевидно наслаждение. Това малко оправи настроението ми, само че не за дълго, тъй като си помислих за хората като него в България. За нас те са невидими. Те не могат да работят, тъй като законът за равни права на хората с увреждания в България е едвам от 2004 година, а оттогава страната не е направила доста за тях. Не ги виждаме, не ги познаваме, не ги чуваме.
За сметка на това нервността сред роми и българи става все по-неконтролируема и оня ден политик си разреши да сее слово на омразата от трибуната на Народното събрание. Доникъде няма да я докараме по този начин. Цивилизованият свят ни поддържа към този момент, само че бедността и беззаконието, които ни донесоха българските политици, ни тласкат към бездна.
Ясно е, че светът е неправдив и това не може да бъде променено, само че би трябвало да се стремим към по-цивилизованата му част. А тя не желае нашите роми, връща ни ги без извинения, безапелационно, без да я интересува, че те са жители на Европейски Съюз, които имат право да пътуват и живеят в Европа. Омразата посред ни пораства и поради това.
Циганите схващат, че белият човек, англичанин, французин или българин, просто не ги желае.
“Белият ” човек – какво ли значи „ бял “ при невероятната генетична комбинация, която всички хора представляваме? – би трябвало да направи каквото е по силите му, с цел да им помогне да се образоват, да станат конкурентноспособни, с цел да заживеят като „ бели хора “ – по този начин, както живеят черните в Америка. Това няма да стане с принуждение един към различен. Насилието единствено ражда принуждение. Политиците би трябвало да си мерят думите от трибуните, които сме им дали. Нямат право да слагат под риск етническия мир в България. И всички ние, роми, българи, евреи, сирийци, турци, би трябвало да разберем, че няма къде другаде да отидем, а би трябвало да създадем оптимално търпим живота ни дружно.
Ясно е, че настояването за обич посред ни е нереалистично, само че насилието не трябва да бъде подклаждано по никакъв метод. Преди да е станало късно. Преди бедността да е победила с яростта си, която избухне ли, опустошава всичко. И тогава тук ще останат в действителност най-бедните, най-неспособните, най-грубите, най-нечовечните, най-слабите, най-уязвимите, най-кръвожадните, най-безпощадните. Дали ще са бели, или с мрачен цвят на кожата, няма да има значение, тъй като това ще е общество на истерична, войнствена, разрушителна непоносимост.
Може би би трябвало да престанем да разчитаме единствено на правозащитните организации, а да стартираме някакви персонални акции на обучение и жестове на благосклонност. В началото може да се постанова да ни съпровожда полицията, само че мисля, че нямаме различен избор, с изключение на да станем по-активни не толкоз в даването на пари, а в търсенето на общ език. И изрично се постанова съумелите роми като Азис и Софи Маринова и останалите ромски известни персони да станат цивилен дейни. Да стартират да вземат участие в образоването на своите хора. Те имат голямо въздействие и могат доста да оказват помощ, в случай че отделят малко от времето си за благотворителна активност, която може да се показва в това да пропагандират дребните да учат и да четат. Това изисква време и изпитание, само че то не може да бъде изисквано единствено от нас, те също носят отговорност с триумфа, който всички дружно, българи и роми, сме им дали.
Разбирате, че това са мисли, подбудени от възприятие за невъзможност. Искам да мога да пазаря в България от голям магазин, в който клиентите са най-вече роми, добре облечени, чисти, с децата си, млади и остарели, с пари в джоба, и да не се опасяваме един от различен. Дано да доживея този ден. От Америка ми наподобява извънредно надалеч.
Милена ФУЧЕДЖИЕВА
www.//ploshtadslaveikov.com/
