По-ценна от стотиците тонове злато, скрити в пещери, е свободата,

По-ценна от стотиците тонове злато, скрити в пещери, е свободата, споделя създателят, нарисувал най-страшния бунтовник след мистична среща, която може да се назова и отнемане

Паметта на един народ има своя сила, само че за мен по-важното е друго – това прекарване ме накара да осъзная, че не просто рисувам, а послужвам на една памет. Това показа в изявление за Флагман.БГ варненският художник Шура Атанасов, който нарисува портрет на именития Вълчан челник, за който историята загадъчно мълчи, само че ехото на Странджа още кънти и под сенките в Балкана мистично отеква споменът от робските вериги и копитата на първата хайдушка конна войска в България. 

Най-богатият български бунтовник е предизвестил, че няма да остави кокошка да рови парите му, само че набезите към пещерите, превърнати в съкровищници, не стихват, а през днешния ден, когато се нуждаем повече от храбрия челник, с цел да ни помогне да си върнем свободата, художникът, който го рисува и извайва върху метал, показа пред наш кореспондент какво е почувствал, когато е „ видял “ Вълчан.   
Портретът на Вълчан Войвода, рисуван от Шура Атанасов
-Вие сте единственият българин през последните стотина години, който твърди, че е чувал гласа на именития български челник Вълчан, за който писателят Васил Гинев споделя, че е откупил свободата на България от съветския император с 300 конски товара злато и скъпоценни камъни, натоварени на съветски платноход след завладяването на Созопол и последвалата среща с адмирал Алексей Грейг през 1829 година Какво изпитахте, когато най-страшният бунтовник ви се яви насън?

-Когато човек работи дълго време върху един исторически облик, той неизбежно стартира да живее в него, чете, изследва, моделира, мисли за него денонощно. В един миг границата сред историята и вътрешният свят става тънка. Това, което претърпях, не бе боязън, а чувство за съсредоточено, тежко наличие. Сякаш мощна сила, воля за независимост мина през съзнанието ми. Тогава осъзнах, че когато работиш с облика на Вълчан челник, нямаш право на лековерие. Това не е просто легенда, а част от националната памет, без значение дали приказваме за исторически обстоятелства, предания или митология. 

-А гласът, който по-късно Ви генерира ChatGPT по рисунка от гръцки зограф, останала в един от бележниците на войводата – същият ли е като този от мистичната Ви среща с него?

-Четири месеца работих върху този облик. Не просто рисувах, изграждах го. Работих по достоверна схема, рових в източници, мислих за чертите, за погледа, за характера. Картина, която механически може да се направи за няколко часа, създавах постепенно слой по слой. 

Когато човек прекара четири месеца в централизация върху едно лице, то стартира да живее в съзнанието му, само че не като небивалица, а като темперамент. 

Когато по-късно чух генерирания глас, признавам – настръхнах, само че не тъй като имам вяра, че технологията съживява предишното, а тъй като той съответства с вътрешното ми чувство за този облик. Беше бездънен, спокоен, убеден. Не фрапантен, а тежък. Това бе миг на съвпадане сред труда и въображението, и актуалната техника. Технологията не сътвори нищо свръхестествено. Тя просто даде тон на един облик, който към този момент бях построил в себе си. 
Художникът " сече " и произведения, сходни на монети, с лика на Вълчан Войвода 
-Случвало ли се е духовете и на други известни персони, които сте рисували, да усещате като че ли се вселяват във вас? Как си обяснявате случилото се?

-Да, усещал съм мощно наличие, когато работя върху даден облик. Не бих го нарекъл вселяване, само че има моменти, в които концентрацията е толкоз дълбока, че започваш да мислиш, да чувстваш и да дишаш в ритъма на този човек. 

Когато рисувам капитан Петко челник или Вълчан, не виждам единствено чертите, а се пробвам да стигна до вътрешния им свят. Понякога, до момента в който работя, чувствам тежест в гърдите, напрежение, увереност. Сякаш претърпявам парченце от тяхната орис. Това не е мистичност, а надълбоко съпреживяване. Творчеството изисква цялостно отдаване. Ако останеш дистанциран, обликът остава празен, само че когато позволиш на историята да мине през теб, тогава портретът стартира да има взор. Обяснявам си това като положение на цялостна централизация и почитание към личността, върху която работя. Това е метод да бъда почтен към историята, като се опитам да я усетя, а освен да я изобразя. 

-Смятате ли, че прекарването Ви е било духовно обръщение или плод на подсъзнанието? И промени ли това прекарване мирогледа Ви?
 
-Не бързам да слагам етикети. Дали е духовно обръщение или работа на подсъзнанието – това са разнообразни способи да опишем едно мощно човешко прекарване. Когато работиш месеци наред върху даден облик, когато го изграждаш деликатно и умишлено, подсъзнанието му продължава да работи даже, когато си мислиш, че почиваш. То събира всичко – исторически данни, митове, страсти, вътрешни чувства и ги връща в съсредоточена форма. Дали е имало нравствен детайл – не мога да го изключа изцяло, тъй като имам вяра, че паметта на един народ има своя сила, само че за мен по-важното е друго – това прекарване ме накара да осъзная, че не просто рисувам, а послужвам на една памет. Именно това промени мирогледа ми. Разбрах, че не мога да подобавам безгрижно. Когато работя върху облик като Вълчан или капитан Петко, нося отговорност освен към историята, а към хората, които ще гледат на него и ще построяват визията си посредством него. 

 

-Според Вас очите на Вълчан челник – толкоз светлосиви, че от десетина метра е приличал на слепец – припомнят очите на индианските шамани, които „ виждат “ отвъдното. Благодарение на проучванията си върху очите проф. Ернст Мулдашев провежда експедиция до Тибет и написа книга за генофонда на човечеството, лемурийците и атлантите. Възможно ли е в действителност славният бунтовник да е имал способността да вижда това, което другите не могат – т.е. да е имал достъп до така наречен Акашови записи (или Ноосферата)?

- Историята за Вълчан челник от дълго време е излязла отвън сухата хроника. Той е персона, която живее в легендата, а тя постоянно търси по-дълбок смисъл. Очите му-светли, съвсем пронизващи, са описвани като невероятни. Някои споделят, че приличал на слепец отдалече, само че когато те огледа от близко, чувството било друго. Това към този момент приказва за него повече от физика, т.е. става дума за вътрешна мощ. А за Акашовите записи – не мога да настоявам сходно нещо, само че имам вяра, че има хора, които носят особена вътрешен глас – дарба да усещат посоката на времето. Те като че ли предчувстват бъдещето, виждат свободата преди тя да се случи. Понякога народът изяснява тази заложба с мистични термини. Може би това се случва, тъй като, когато една воля е толкоз мощна, тя наподобява съвсем свръхестествена. 
За мен Вълчан е виждал оттатък страха, а това за мнозина наподобява като човек, който живее оттатък света. 

-В изявление за YouTube канала „ Съпротива “ неотдавна казахте, че идната картина на славния челник ще се споделя „ Вълчан вижда свободата “. Разкажете повече за този план.

-Това е картина за един момент, който съвсем никой не рисува. Това е моментът, преди да се прекрачи границата – утрото на 23 април (Гергьовден по остарял стил), студено е, планинският въздух реже като нож. По високите места още има сняг. Под краката хрупти замръзналата земя. Дъхът на мъжете се вижда в тишината. Небето е розово, не е блестящо, а приглушено, като че ли светлината се ражда постепенно. Облаците са натежали от дъжд. Някои са тъмни, а други едвам осветени. Това е границата сред нощта и деня, когато България е била границата сред робството и свободата. Гората мълчи – не тъй като няма живот, а тъй като всичко е затаило мирис. На една висока поляна стоят 35 мъже – не шумни, не разчувствани, а безмълвни, събрани. Всеки от тях знае, че от този ден обратно връщане няма. Те не гледат към хоризонта, а към него. Вълчан е изправен. Не като воин от легенда, а като човек, който е приел ориста си. Косата му е леко развята от утринния мразовит вятър. Ямурлукът му трепти едвам доловимо. Една плитка се движи леко в студа. Вятърът не е плевел. Той е спокоен, само че рязък. Лицето му е умерено. Няма зов, няма жест, няма поза, а единствено изясненост. Погледът му е ориентиран напред. Не към злато, не към легендата, а към свободата. 

И аз имам вяра, че има хора, които могат да виждат оттатък страха. Не тъй като са свръхестествени, а тъй като са решили да поемат тежестта. Вълчан е бил подобен. Той първо е видял свободата вътре в себе си и по тази причина е могъл да поведе другите. 

Картината е за съдбоносния ден, в който пред Вълчан застават 35 войводи на чети и дефинират разпоредбите, графика на сезона за хайдутите. Това е революционното ядро на България. Поставени са 25 часовои на всички направления. Те са в радиус от 50 км..

Тази картина няма да демонстрира борба, а избора, само че той е най-тежкият миг. Искам фенът да усети студа, да чуе по какъв начин снегът хрущи, да почувства тишината, която е по-силна от всеки зов, да застане пред погледа на Вълчан и да се запита „ аз какво виждам “, тъй като  тази картина не е единствено за предишното. Тя е за всеки миг, в който един народ стои сред нощта и деня и някой би трябвало да види първи изгрева.

-Кога за първи път почувствахте, че Вълчан челник ще стане централна фигура в творчеството Ви?

-Не стана внезапно. Не беше неочакван подтик, а бе развой. В началото имаше любознание – кой е този човек, за който се приказва толкоз друго. Легенда ли е, мит ли е, пълководец ли е... Започнах да чета, да съпоставям източници, да диря истини... Усещах, че това не е просто историческа фигура, а облик, който не оставя човек апатичен. Творецът търси постоянно точно такива персони – мощни, спорни, живи. В един миг осъзнах, че войводата не е просто тематика за картина или за монета, а е знак на вътрешната независимост, на увереност, на способността да виждаш оттатък страха. И тогава нещо в мен се подреди. Това не е инцидентно, а моят път. И не тъй като съм определен, а тъй като съм подготвен да поема тази линия, да послужвам на тази памет. Колкото повече работя, толкоз по-ясно съзнавам, че това не е просто план, а задача. Вярвам, че съм роден да сътворявам облици, които разсънват паметта, само че освен за Вълчан, а за всички велики българи, които не би трябвало да бъдат забравени и, когато един създател открие своята задача, към този момент не се пита дали, а просто продължава. 

-Националната игра „ Съкровищата на Вълчан челник “, която имате концепция да започва от Малко Търново, да продължи във всички градове и да приключи още веднъж там с заключителен кръг – няма ли да отключи нова „ златна тресчица “ измежду иманярите? Васил Гинев твърди, че откакто именитият бунтовник е откупил свободата на България със съкровището от една от главните си пещери, са останали още три, като във всяка има сред 30 и 90 тона. Споменава се и за още осем неоткрити второстепенни с по към 10 тона. Как гледате на сходни изказвания?

- Категорично не желая да предизвиквам иманярство. Ако някой чака от мен да приказвам за тонове злато и секрети пещери като покана за търсене, това не е моята цел. Идеята на националната игра е алегорична, а не дословна. Съкровището, за което приказвам, не е заровено в земята, а е в паметта, в историята, в знанието. Легендите за десетките тонове злато са част от фолклора. Те имат своето място в описа, само че ние живеем в 21 век и носим отговорност. Културното завещание би трябвало да бъде защитавано, а не разграбвано. 

Ако тази игра се осъществя, ще бъде просветителна, ориентирана към историята, към местата, към културата, не към копаене, а към обучение. За мен най-голямото богатство на Вълчан е концепцията за независимост. Златото може да се изгуби, само че паметта, в случай че я пазим, остава. 

-Вълчата чета е оставила доста клопки. Самият челник, съгласно преданията, е изпращал хора в Алжир, с цел да му носят безконечна отрова, с която е пръскал златните кюлчета и монети. Има ли риск за участниците в играта?

-Категорично няма да има никакъв физически риск, тъй като играта, за която приказвам, не включва действително търсене на заровени съкровища, навлизане в пещери или работа по рискови терени. 

Легендите за клопки и безконечна отрова са част от митологията към Вълчан. Те предават драматичност на описа, само че би трябвало да се възприемат безусловно в актуалния подтекст. Ако планът се осъществя, ще бъде структуриран като културно-образователна самодейност с направления, въпроси, исторически обстоятелства и алегорични задания. Не става дума за експедиции в рискови зони. Аз съм създател, а не уредник на рискови завършения и задачата ми е да събудя интерес към историята. Не е да слагам хората в заплаха. 

-От пет години събирате средства за монумент на Вълчан челник във Варна, само че общинската администрация не Ви поддържа интензивно. Ако различен град Ви предложи място за паметник, бихте ли приели?

-Важно е да уточня, че писателят Васил Гинев е индивидът, който от години поредно слага въпроса за монумент на Вълчан челник. Той неведнъж е търсил контакт с институциите и е упорствал тематиката да бъде обсъждана. Моята роля стартира по креативна линия. Писателят ми сподели достоверна схема и ме пита дали мога да разработя визия за Вълчан в цялостен растеж като основа за предстоящ 10-метров паметник. Разглеждахме облекло, оръжия и всичко с елементи. Говорихме за стойката, за наличието, за излъчването на войводата и тогава взех вътрешно решение – споделих „ Нека първо да изградя лицето, тъй като, в случай че ще вършим 10-метрова фигура, би трябвало да има душа, а тя е в погледа, в изражението, в характера “. Започнах от тази достоверна схема, която е в него. Нещо в нея разпознах. Усетих, че това е същинският Вълчан. Четири месеца работих върху този портрет в непосредствен проект. Исках да усетя индивида, преди да изградя тялото му. Идеята беше в следствие част от средствата от творбата ми да бъдат ориентирани към предстоящ монумент. Процесът обаче не се разви в тази посока и до действително събиране на средства не се стигна, само че виждам на това умерено. Ако има социална воля и поддръжка, монументът може да стане действителност, само че за мен бе значимо първо да изградя облика от вътрешната страна на открито – от погледа към стойката, от душата към бронза. 

-Нямате лиценз за сечене на монети, само че е любопитно, че след влизането на България в еврозоната Вие сте може би единственият, който основава златни, сребърни, бронзови и медни юбилейни произведения, наподобяващи монети, с облиците на велики българи. Как породи концепцията Вълчан челник да „ влезе “ във всеки български дом?

-Нека бъда явен. Не съм монетен двор и не се пробвам да бъда. Не съпернича Българска народна банка, не сътворявам платежни средства и не се занимавам с валутна активност. Аз съм създател. Това, което върша, са художествени артефакти, медали, творби, въодушевени от историята. Те наподобяват форма на монета, само че тяхната стойност не е финансова, а културна и художествена. Когато започнах да работя в този формат, концепцията беше обликът да стане непосредствен освен в музеи, а и в дома, в ръката, в всекидневието. В последните месеци обаче осъзнах нещо по-дълбоко. Валутите се трансформират – левът отстъпи място на еврото, а то един ден може да бъде сменено от цифрови форми. Светът се движи бързо, само че металът остава. Древните монети, изсечени преди хиляди години, още се намират в земята. Те описват истории. Хартията се разрушава, файловете се губят, само че металът пази. Това ме окуражи още повече. Аз не върша пари, а памет в метал – медали, уникати. Всяка форма носи символика и художествена мисъл. Ако след 100, 500 или 1000 години някой вземе в ръка един от тези мои артефакти и прочете името Вълчан челник или капитан Петко, тогава тази творба ще е изпълнила своята мисъл, тъй като парите обслужват времето, а паметта го надживява.  
Шура Атанасов извая и Капитан Петков челник върху метал
-Рисувате и капитан Петко челник, а неговата потомка Пенка Чакалова-Генева в наше остаряло изявление насочи зов девизът му „ Да не се разделяме ни в неприятно, ни в благатко време “ да бъде изписан на вратата на Народното събрание. Този прочут челник доживява свободата, за разлика от Вълчан, който съгласно Вас я е „ виждал “. Какво обръщение бихте желали да отправите към българите през днешния ден?

-Петко челник не е образец за историческа фигура, а е за човек, останал правилен на себе си даже, когато към него всичко се е разклащало. Вълчан е виждал свободата. Петко я е дочакал. Това са две разнообразни ориси, само че с едно и също вътрешно ядро – с неотстъпчивост, достолепие и религия. Девизът му през днешния ден звучи като предизвестие. Свободата не се разрушава единствено извън, а от вътрешната страна, когато стартираме да се разделяме, да се отхвърляме, да се вгледаме като врагове... Петко Войвода е живял в тежко време, само че не е разрешил да бъде раздран от вътрешната страна. Знаел е, че народ без единение е слаб, колкото и оръжия да има. Моето обръщение е просто – свободата не е подарък. Тя е положение на духа и в случай че не я пазим с взаимно почитание, последователно се изпразва от наличие. Често приказваме за героите като за минало, само че същинският въпрос е почтени ли сме за тях през днешния ден. Ако капитан Петко можеше да ни огледа, сигурен съм, че нямаше да ни зададе въпроса какъв брой сме богати или в кой лагер сме. Би ни попитал дали сме дружно. 

-Ако Вълчан челник можеше да приказва през днешния ден, какво съгласно Вас би споделил на българския народ?

-Би попитал: „ Българино, свободен ли си? “. 

-Коя е „ свободата “, която през днешния ден би трябвало да откупим?

-Нужно е да я откупим от страха, от безразличието и от мисълта, че някой различен носи отговорността вместо нас.