Александър Божинов – бащата на българската карикатура
„ По същия ред, както всички хора, съм излязъл на бял свят. Оттогава до през днешния ден съм живял в едно огромно безвластие. Обичам каквото мисля, да го обрисувам, или да го наредя в стихове. Затова минавам за художник и сегиз-тогиз за стихотворец. Прави ми удоволствие да се окачам, затуй и мене ме закачат: така разбирам аз смисъла на живота и се смятам за най-щастливия човек на земното кълбо. Обичам хубавия смях, хубавата бира, хубавите хора. ”
Александър Божинов
Утро е. Многолюдната столица се разсънва за нов ден. В дома на ул. „ Николай Павлович ” номер 6, Александър Божинов слиза по стълбите. Прекрачва прага на кухнята намираща се на първия етаж на чудноватата къща, където го чака закуска. След закуската влиза в просторното ателие и сяда на бюрото. Чака го купчина с утринни вестници, които концентрирано стартира да преглежда. След като оставя и последния вестник, взима огромен лист хартия, обрисува рамка с туш и стартира да рисува с молив. Отдалечава се, гледа деликатно съживяващата се върху листа рисунка. Ако е нужно нанася корекции.
След не доста време рисунката е подготвена. Взима туш и перо и изтегля виртузно линиите положени авансово с молив. Работи със размах. След като творбата е готово, навивива го на руло и го предава на към този момент пристигналия човек от цинкографията. Рисунката потегля по своя дълъг път към клиширане и печатане с цел да се появи на следния ден в новия брой на вестника.
Роден в гр. Свищов на 24 февруари 1878 година дребният Александър израства в една прекомерно удобна фамилна среда. След доста години ще си спомня пред своите близки за майка си – Баба Марче, както самият той я назовава, за нейната заложба в бродерията и украсяването на дома, за положителният й усет и скромната и фантазия да има лимоново дръвче, от което всеки ден сама да си къса свеж лимон. Баща му – Николай бил просветен човек, само че нямал упоритости, за това през целия си живот работил елементарна чиновническа работа, въпреки и да имал благоприятни условия за издигане в службата.
В спомените си Александър Божинов ще означи, че за разлика от множеството деца той не обичал да рисува, той обичал да гледа. Израстнал измежду купища немски, френски и съветски илюстровани списания, които получавал татко му. След като баща Николай разгледал списанието го давал на любопитния малчуган, който дълго се любувал на красивите илюстрации. Семейството напуща Свищов с цел да се откри в столицата, когато Александър е едвам четири годишен. Баща му работи в Народната банка. Времето минава, а сред родителите му поражда недоразумение. Разделят се. Татко Николай отива да работи в Русе, а мама Марче се връща няколко пъти за малко да живее в Свищов.
През целия интервал на преместване и делене на фамилията Александър живее и учи в София. Рисуването към момента не е запалило пламък в сърцето на детето, което стартира да се трансформира в младеж. Годините са небогати. Александър и майка му живеят в недостиг. Божинов споделя в спомените си, че всеки ден са се хранили с каша от брашно, поръсена с малко масло. Интересна преживелица от детството на художника дава началото на неговия креативен път. Търсейки метод да изкара малко пари за храна, Александър отива в месарския магазин наоколо до дома му и предлага на месаря да поправи табелата на магазина, която била в окаяно положение. Спазарили „ реставрацията ” за кг агнешко от „ 30 стотинки ”. След като месарят купил нужните бои и четка, невръстният малчуган поправил табелата и смаял притежателя на магазина.
След не доста време младият Божинов стартира работа в една печатница, първо като чистач, а по-късно и като художник на всякакви реклами.
При откриването на Държавното Рисувално Училище през 1896 година Александър решил, че желае да учи изкуство. Явява се на приемните изпити, които не съумява да издържи сполучливо. Не е признат в Рисувалното учебно заведение, което довежда бъдещия художник до обезсърчение. Взима решение да приказва с проф. Иван Шишманов с цел да му опише случая.
След диалога с професора, изпитната комисия преразглежда решението си и Божинов е признат в първия випуск на школото. Ученическите години завършват бързо. Веднъж проф. Иван Мърквичка вижда на статива на Божинов лист с карикатури на преподаватели. Мърквичка остро реагира на тази „ креативна ” демонстрация и по този начин след единствено две години прекарани в учебното заведение Александър Божинов е изключен. В идващите години младият художник ще рисува непрекъснато, ще разгласява карикатури в съвсем всички Софийски вестници. Сред изданията за които работи са: „ Смях ”, „ Българан ”, „ Вечерна поща ”, „ Смях и сълзи ”, „ Камбана ”, „ Зора ”, и други Използва разнообразни псевдоними, като: Бедния Альоша, Бисмарк II, Гений 3, Лумпациус, Митрофан Голий, Svanarola, Septimus Sever и още доста други.
Освен с изобразяване Александър Божинов се занимава и с писане. Прави първите си опити в поезията едвам на четиринадесет годишна възраст, по-късно ще написа и фейлетони. През 1901 година той и Цанко Сталийски стартират издаването на „ Злъч и смях ”, вестник за комизъм и ирония, както е посочено в заглавката.
Младият Божинов се учи на изкуството на карикатурата от задгранични вестници и списания. През 1902 година взема решение да замине за Мюнхен. Средставата му са незадоволителни. Събрал е малко пари от продажба на свои творби от една обща галерия с Петър Морозов. След като богатия вуйчо на Божинов – Димитър Ценов му оказва помощ с малко пари, Александър отпътува на така мечтаното странствуване. В Мюнхен преглежда доста галерии, рисува и изпраща карикатури за България. В идващите години ще пътува още няколко пъти – още веднъж до Мюнхен и до Париж. Ще преживее редица компликации, ще изгуби доста от скъпите си притежания и картини, които ще се разпилеят по квартирите му в чужбина.
Работата му на карикатурист не остава незабелязана от обществото. Много хора желаят да се появят в неговите карикатури и декларират на Божинов: „ Цял свят окарикаторихте, та аз ли не заслужавам една подигравка? ” Освен фенове, Божинов печели и врагове. Под перото му непрекъснато оживяват министри, депутати, авторитетни хора и постоянно – Цар Фердинанд. Александър сяда доста пъти на подсъдимата пейка и лежи в пандиза поради обиди към Царя. Цензурата прави всичко по силите си да ограничи работата на Божинов, само че той е несклоняем и макар тежките последици продължава да работи пламенно.
Малко известна част от живота му е работата му като художник в Народния спектакъл. След уволнението на Владимир Димитров (не майстора) от театъра и заминаването на Александър Миленков в чужбина, Божинов влиза в театралното ателие. По негова самодейност ателието се снабдява с шивачка, проектант, помощници, нови принадлежности и материали от първа нужда. Декорите и костюмите, които до този миг са изработвани отвън страната стартират да се вършат у нас. Александър не обича работата на сценичен художник, след доста години ще показа пред сина си:
„ Аз станах художник в Народния спектакъл по насилване: когато се ожених, трябваше да имам към този момент постоянни и сигурни доходи. Службата в Народния спектакъл ми осигуряваше това. ”
Една от най-важните пиеси по чието оформление работи Божинов е „ Борислав ” от Иван Вазов. Тъй като в театъра по това време са били поставяни най-вече задгранични пиеси, слагането на българска такава е било същинско събитие. Тече трескава подготовка. Вазов всеки ден е в театъра и дава своите рекомендации за декора и костюмите. Двамата с Божинов отпътуват за Търново. В продължение на няколко дни Александър прави скици на местността „ Царевец ”, където по това време не е имало съвсем нищо намерено. Въз основа на тези „ теренни етюди ” Божинов основава дворцовите здания, по този начин както ги вижда в своето въображение. Пиесата е сложена при огромен триумф, а декорите на Божинов са впечатляващи.
С идването на 9 септември 1944 година животът на художника се трансформира. Арестуван е и е съден от така наречен „ Народен съд ”. Лежи в пандиза дружно с негови другари и сътрудници като: Константин Щъркелов, Александър Добринов, Никола Танев и други Благодарение на отбраната на Илия Бешков, Божинов е освободен. В идващите години, въпреки и преклонната си възраст той ще продължава да твори, само че към този момент под строгия взор на непримиримата цензура. Основна тематика в карикатурите му през идващите години ще бъде мирът.
Александър Божинов живее до преклонната 90-годишна възраст. В последните години животът му е белязан от голям брой тъжни събития. Умират съвсем всичките му другари. На злополучната дата 21 февруари 1967 година ненадейно умира синът му. След тази загуба Александър е грохнал и изгубва интерес към всичко. Почти не рисува. От време на време записва свои мисли в един остарял скицник. Често пъти повтаря: „ Къщата осиротя! ” Грижата за Божинов пада на снаха му Дора. На 18-ти септември 1968 година Александър усеща мощни болки в корема. Приет е в болница и постепенно стартира да губи силите си. Изпитва огромна паника, какво ще стане с големия му списък и художествено завещание. Желанието му да ги подари на Българска академия на науките по този начин и не се осъществило. Години наред Българска академия на науките не подхваща нищо с цел да извърши волята му – да одобри дарението от целия му списък и художествено завещание, воля, която Божинов изрича доста преди гибелта си. Няколко дни по-късно Александър Божинов умира.
„ Продължавах да го укротявам. Той ме гледаше с малко мъгляв взор. (…) Изведнъж затвори очи.
– Краят – сподели сестрата.
Издъхна след двайсетина минути. Беше в безсъзнание към минута. Почина тъкмо в 6:30 часа на 30 септември – именния ден на сина му. ”
Дора Божинова
Източник: " Българска история "
Александър Божинов
Утро е. Многолюдната столица се разсънва за нов ден. В дома на ул. „ Николай Павлович ” номер 6, Александър Божинов слиза по стълбите. Прекрачва прага на кухнята намираща се на първия етаж на чудноватата къща, където го чака закуска. След закуската влиза в просторното ателие и сяда на бюрото. Чака го купчина с утринни вестници, които концентрирано стартира да преглежда. След като оставя и последния вестник, взима огромен лист хартия, обрисува рамка с туш и стартира да рисува с молив. Отдалечава се, гледа деликатно съживяващата се върху листа рисунка. Ако е нужно нанася корекции.
След не доста време рисунката е подготвена. Взима туш и перо и изтегля виртузно линиите положени авансово с молив. Работи със размах. След като творбата е готово, навивива го на руло и го предава на към този момент пристигналия човек от цинкографията. Рисунката потегля по своя дълъг път към клиширане и печатане с цел да се появи на следния ден в новия брой на вестника.
Роден в гр. Свищов на 24 февруари 1878 година дребният Александър израства в една прекомерно удобна фамилна среда. След доста години ще си спомня пред своите близки за майка си – Баба Марче, както самият той я назовава, за нейната заложба в бродерията и украсяването на дома, за положителният й усет и скромната и фантазия да има лимоново дръвче, от което всеки ден сама да си къса свеж лимон. Баща му – Николай бил просветен човек, само че нямал упоритости, за това през целия си живот работил елементарна чиновническа работа, въпреки и да имал благоприятни условия за издигане в службата.
В спомените си Александър Божинов ще означи, че за разлика от множеството деца той не обичал да рисува, той обичал да гледа. Израстнал измежду купища немски, френски и съветски илюстровани списания, които получавал татко му. След като баща Николай разгледал списанието го давал на любопитния малчуган, който дълго се любувал на красивите илюстрации. Семейството напуща Свищов с цел да се откри в столицата, когато Александър е едвам четири годишен. Баща му работи в Народната банка. Времето минава, а сред родителите му поражда недоразумение. Разделят се. Татко Николай отива да работи в Русе, а мама Марче се връща няколко пъти за малко да живее в Свищов.
През целия интервал на преместване и делене на фамилията Александър живее и учи в София. Рисуването към момента не е запалило пламък в сърцето на детето, което стартира да се трансформира в младеж. Годините са небогати. Александър и майка му живеят в недостиг. Божинов споделя в спомените си, че всеки ден са се хранили с каша от брашно, поръсена с малко масло. Интересна преживелица от детството на художника дава началото на неговия креативен път. Търсейки метод да изкара малко пари за храна, Александър отива в месарския магазин наоколо до дома му и предлага на месаря да поправи табелата на магазина, която била в окаяно положение. Спазарили „ реставрацията ” за кг агнешко от „ 30 стотинки ”. След като месарят купил нужните бои и четка, невръстният малчуган поправил табелата и смаял притежателя на магазина.
След не доста време младият Божинов стартира работа в една печатница, първо като чистач, а по-късно и като художник на всякакви реклами.
При откриването на Държавното Рисувално Училище през 1896 година Александър решил, че желае да учи изкуство. Явява се на приемните изпити, които не съумява да издържи сполучливо. Не е признат в Рисувалното учебно заведение, което довежда бъдещия художник до обезсърчение. Взима решение да приказва с проф. Иван Шишманов с цел да му опише случая.
След диалога с професора, изпитната комисия преразглежда решението си и Божинов е признат в първия випуск на школото. Ученическите години завършват бързо. Веднъж проф. Иван Мърквичка вижда на статива на Божинов лист с карикатури на преподаватели. Мърквичка остро реагира на тази „ креативна ” демонстрация и по този начин след единствено две години прекарани в учебното заведение Александър Божинов е изключен. В идващите години младият художник ще рисува непрекъснато, ще разгласява карикатури в съвсем всички Софийски вестници. Сред изданията за които работи са: „ Смях ”, „ Българан ”, „ Вечерна поща ”, „ Смях и сълзи ”, „ Камбана ”, „ Зора ”, и други Използва разнообразни псевдоними, като: Бедния Альоша, Бисмарк II, Гений 3, Лумпациус, Митрофан Голий, Svanarola, Septimus Sever и още доста други.
Освен с изобразяване Александър Божинов се занимава и с писане. Прави първите си опити в поезията едвам на четиринадесет годишна възраст, по-късно ще написа и фейлетони. През 1901 година той и Цанко Сталийски стартират издаването на „ Злъч и смях ”, вестник за комизъм и ирония, както е посочено в заглавката.
Младият Божинов се учи на изкуството на карикатурата от задгранични вестници и списания. През 1902 година взема решение да замине за Мюнхен. Средставата му са незадоволителни. Събрал е малко пари от продажба на свои творби от една обща галерия с Петър Морозов. След като богатия вуйчо на Божинов – Димитър Ценов му оказва помощ с малко пари, Александър отпътува на така мечтаното странствуване. В Мюнхен преглежда доста галерии, рисува и изпраща карикатури за България. В идващите години ще пътува още няколко пъти – още веднъж до Мюнхен и до Париж. Ще преживее редица компликации, ще изгуби доста от скъпите си притежания и картини, които ще се разпилеят по квартирите му в чужбина.
Работата му на карикатурист не остава незабелязана от обществото. Много хора желаят да се появят в неговите карикатури и декларират на Божинов: „ Цял свят окарикаторихте, та аз ли не заслужавам една подигравка? ” Освен фенове, Божинов печели и врагове. Под перото му непрекъснато оживяват министри, депутати, авторитетни хора и постоянно – Цар Фердинанд. Александър сяда доста пъти на подсъдимата пейка и лежи в пандиза поради обиди към Царя. Цензурата прави всичко по силите си да ограничи работата на Божинов, само че той е несклоняем и макар тежките последици продължава да работи пламенно.
Малко известна част от живота му е работата му като художник в Народния спектакъл. След уволнението на Владимир Димитров (не майстора) от театъра и заминаването на Александър Миленков в чужбина, Божинов влиза в театралното ателие. По негова самодейност ателието се снабдява с шивачка, проектант, помощници, нови принадлежности и материали от първа нужда. Декорите и костюмите, които до този миг са изработвани отвън страната стартират да се вършат у нас. Александър не обича работата на сценичен художник, след доста години ще показа пред сина си:
„ Аз станах художник в Народния спектакъл по насилване: когато се ожених, трябваше да имам към този момент постоянни и сигурни доходи. Службата в Народния спектакъл ми осигуряваше това. ”
Една от най-важните пиеси по чието оформление работи Божинов е „ Борислав ” от Иван Вазов. Тъй като в театъра по това време са били поставяни най-вече задгранични пиеси, слагането на българска такава е било същинско събитие. Тече трескава подготовка. Вазов всеки ден е в театъра и дава своите рекомендации за декора и костюмите. Двамата с Божинов отпътуват за Търново. В продължение на няколко дни Александър прави скици на местността „ Царевец ”, където по това време не е имало съвсем нищо намерено. Въз основа на тези „ теренни етюди ” Божинов основава дворцовите здания, по този начин както ги вижда в своето въображение. Пиесата е сложена при огромен триумф, а декорите на Божинов са впечатляващи.
С идването на 9 септември 1944 година животът на художника се трансформира. Арестуван е и е съден от така наречен „ Народен съд ”. Лежи в пандиза дружно с негови другари и сътрудници като: Константин Щъркелов, Александър Добринов, Никола Танев и други Благодарение на отбраната на Илия Бешков, Божинов е освободен. В идващите години, въпреки и преклонната си възраст той ще продължава да твори, само че към този момент под строгия взор на непримиримата цензура. Основна тематика в карикатурите му през идващите години ще бъде мирът.
Александър Божинов живее до преклонната 90-годишна възраст. В последните години животът му е белязан от голям брой тъжни събития. Умират съвсем всичките му другари. На злополучната дата 21 февруари 1967 година ненадейно умира синът му. След тази загуба Александър е грохнал и изгубва интерес към всичко. Почти не рисува. От време на време записва свои мисли в един остарял скицник. Често пъти повтаря: „ Къщата осиротя! ” Грижата за Божинов пада на снаха му Дора. На 18-ти септември 1968 година Александър усеща мощни болки в корема. Приет е в болница и постепенно стартира да губи силите си. Изпитва огромна паника, какво ще стане с големия му списък и художествено завещание. Желанието му да ги подари на Българска академия на науките по този начин и не се осъществило. Години наред Българска академия на науките не подхваща нищо с цел да извърши волята му – да одобри дарението от целия му списък и художествено завещание, воля, която Божинов изрича доста преди гибелта си. Няколко дни по-късно Александър Божинов умира.
„ Продължавах да го укротявам. Той ме гледаше с малко мъгляв взор. (…) Изведнъж затвори очи.
– Краят – сподели сестрата.
Издъхна след двайсетина минути. Беше в безсъзнание към минута. Почина тъкмо в 6:30 часа на 30 септември – именния ден на сина му. ”
Дора Божинова
Източник: " Българска история "
Източник: offnews.bg
КОМЕНТАРИ