Спешна, спешна… колко да е спешна?
По мотив появяването на следващата неприятна вест, обвързвана със незабавната помощ в България и отвратителния усет, който всичко това оставя, няма да е зле да хвърлим едно око зад завесата. И от двете страни.
Ще го направя изцяло независимо, просто давайки образци, разказвайки истории, които са ми били споделяни през годините от пострадали. И от двете страни на бариерата.
Линейките се бавят. Не постоянно, несъмнено, само че постоянно това е реалност. Като резултат хора страдат, случвало се е и да умират, чакайки кола за спешна помощ. Трябва да споделя, че моят дядо си отиде точно по този начин – колата за спешна помощ ЗА ПОРЕДЕН път закъсня. Баба ми се беше научила – не разчиташе на коли за спешна помощ, вместо това викаше пожарната, тъй като те имат подготвен за медицински случаи личен състав и идваха на време. Но във въпросната нощ, по редица аргументи, се наложи да разчита на кола за спешна помощ. Дядо ми страдаше от болести на белите дробове и сърцето. Умря след инфаркт. Лека му пръст.
Предполагам, фамилията ми няма да ръкопляска от благополучие, че давам и образци, които оневиняват до някаква степен парамедиците. Но дадох обещание безпристрастност.
Ето няколко същински истории:
Преди години някой глупак беше измислил чутовно тъпа хазартнаа> игра, без грам да се интересува, че залозите не са единствено парични, само че и… човешки животи. От краден телефон или подобен „ взет за малко назаем “, или от телефона на някоя глуха старица, който е завлечен под носа й от съседа (малкото разкрити случаи варираха) някой се обаждаше с подправен сигнал, след което са започвали залозиа> за какъв брой време ще дойде колата за спешна помощ. Това е роман, от първо лице, споделен ми от медицински екип, попадал на няколко пъти в такава обстановка и свидетелствал пред проверяващите за получените сигнали.
Друга история: хора, които нямат здравни осигуровки (по разнообразни причини), се обаждат на незабавния телефон и оповестяват за признаци на инфаркт или инсулт.
Пристигайки на място, екипът открива, че пациентът страда от грип, висока температура или нещо от сорта. Имало е случаи на подаден сигнал за заклан, берящ душа, който се оказал потърпевш при сборичкване и е с… порязан пръст.
През това време, при тези случаи, някъде някой в действителност е имал потребност от кола за спешна помощ, само че не е имало такава разполагаем. Някой някъде може би е починал и парамедиците са отнесли виновността, по дифолт.
Друг проблем беше (не ми се ще да споделям „ към момента е “) връзката с диспечерите от незабавния телефон 112. Служителите на столичната незабавна помощ постоянно се оказвали изпратени посред полето, по неверни данни. „ Как може диспечер, който е комплициран на телефона в другия завършек на България и не познава улиците в София, да ме ориентира къде да отида, когато се бърка улица „ Стамболийски “ с бул. „ Стамболийски “ да вземем за пример, които се намират в напълно разнообразни краища на града? “. Въпросът беше риторичен, водачът не очакваше отговор от мен.
Друг случай: сигнал за сборичкване. Екипът отива на адреса, без патрулка, която да ги пази. Влизат в гетото и внезапно против медиците се юрват няколко участници в сбиването. Единият е носел старинна сабя. Да, вярно прочетохте – САБЯ. Нападат колата за спешна помощ с прътове (и сабя…!), екипът бяга, с цел да си избави живота. Половин час по-късно се връщат, с цел да намерят колата за спешна помощ разкостена – оборудването откраднато, а возилото би трябвало да се ремонтира, с цел да се върне в придвижване.
Да, вярно се сещате – през това време някой някъде има потребност от кола за спешна помощ, само че няма такава разполагаем.
Сега да погледнем от другата страна на завесата:
Магазин за домашни любимци към клиника. Жена в здравна униформа дълго време избира храна за котката (или кучето) си. Разглежда етикетите, разпитва служителката коя е по-добрата, какво съдържа и така нататък След известно време се присеща за нещо и споделя: „ Оф, ще може ли малко да побързаме, че съм на сигнал “.
Реакция на дежурен в незабавен център, разпитвайки какви са признаците на пациента: „ Да върви в психодиспансер, т‘ва е паническа офанзива! “ Пациентът е проявявал симптоматика, сходна на инфаркт или най-малко хипертонична рецесия.
Публична загадка е… или най-малко е известно на хората, които са работили по един или различен метод със незабавните екипи, че дежурните реагират на сигнали за младежи по-адекватно. Но пък и какъв брой са сигналите за младежи, нали? Ако пациентът е на 50 години, да кажем, и има недоволство от световъртеж, зной и болки в гърдите, ще види вероятно кола за спешна помощ, само че след това, различен път. Ако е на, да кажем тук – 27 години, тогава в слушалката може да се чуе гласа на дежурния: „ Охх… ъм… добре “. Не споделям, че е всеобща процедура, споделям, че постоянно се е случвало.
Побоищата над лекари ги вършат внимателни и неотзивчиви, до някаква степен „ дървета “ (но то и самата им специалност ги прави дебелокожи малко или много), умората, съчетана с незаинтересованост от неналичието на мотивация си споделят думата. Също и скапаното, амортизирано съоръжение и обещанията на хората, които раздават от бюджета, че в миналото може би незабавната помощ ще се модернизира.
От друга страна – кой и какво може да изясни на бабата и дядото на детето, което е било на ръба – 42 градуса температура е предхождаща безконечното изстиване. Кой и по какъв начин ще ги убеди, че кола за спешна помощ, пристигнала след 45 минути и то след няколко опита да я повикат, е колата за спешна помощ, която заслужават? Медицинската грижа, която заслужават? Кой ще ни убеди всички нас, че това е незабавната медицина, която заслужаваме, изключително гледайки цифрите, които изхвърчат от заплатите ни всеки месец – за „ опазването на здравето “ сякаш.
Ще го направя изцяло независимо, просто давайки образци, разказвайки истории, които са ми били споделяни през годините от пострадали. И от двете страни на бариерата.
Линейките се бавят. Не постоянно, несъмнено, само че постоянно това е реалност. Като резултат хора страдат, случвало се е и да умират, чакайки кола за спешна помощ. Трябва да споделя, че моят дядо си отиде точно по този начин – колата за спешна помощ ЗА ПОРЕДЕН път закъсня. Баба ми се беше научила – не разчиташе на коли за спешна помощ, вместо това викаше пожарната, тъй като те имат подготвен за медицински случаи личен състав и идваха на време. Но във въпросната нощ, по редица аргументи, се наложи да разчита на кола за спешна помощ. Дядо ми страдаше от болести на белите дробове и сърцето. Умря след инфаркт. Лека му пръст.
Предполагам, фамилията ми няма да ръкопляска от благополучие, че давам и образци, които оневиняват до някаква степен парамедиците. Но дадох обещание безпристрастност.
Ето няколко същински истории:
Преди години някой глупак беше измислил чутовно тъпа хазартнаа> игра, без грам да се интересува, че залозите не са единствено парични, само че и… човешки животи. От краден телефон или подобен „ взет за малко назаем “, или от телефона на някоя глуха старица, който е завлечен под носа й от съседа (малкото разкрити случаи варираха) някой се обаждаше с подправен сигнал, след което са започвали залозиа> за какъв брой време ще дойде колата за спешна помощ. Това е роман, от първо лице, споделен ми от медицински екип, попадал на няколко пъти в такава обстановка и свидетелствал пред проверяващите за получените сигнали.
Друга история: хора, които нямат здравни осигуровки (по разнообразни причини), се обаждат на незабавния телефон и оповестяват за признаци на инфаркт или инсулт.
Пристигайки на място, екипът открива, че пациентът страда от грип, висока температура или нещо от сорта. Имало е случаи на подаден сигнал за заклан, берящ душа, който се оказал потърпевш при сборичкване и е с… порязан пръст.
През това време, при тези случаи, някъде някой в действителност е имал потребност от кола за спешна помощ, само че не е имало такава разполагаем. Някой някъде може би е починал и парамедиците са отнесли виновността, по дифолт.
Друг проблем беше (не ми се ще да споделям „ към момента е “) връзката с диспечерите от незабавния телефон 112. Служителите на столичната незабавна помощ постоянно се оказвали изпратени посред полето, по неверни данни. „ Как може диспечер, който е комплициран на телефона в другия завършек на България и не познава улиците в София, да ме ориентира къде да отида, когато се бърка улица „ Стамболийски “ с бул. „ Стамболийски “ да вземем за пример, които се намират в напълно разнообразни краища на града? “. Въпросът беше риторичен, водачът не очакваше отговор от мен.
Друг случай: сигнал за сборичкване. Екипът отива на адреса, без патрулка, която да ги пази. Влизат в гетото и внезапно против медиците се юрват няколко участници в сбиването. Единият е носел старинна сабя. Да, вярно прочетохте – САБЯ. Нападат колата за спешна помощ с прътове (и сабя…!), екипът бяга, с цел да си избави живота. Половин час по-късно се връщат, с цел да намерят колата за спешна помощ разкостена – оборудването откраднато, а возилото би трябвало да се ремонтира, с цел да се върне в придвижване.
Да, вярно се сещате – през това време някой някъде има потребност от кола за спешна помощ, само че няма такава разполагаем.
Сега да погледнем от другата страна на завесата:
Магазин за домашни любимци към клиника. Жена в здравна униформа дълго време избира храна за котката (или кучето) си. Разглежда етикетите, разпитва служителката коя е по-добрата, какво съдържа и така нататък След известно време се присеща за нещо и споделя: „ Оф, ще може ли малко да побързаме, че съм на сигнал “.
Реакция на дежурен в незабавен център, разпитвайки какви са признаците на пациента: „ Да върви в психодиспансер, т‘ва е паническа офанзива! “ Пациентът е проявявал симптоматика, сходна на инфаркт или най-малко хипертонична рецесия.
Публична загадка е… или най-малко е известно на хората, които са работили по един или различен метод със незабавните екипи, че дежурните реагират на сигнали за младежи по-адекватно. Но пък и какъв брой са сигналите за младежи, нали? Ако пациентът е на 50 години, да кажем, и има недоволство от световъртеж, зной и болки в гърдите, ще види вероятно кола за спешна помощ, само че след това, различен път. Ако е на, да кажем тук – 27 години, тогава в слушалката може да се чуе гласа на дежурния: „ Охх… ъм… добре “. Не споделям, че е всеобща процедура, споделям, че постоянно се е случвало.
Побоищата над лекари ги вършат внимателни и неотзивчиви, до някаква степен „ дървета “ (но то и самата им специалност ги прави дебелокожи малко или много), умората, съчетана с незаинтересованост от неналичието на мотивация си споделят думата. Също и скапаното, амортизирано съоръжение и обещанията на хората, които раздават от бюджета, че в миналото може би незабавната помощ ще се модернизира.
От друга страна – кой и какво може да изясни на бабата и дядото на детето, което е било на ръба – 42 градуса температура е предхождаща безконечното изстиване. Кой и по какъв начин ще ги убеди, че кола за спешна помощ, пристигнала след 45 минути и то след няколко опита да я повикат, е колата за спешна помощ, която заслужават? Медицинската грижа, която заслужават? Кой ще ни убеди всички нас, че това е незабавната медицина, която заслужаваме, изключително гледайки цифрите, които изхвърчат от заплатите ни всеки месец – за „ опазването на здравето “ сякаш.
Източник: novini.bg
КОМЕНТАРИ