По обед един мъж върви по улица Веслец“ и влиза

По обед един мъж върви по улица „ Веслец “ и влиза в скромната гостилница „ Етрополска среща “, където нормално се хранят служащи. Съдържател на гостилницата е негов съгражданин. Настанява се и си поръчва порция мусака, която доста обича. Този обяд не му се случва постоянно, тъй като живее оскъдно, даже квартирата му е неустановена. Баща му изпраща по четиридесет лв. на месец, които не стигат до на никое място. Двамата му братя Иван и Асен оказват помощ, с цел да преживее. Щом си получи парите от роднините първо гледа да заплати вересиите си в гостилниците, наема за някоя бедна квартира и да си купи книги от софийска книжарница. Няма нищо срещу да раздели обеда си с другари. Често с една порция се хранят трима.

Животът на поета Христо Ясенов минава сред естетиката на символизма и неукротимия му идеал на художник. Той мечтае за оня „ час на чудесата “, който в никакъв случай не идва при него. Съвременниците му го назовават „ чист и доблестен романтик “ или „ нежният безоблачен стихотворец “.

По време на обедите си в гостилница „ Етрополска среща “ е студент в Рисувалното учебно заведение. Понякога намира работа като бояджия или рисува реклами, с цел да препечели някоя спомагателна пара. В Рисувалното учебно заведение му преподават Иван Мърквичка и Антон Митов. Рисува с креда глави, бюстове, голи тела или с акварел – пейзажи. Не взе участие в забави със състудентите си. Има единствено няколко другари, с които се среща. Тих и непретенциозен е. Пише стихове. За него стихът е ария, въпреки без мелодия…

Попадне ли в по-голяма компания Христо Ясенов е разговорлив и има шеговит комизъм, който го трансформира в забавен събеседник. Може да се майтапи с всичко – даже със личната си бедност. Служел на хората като огледало, в което да виждат личните си дефекти, а те нормално не му се сърдели. „ Един час прекаран с него беше празничен час, озарен от светлина, смях, безоблачност “, споделя в мемоари писателят Людмил Стоянов. Ясенов е остроумен. Има безсънен разум. Сякаш никакви житейски несгоди не могат да го съкрушат. Говори безшумно. Самоиронизира се. Всъщност е затворен в себе си, пази надълбоко тайните си и не приказва за вътрешните си положения. Дълбоко в себе си е уединен. Мълчи. Погледът му е някъде далече…Чувствителен е на всевъзможни житейски несправедливости и остро ги подлага на критика. Има милостиво сърце и богата душа, която се раздава.

Роден е през декември 1889 година в Етрополе с името Христо Туджаров. Майка му умира, когато момчето е на две години. По-късно ù посвещава няколко стихотворения, в които разкрива нежния ù облик. Първото издание на стихосбирката му „ Рицарски палат “ излиза от щемпел с посвещение: „ На скъпата памет на моята майка “.

Бъдещият стихотворец израства към мащеха. От там идва неговата скрита горест, която го съпътсва до края на живота му. Приятелите в Етрополе го назовават Теди (от Туджаров). По-късно един различен наш книжовен класик му дава псевдонима Ясенов, само че се подписва и като Еро Розен, Хр. Розин, Хр. Трепетликин, Ваня Петроградски, Юденич, Агапия Деникинова, има и други литературни псевдоними.

Христо Ясенов учи поредно в Копривщенската и в Търговската гимназия в Свищов, където стартира да рисува. Счетоводството и комерсиалните науки са непознати на поетичната му душа. Баща му желае да го прави търговец, той самият цялостен живот се е занимавал с търговия. Ясенов мечтае друго - да се отдаде на изобразяване и лирика. Пише стихотворения от дете. Чете Хайне, Балмонт, Пушкин, Лермонтов и Александър Блок. Рецитира Яворов, чете въодушевено Ботев. По-късно го занимава философията на Фридрих Ницше.

„ Едно време бях по комерсиалните адвокатски фирми, където в разстояние на една година научих наизуст половината от таблицата за умножение и в резултат на този ми интензивен труд и в символ на интерес към търговията ме наградиха със сребърен орден. Умело се научих да продавам грънчарски лули в татовото магазинче и дълго време, по европейски способ, лъгах фукарията… Най-сетне, не знам по какви навеи, се увлякох в поезията, но и тук няма да ме огрее! “, споделя поета за себе си.

Завършва гимназия във Враца. Против волята на татко си напуща Свищов без пари в джоба. Годината е 1907. Щом научил това татко му се отказал от него, само че по-късно му дал прошка. Ясенов идва в София, само че строгият родител не го изпуска от взор и в столицата. Станьо Стаматов, състудент на Ясенов, написа в мемоари за поета: „ Припичах се на слънцето в двора на учебното заведение. По едно време влезе остарял човек с потури от карнобатска вълна, с аба и червен пояс. Нисък, миличък човечец с астраганен калпак. Пита ме:
Момче, де е тука канцеларията? Можеш ли да ме заведеш в канцеларията?
Заведох го.
Секретарят го пита какво желае.
Искам – сподели, да зная Христо Туджаров учи ли, работи ли, та да зная да му изпращам ли пари.
Секретарят отвори основната книга и му сподели, че Христо Туджаров е добре с триумфа, че посещава постоянно и си взема изпитите.
Бащата на Христо Туджаров ми направи усещане на огромен сребролюбец. Не се стърпях и му споделих да не разпитва доста, а да му праща пари най-малко за самун.
На другия ден описах на Христо случката с татко му. Той някак отговорно се позасмя и сподели:
Остави го. Такъв си е той. Не ми трябват неговите пари.

След това парите от татко му все по-рядко идват в София и той гладува. В гостилницата му припомнят, че не може да се храни все на вересия. Зимата върви облечен с шаячно черно палто, продънени обуща, широкопола шапка и живее в студена стая. Веднъж е платил наема, различен път – не, това го тормози.

Една от най-дълготрайните му квартири е в долния етаж на къща на ул. „ Ангел Кънчев “, там живее с художника Стоян Митов. Идват приятелите му, четата нещо преди малко отпечатано, спорят по литературни въпроси и чакат времето за вечерна разходка.

Всъщност не толкоз рисуването, а поезията е в кръвта му. Врачанинът Бончо Хаджибончев показва Христо Туджаров на писателя Антон Страшимиров. В първия миг създателят на романа „ Хоро “ оставя стиховете на Ясенов в публицистичния долап и не им обръща внимание. Но по-късно ги прочита и е очарован от редовете на това 16-17 годишно момче.
Аз нямам дом, където
безприютен да умря
и пролетни градини в
презутринна роса –
и аз съм пътешественик
без заслон и татковина
и пострадвам под покрива
на всички висини.
И пострадвам до отмалялост, че ти
си постоянно с мене
и тровиш всяка мисъл,
и тровиш всеки идеал,
ти – сянка неразделна
погрешна и подозрение
ти – безконечната мистерия
на всеки минал ден.

„ Четох и не имах вяра на очите си “ – написа Страшимиров. Стиховете на Ясенов са мелодични, ясни, чисти. Тогава го приема в литературния си кръжок. Но името му не подхожда на класика на българската литература. Обявява псевдонима му Ясенов, който дава отговор на кристално чистата му душа, на стиховете му – ясни и разбираеми. Така момчето стартира да сътрудничи и в „ Наш живот “. В това списание, през 1911 и 1912 година, отпечатва едни от най-хубавите си стихотворения.

Антон Страшимиров постоянно събира към себе си кръжец от сътрудници и другари – Георги Райчев, Теодор Траянов, Николай Лилиев, Георги П. Стаматов, Людмил Стоянов, Константин Константинов. Когато заплаща възнаграждения, брачната половинка му Стефка подрежда софри с луканки, пълнен пуяк с ориз и наложително стомна със „ заешка кръв “. Компанията захваща диалози за литература. Страшимиров неотдавна е отпечатал „ Пан “ на Христо Ясенов и е убеден, че от дълго време в нашата лирика не се е появало сходно създание написано с подобен размах. Смята го за връх на неговото творчество, свежо дарование. Споделя това с компанията, а Ясенов се изчервява като девственица и мълчи с наведена глава.

Тъкмо Антон Страшимиров и брачната половинка му Стефка извънредно обичат Христо Ясенов, те нямат деца и го одобряват като собствен наследник. Наричат го Бебко. В поета в действителност има нещо детско. Страшимиров облекчава до някъде живота му с каквото може.

Христо Ясенов е ученолюбив и посещава литературни четения в „ Славянска сказка “. Друг път върви на лекции на проф. Иван Шишманов, доктор Кръстев, Боян Пенев, проф. Александър Балабанов в Софийски университет. Приятели му намират безвъзмездни пропуски за спектакли в Народния спектакъл и други оперни и балетни представления. Обича да слуша цигулкови концерти с музика на Моцарт, Бетовен, Чайковски във Военния клуб. След концерт отива да пие кафе в сладкарница „ Цар Освободител “. Скоро му омръзва да стои измежду цигарения пушек и си потегля. Ако е с някой другар захваща шегите си по адрес на писатели, политици или събеседници.

Когато има някоя пара в джоба си ги черпи и не мисли, че след няколко дни ще остане без стотинка в джоба. Никога не желае пари на заем. Живее ден за ден.
Обича да посещава софийските кръчми и кафенета. Сред тях е „ Копривщица “, където знае, че ще срещне Димчо Дебелянов, Николай Хрелков, Гео Милев, Людмил Стоянов, Гьончо Белев, Николай Райнов или Лилиев. Друг път отива в „ Арменското кафене “. Казва на някой собствен другар: „ Да забележим „ гениите “ какво правят… “ А в „ Арменското кафене “ към този момент са се настанили към масите Иван Андрейчин, Иван Арнаудов, Димитър Бабев, Минко Неволин и други постоянни гости на кафенето, които дълго приказват за литература над ароматното кафе. По-късно пък отскача в гостилница „ Средна гора “ при българановците.

Понякога по обед се разхожда по „ Цар Освободител “. По това време на деня софийските хубавици излизали на разходка - от 12 до 13 часа. Собствената им суетност ги подтиквала да покажат хубостите си на офицери, студенти и служители от Външно министерство. Тези хубавици по никакъв начин не били по нрава на Ясенов, назовава ги „ горгони “. А, когато срещнел по-възрастни дами намазани с помада и мощно гримирани възклицавал: „ Звяр и природа! “

На 17 септември 1912 година е оповестена готовност. Избухва Балканската война. Ясенов е причислен като редови войник в шести пехотен полк. Този слаб физически човек отпътува за фронта. В един пердах изстрелял толкоз доста патрони, че пушката му се нагорещила. Когато прекратил стрелбата и хванал оръжието, с цел да се изправи, ръката му изгоряла.

След войната се завръща в София, с цел да довърши следването си в Рисувалното учебно заведение. После незабавно постъпва в Школата за запасни офицери. Малко преди този момент избухва Първата международна война и Ясенов още веднъж отпътува на фронта. Изпратен е на Добруджанския фронт, където е ранен в сраженията при Черна вода. По време на войните разсмива бойците в окопите. Макар че на открито е хладно, месец ноември, той е обут със сандали. Съпруга на негов другар му изпраща колет с вълнени чорапи. Заканвал се, че в случай че се върне жив и здрав ще се затвори в стаята си. „ Ще запуша всички дупки, а вратата и прозорците ще зазидам, тъй като ми омръзна към този момент да вдишвам все чист въздух… “

Като всяка война и на тази се вижда краят и той се връща в столицата. Живее при собствен другар на бул. „ Цар Освободител “ до момента в който укрепне здравословно и препечели някоя пара. Започва да работи като преподавател.

През 1919 и 1920 година е напечатал към този момент най-малко двадесет заядливи фейлетона и петнадесет хумористични и сатирични стихотворения по адрес на властта.
Заедно с Крум Кюляков основават сатиричното списание „ Червен смях “, което има необятна известност измежду елементарните хора. Към тях се причисляват Христо Смирненски, Ангел Каралийчев, Асен Разцветников, Димитър Осинин, Николай Хрелков, Чудомир и други сътрудници. Канят и художника Александър Добринов, който става първият им карикатурист. Но за „ Червен смях “ рисуват още Стоян Венев, Александър Жендов, Иван Милев, както и самият Кюляков.

„ Когато започнахме редактирането на „ Червен смях “, Ясенов се пресели да живее у нас, в Коньовица, на ул. „ Перник “. Спяхме на един креват, заран закусвахме чай и самун, а обядвахме с боб и туршия, само че Христо не можеше да се нарадва:
Това се споделя царски живот – постоянно повтаряше той. – Отдавна не съм се хранил по този начин постоянно и по този начин добре.

" И това беше истината. Близките му малко се интересуваха от него и той прекара живот, цялостен с ограничения и неволи “, споделя Крум Кюляков. Двамата пишат върху елементарна дървена маса хумористичните си произведения. На Ясенов му е мъчно, тъй като е лирик в душата, а Кюляков има зад себе си няколко години опит.

В „ Червен смях “ Ясенов помества свои стихотворения, ирония и фейлетони. В седмичното илюстровано списание написа комизъм за първи път, само че не е убеден, че от него ще излезе хуморист. Вижда, че не е това, което би могъл и би трябвало да бъде. В творенията си жигосва публичния ред. А когато хората на Цанков удавят в кръв въстаналите през септември 1923 година служащи и елементарни хора, Ясенов и Страшимиров застават на чело на „ Общ спомагателен комитет за потърпевшите през септемврийските събития “.

В края на 1918 година и началото на 1919 година той към този момент е почнал да приготвя за щемпел стихосбирката си „ Рицарски палат “. Филип Чипев е подготвен да я отпечата. Стихосбирката се появява на света през 1921 година като №1 от замислената от Гео Милев библиотека „ Книга за малко на брой “. Стиховете в нея са писани в интервала 1909-1912 година Христо Ясенов не демонстрира онази наслада, която всеки стихотворец и публицист изпитват при среща с първата си книга. Казва, че е издал стихосбирката „ с цел да ми се махне от главата една тежест, от която не знам по какъв начин да се освободя иначе “.

Стихосбирката „ Рицарски палат “ остава единствената, която издава до момента в който е жив.

Книгата получава с изключение на похвали и рецензии. Някакакъв шегобиец му написа: „ Даскале, чета твоя „ Рицарски палат “. Ти пишеш там за някакви плахи чайки и издаваш незнанието си. Действително в зоологията не се разправя туй, само че въпреки всичко би трябвало да знаеш, че нашите чайки са по-смели от орлите, най-смелите от всички птици. Ти ме обиждаш, даскале. В най-страшните стихии те са над морето, върху вълните, под тях, на мачтите на всеки потъващ транспортен съд. Те виждат всяко поражение – единствено те знаят ужаса в очите на удавниците. Те плуват над всеки мъртвец, люлян от вълните, и се връщат на брега, когато бурята утихне “. Ясенов приема рецензията умерено. Други критици назовават поезията му „ елементарна и естествена “, „ написана без поза, свободно и самоуверено “.

През 1922 година Ясенов заболява съществено, има проблем с дробовете. Мъчи го изсъхнало покашляне, което той прикрива с извинението, че има продължителен бронхит, сякаш неотдавна се е простудил. Жълтата гостенка похлопва на вратата му. Лежи няколко месеца в санаториум в село Искрец, с цел да се възвърне.

Печата още в сп. „ Везни “. Смята се, че това е втория интервал от неговото творчество. В сладкарница „ Охрид “ на бул. „ Дондуков “ Христо Ясенов постоянно се срещал с Гео Милев и Сергей Румянцев.

Между 1920 година и 1925 година взе участие интензивно в политическия живот на България. След Септемврийското въстание се включва в управлението на организацията за подкрепяне жертвите на фашисткия гнет. На 20 март 1924 година е интерниран в Горна Джумая (Благоевград). В печата се появяват протесни заявления на наши интелектуалци против задържането му.

На 25 март 1924 година Йосиф Хербс написа в печата: „ Поетът Христо Ясенов преди няколко дни биде арестуван, без някой да знае: за какво? Интерниран е, без някой да знае: къде? Но това е „ естеството на нещата “, тъй като всеки жител знае вътрешното състояние на страната, където споделя министър – ръководителят “.

Зад гърба на поета са Крум Кюляков, Илия Бешков, Александър Балабанов, Калина Малина. Те разгласяват текстове в негова отбрана.

Литературната задруга „ Хиперион “ организира четения още веднъж, с цел да го защитят. Освобождават Ясенов на 4 април 1924 година Той написа отворено писмо „ На всички адреси “, в което споделя: „ Освободен насочвам своята признателност към всички другари, познати и съчувственици, както и към редакциите на всички вестници, които изрекоха своя митинг на отвращение по случай моето неоснователно и безнаказано интерниране – плод на партизанска заслепеност и необмислен политически гнет. Благодаря също по този начин и на тези жители от Горна Джумая, които ми оказаха скъпи услуги и съчувствие; за тях аз ще запазя един ярък спомен на човечна и откровена дружба. Но за тези, които считат, че не са длъжни да отговорят за своите своеволия, за неотговорните, аз не мисля да ставам „ добър жител “ и не поучавам никого на сходна измама “.

След атентата в църквата „ Св. Неделя “ в София, на 22 април 1925 година е задържан. Затварят го в столично учебно заведение, изместен е в Дирекцията на полицията. После безследно изчезва. Разказват, че е изгорял жив в пещите на тухларската фабрика.

Някой убива най-слънчевия ни стихотворец, който оставя малцина стихотворения, лирични и нежни. След неговата гибел са открити и към двадесет картини. Предимно портрети. Сред тях е и този на неговия настойник в литературата Антон Страшимиров. Картините му изчезват по време на комунистическата власт.