По това, как се грижат за тях, може да се

По това, по какъв начин се грижат за тях, може да се съди за културата, манталитета и даже бъдещето. Има градове, където запазването им е превърнато в фетиш и законите са направени по този начин, че да ги пазят. без значение от притежателите и тяхното желание или благоприятни условия.

Има и други, в които с лека ръка се унищожава всичко, което е останало от предишното, включително и старите здания. В името на бързата и лесна облага и под чадъра на корупцията. За страдание на нас, българите, София по-скоро е към втората категория.

От доста години, освен след 1990, а и преди този момент, в столицата се разрушават остарели здания, с цел да се построят нови. Правят го всички - притежатели, общинари, политици, министри. И реакцията на гражданското общество е прекомерно слаба, с цел да ги защищити. Виновните, както в множеството случаи у нас, са доста. Отговорност на обособени лица не се търси и няма и по какъв начин. Причините са сложни - лакомия, корупция, дивотия, незнание, липса на публичен напън.

Преди няколко години бях в Париж. Този град е съхранил всичко, което е могло да бъде съхранено-сградите в централните елементи наподобяват като нови, а са на напреднала възраст. поддържани, фасадите им постоянно прясно боядисани, без падащи детайли и напуквания.

Влязох в един дом в центъра. Отвън изглеждаше като замък, вътре нещата не стояха тъкмо по този начин. Дървени, проядени на места стълби, които в миналото са водели към слугинските пространства, от дълго време неремонтирани, скърцащи врати-въобще нищо общо с фасадата. Попитах за какво е по този начин. Отговориха ми-от общината всяка година вършат оглед и в случай че има проблеми по фасадата, получаваме писмо. В период до еди-кога си отстранете казуса.

Ако не го създадем, следва оправяне на фасадата от общината, след което получаваме сметката. Ако не платим, постройката се афишира на търг и общината си прибира парите, а притежателите взимат останалото. Това е закон. И с помощта на него и на работата на чиновниците в общината, Париж е Париж. Не от в този момент, от епохи.

В София нещата са разнообразни. Тук сриването на остарели здания с безспорна архитектурна стойност не е наказуемо, дори е насърчавано, откакто страната сама дава позволение за това. Случаи, колкото желаете, някои напълно пресни, други по-остарели. А там, където няма за момента съответни бизнес ползи и корупционни схеми, постройките просто се оставят да се самосрутят. Пред погледите на всички и с нелепи пояснения, в случай че някой попита.

Ето три образеца.

Кафе-сладкарница "Феята " в жилищния квартал "Яворов ". Кварталът, където се намира, е част от градоустройствения проект на арх. Адолф Мусман, направен през 1938 година - модел за стабилно и екосъобразно ръководство на градска среда. Планът „ Мусман " е образец за европейско обмисляне на уличната мрежа и хармоничната връзка сред природата и градската среда. За страдание, заради експлоадиране на Втората международна война, този талантлив проект не се осъществя. "Феята " е в края, вписва се добре в квартала като забавна добавка, а не като натрапчива концепция.

През 70-те години на предишния век това беше едно от дребното места в София, където сервираха Кока-кола в приятна конюнктура. Излезеш на дълга разходка в Борисовата и след това седнеш там на сладки приказки, напомнят си старите софиянци. Сега е скелет, противен и окичен с рекламни платна.

Така е от години - някъде в средата на 90-те бе купена от един новопоявил се предприемач, който по-късно си отиде от тоя свят и остави постройката да се разрушава. Тъжна панорама за всички, които минават по "Цариградско шосе ". Неясна благосъстоятелност, липса на интерес и безхаберие - в резюме са аргументите. И казусът не е индивидуален.

Само в централната част на София има над 800 декларирани културни полезности. Голяма част от тях са оставени на произвола на ориста, а други са с нарушен достоверен тип и истинска субстанция. Къща-паметник на културата, от години заплашва да рухне и то на бул. "Дондуков ". Този път обаче става дума за постройка с ясни наследници, които просто са я изоставили на произвола на ориста.

Къщата е била благосъстоятелност на Рачо Петров, военачалник от българската войска, боен министър в държавното управление на Стефан Стамболов и два пъти министър-председател на страната. Налагани са санкции на издирени притежатели и техни представители, за тези, които живеят непрекъснато в чужбина. Нищо. Последното административно решение е от 2015 година и гласи-общината да събори къщата.

Преди година приказвах с наследника на генерала, който носи неговото име и живее в Германия. Обеща да направи нещо за парцела, само че от този момент няма никакви дейности. Вероятно не продава поради статута на монумент на културата - вложителите ще желаят да подвигат нова постройка. Защо нещата са стигнали до там тази къща да се събори, знаят единствено кметовете на столицата от 1990 година до през днешния ден. Но не са създали нищо, с цел да я запазят.

Сградата е цялостна с история, подобаваща е за доста неща-музей, административна активност, даже за културни събития. Досега не е съборена, евентуално чакат да падне сама.

Третата постройка още веднъж е на "Дондуков ", към момента не е в трагично положение, само че това е въпрос единствено на няколко години. Тя бе предоставена на Националния институт за монументи на културата, само че по-късно напусната. Сега стои заключена, извън се вижда, че покривът е в неприятно положение, може би даже тече, само че това може да се види единствено от вътрешната страна.

Сградата е монумент на културата от локално значение. Историята й е забавна. Тя е била благосъстоятелност на еврейско семейство, преди 1944 година е била употребена за рентгенова клиника. Не е с впечатляваща архитектура, както някои други здания от 30-те години на предишния век, само че е част от историята на града и на хората. Вероятната й орис - напълно наоколо има огромен хотел, с калкан към постройката. Ако тя бъде съборена, хотелът може да излезе на булеварда.

Доколкото ми е известно, има и някои положителни образци за опазване на здания и места с социална стойност в София. до неотдавна си мислих, че това е станало поради публичния напън, в този момент към този момент не съм сигурен. Единият образец е за постройката на бившето посолство на Китай от времето на соца против Софийския университет. Тя също бе оставена да рухне, за малко това да се случи, само че по-късно бе купена и в този момент е бизнес клуб на банка.

Вторият образец е за градинката до Руската черква. Тя бе непокътната макар капиталови планове на реститутите да градят там бизнес-сграда. И тук имаше доста остри разисквания и реплики към общината, евентуално това е помогнало.

Но и в двата образеца има и възможност те да са били просто решение на казуса в полза на нечии бизнес ползи, просто по случайност съвпаднали с публичните настроения.

Вече е мъчно да променим нещата в София, най-малко що се отнася до старите здания. Загубили сме доста от тях още по времето на социализма, ще продължим да ги губим, до момента в който свършат. С някои дребни изключения. Така към този момент сме лишили поколенията след нас от действителен взор за това какъв град е била столицата на България през годините.

И най-после какво мисли по въпроса един министър на културата, в тази ситуация Боил Банов. „ Ако притежателите на старите здания са възпитаници, а страната и общините са в ролята на учителите, ние непрестанно държим учениците в ъгъла осъдени. Но ни липсва директната работа на институциите с всеки притежател, както се прави във Франция ", споделя той. И закони, бих добавил към това.