Кървавият път на тракийските мъченици
„ По на юг, в един дол имаше трупове на към 100 души дами и деца; там имаше дребни деца, хващани за крайници и умъртвени, като са били удряни о земята. Други, напълно дребни, още в повои, и връз тях турени тежки камъне та по този начин затиснати са умрели. После по Тахтаджик-балкан намерихме измрели деца, хвърлени по пътя при Курбалъка, при сборното място, деца в пелени, хвърлени, умрели. По-насам имаше едно новородено и оставено голичко. “
Врата до врата
Така проф. доктор Любомир Милетич разказва една от най-големите нещастия в българската история в своята книга „ Разорението на тракийските българи през 1913 година “ Отдавна тракийският геноцид е приет за първия в историята на XX век. Той бележи началото на един феномен, който в идващите десетилетия ще се трансформира в най-големия международен проблем, аргументите за които и до през днешния ден са неразбираеми.
През 1913 година в селото Булгаркьой (населено с българи) няма нито една турска къща. Населяват го към 2000 души, българи, чието само предпочитание е домът им да бъде на българска земя. Населението живее богато и щастливо до 2 юли, когато в селото влизат 120 турски кавалеристи. Те събират оръжието и реквизирания малък и наедрял рогат добитък, почти към 25 000-30 000 глави, и задължават селяните да изхранват бойците в продължение на пет дни. На 7 юли турският шеф заповядва в края на селото, край Байдановия мост, да се събере цялото мъжко население, с цел да им държи тирада. Явяват се към 350 мъже. Но вместо тирада е дадена заповед да се съберат вкупом. Със залп от заградилите ги турски бойци хората са покосени. Само 8 души съумяват да се спасят, а дамите и децата с писъци напущат от селото. Всички застигнати са обезчестявани и убивани. В идващите два дни цялото село е унищожено. Останали са живи към 900 души, от които единствено 60 мъже. Младите дами и девойки са пръснати по турските села и потурчени. Така „ българското село ” (Булгаркьой) е обезбългарено и заличено.
Унищожаването на български селища продължава с настъпването на турската армия в Дедеагач (Александруполис) на 19 септември 1913 година. Още с влизането в града башибозукът предизвестява българското население да напусне града и да се насочи към България. Четири дни по-късно той стартира да бие и убива народа в посока към Марица и Фере (Трапезница). Очевидецът Мавер Калоянов споделя за събитието следното:
Когато на 23 септември турцитеподбраха народа с пердах се вдигнатакъв трогателен зов на многохилядния народ, че цялостен Дедеагач потрепери. Целият град стана на крайник! Камък да беше човек, не можеше да не проплаче…
Мълвата за това клане доближава бързо до войводите Димитър Маджаров и Руси Славов в планината. При тях са въоръжените мъже от селата, които не са предали пушките си и са подготвени да се бият с многочислената турска войска. Четниците на двамата войводи и въоръжените мъже от селата пресичат образувалата се бежанска колона още същия ден покрай гр. Фере. На един километър преди селището тенападат башибозука.
Докато трае боят, локалното население се насочва към планината, оставяйки всичко, което не е може да се носи на ръце. В сражението умират доста мъже и от двете страни. Но защото българските четници авансово избират позициите, падналите турци са по-многобройни. В престрелката е погубен и командирът им, след което те се разбягват под паника. Истинска покруса обаче сполетява бежанския поток. Войводите дават напътствие той да се насочи наляво към планините над Доганхисар и Сачанли. Една част обаче в огромната суматоха се отклонява към Марица. Избитите са стотици. Жените, дружно със своите невръстни деца, се хвърлят в мътните води на реката, които потичат в алено червен цвят.
От борбата при Фере бежанската колона, дълга и разпръсната нашироко, се насочва към високите родопски хребети. Ужасени от сражението, изтощени от умората по пътя, гладни и жадни, обезверените българи стопират за отмора в Армаганската котловина на 25 септември. Там те са нападнати от 200 бойци, които са на път да подпалят неунищожените към момента български села в покрайнината. Започва същинска сеч. Насядалото население се разбягва, само че стотици старци, дами и деца попадат под кървавия ятаган. За тази трагедия по-късно проф. Любомир Милетич написа:
Това, което след 9 месеца заварихме в Армаган беше задоволително, с цел да се откри без всякакво подозрение, че тук в действителност е имало човешка кланица!
В националната памет мястото остава с названието „ долината на гибелта ”. Събралият се народ на поляните Курбалак след клането в Армаганската котловина се разделя на три съществени групи. Първата, формирана от 42 дами и деца, се втурва да бяга наляво в посока Арда. Видимо те са пленени от фанатици турци и помаци. Държани са скрити по близките села повече от три месеца. И до през днешния ден не е известно какво е правено с тези беззащитни хора толкоз дълго време. Намерени са едвам в средата на февруари избити, изклани и хвърлени в една непроходима урва покрай Крумовград. Установено е, че са унищожени месец по-рано, т.е. в средата на януари. Втората група е хваната от турските бойци и е водена от село на село. Накрая е захвърлена в Ивайловград, откакто е обрана до последния грош и изнасилвана всяка нощ.
Третата съществена група от бежанската колона минава шапканата и азмаците над село Сачанли и се насочва към Коджаяле. През родопските върхари и поляни сред Крумовград и Ивайловград стига до Илиева равнища. Там грубо са избити над 200 пеленачета и техните майки. Спасилите се по знамение не престават пътя в страдания и стигат до брега на река Арда, където през днешния ден е град Маджарово, а тогава се е намирала границата сред България и Турция, която за тях е била границата на спасението. Керванът на тракийското население се охранява от двете страни и откъм гърба от четници на войводите Димитър Маджаров и Руси Славов. Но те непрестанно са преследвани от скотски озверилите турци. Непрекъснати са сраженията. Тежкият балкански път по барчини и падини става непостижим изключително за майките, чиито мъже са избити и носят рожбите си на ръце. Заплашени да бъдат настигнати и насечени, те изоставят доста деца – плачещи и беззащитни.
Кървавият път на тракийските мъченици завършва на 4 октомври с прекосяването на р. Арда при село Ятаджик. Но и тук пред прага на България злополучният проект на Турция не стопира до опустошаване и оскърбление на тракийските българи. Турците устройват засада на движещата се колона и внезапно връхлитат върху народа с мечове и патрони. Започва кървава борба сред многочисления освирепял зложелател и малобройните български четници. Останалите живи бягат към Арда, в чиито буйни води потъват доста дами и деца. Бреговете са покрити с трупове на обезглавени старци и деца с избодени очи. Водите потичат в червен цвят. Тръгналите от крайбрежията на Бяло море българи по пътя към Стара България да търсят избавление се оказват тук, в Ятаджик, в коравата прегръдка на гибелта. Загиват повече от 2000 души.
Маджарово вечно остава в паметта на тракийци като един мъчителен спомен, знак на жертвата в името на желанието за завръщане в рамките на Родината. Днес за този отблъскващ епизод от родното минало ни припомня мемориалът „ Илиева равнища ”, повдигнат в памет на тези 40 000 българи, на изравнените със земята села и най-много на почтените деца, които не са получили шанса да се завърнат в рамките на България.
Материалът е написан по проучванията, поместени в „ Погромът на тракийските българи през 1913 година – опустошение и изтребване “ на проф. доктор Делчо Порязов и „ Разорението на тракийските българи през 1913 година “ на проф. доктор Любомир Милетич.
Инфо: www.bulgarianhistory.org
