Уроците на Народна Република България*
По-младите не познават това жалко, скучно, лъжливо и пропиляно време от " зрялата " Народна република България, когато времето като че ли бе спряло. И каква в действителност бе Народна република България? Днешна България би трябвало да знае това, с цел да не продължава да живее в неистина.
Един младеж, на който неотдавна показвах фамозната фотография с Тодор Живков, охраняван от тогавашния си телохранител Бойко Борисов, комплицирано зададе шокиращия въпрос: " А кой е този до Борисов? "
През настъпващата 2019 година се навършват три десетилетия от земетръсните промени в тогавашния руски лагер, в това число и в България. За десетилетията на по този начин наречения " социализъм " и за самите промени към този момент са изписани безброй книги, а персоналните мемоари и историческите тълкования покриват целия набор от " Осанна! " до " Разпни го! " И все пак постсоциалистическите генерации тънат в всеобщо неведение за тези времена, задоволяват се с черно-бели клишета, пък и в действителност не се интересуват доста от въпросното минало. А би трябвало ли да се интересуват? – запитвам се постоянно. И каква е изгодата от познаването на историята? И се сещам за Оруеловото " Който управлява предишното, управлява бъдещето ". Дали в действителност би трябвало да имат сетива за това жалко, скучно, лъжливо, пропиляно време в " зрялата фаза " на Народна република България? Не знам…
В навечерието на 2019 аз персонално си припомням какво беше чувството да живееш в Народна република България преди 30 и повече години. Усещането за някаква тиха потиснатост в едно спряло време. Усещането, че живееш в периферията, даже оттатък нея - и надлежно копнееш по оня огромен и трогателен свят, вратите към който са ти заключени. Усещането, че нищо не се случва – както в оня дребен град от естрадната ария. Усещането, че в действителност живееш точно в една сладникава естрадна ария по текст на Недялко Йорданов или Миряна Башева, където Поморие е на 30 километра от Бургас, а бул. " Руски " е по-вълнуващ от " Шанз-Елизе ". Усещането за спарения и застоял въздух в читалищния салон с прашните портрети на Левски, Ботев и Вазов, за лющещата се жълтеникава мазилка и за тримата старци, седнали на припек начело.
А ето и една напълно друга позиция за случилото се преди трийсетина години. В книгата си " Хомо деус " нашумелият израелски историк Ювал Харари разказва по отрезвяващ метод " революцията " в Румъния. В това изложение мнозина несъмнено ще разпознаят и България:
" Когато се изплъзва от ръцете на непохватния уредник на балкона, властта обаче не минава в ръцете на масите на площада. Тълпата е многочислена и въодушевена, само че не знае по какъв начин да се провежда. Затова (…) властта минава в ръцете на дребна група политически играчи (…) Партийни функционери от междинен сан (…) се превъплъщават в демократични политици, тръбят по всички микрофони, че те са ръководителите на революцията, а след това употребяват дългия си опит и мрежата от свои доближени, с цел да слагат под надзор страната и да заграбят ресурсите ѝ. Демократична Румъния бързо приватизира активите и ги разпродава на безценица на някогашните комунисти, които единствени схващат какво се случва (…) Правителствени компании, които са направлявали националната инфраструктура и естествените запаси, се продават на някогашни комунистически функционери на разпродажни цени (…) Новият румънски хайлайф, който управлява страната до ден-днешен, е формиран най-вече от някогашни комунисти и техните фамилии ".
И по този начин: Каква беше Народна република България? Какво се случи преди 30-ина години? Какъв свят наследиха днешните българи от предходните генерации? Лесни отговори няма. Не удовлетворяват нито опростената вероятност на другояче забележителния създател Юнал Харари, нито оперетните въздишки по светлото минало на бузлуджанските пилигрими, нито мъчителните напъни на едно ново потомство патриоти, което се мъчи да запълни историческата и морална дупка в България с героични митове, с измислици и кумири. Днешна България има потребност от това, което германците назовават с много уродливата дума " Vergangenheitsbewältigung ", т.е. – да седне и да се замисли за предишното си, да се вглъби, да го огледа сериозно, да го разиска със старите и с младите, със съседите и с великите сили, а най-после някак да го надмогне. Защото другояче ще продължи да живее в неистина за себе си.
Автор: Александър Андреев, Deutsche Welle
Заглавието е на редакцията
Един младеж, на който неотдавна показвах фамозната фотография с Тодор Живков, охраняван от тогавашния си телохранител Бойко Борисов, комплицирано зададе шокиращия въпрос: " А кой е този до Борисов? "
През настъпващата 2019 година се навършват три десетилетия от земетръсните промени в тогавашния руски лагер, в това число и в България. За десетилетията на по този начин наречения " социализъм " и за самите промени към този момент са изписани безброй книги, а персоналните мемоари и историческите тълкования покриват целия набор от " Осанна! " до " Разпни го! " И все пак постсоциалистическите генерации тънат в всеобщо неведение за тези времена, задоволяват се с черно-бели клишета, пък и в действителност не се интересуват доста от въпросното минало. А би трябвало ли да се интересуват? – запитвам се постоянно. И каква е изгодата от познаването на историята? И се сещам за Оруеловото " Който управлява предишното, управлява бъдещето ". Дали в действителност би трябвало да имат сетива за това жалко, скучно, лъжливо, пропиляно време в " зрялата фаза " на Народна република България? Не знам…
В навечерието на 2019 аз персонално си припомням какво беше чувството да живееш в Народна република България преди 30 и повече години. Усещането за някаква тиха потиснатост в едно спряло време. Усещането, че живееш в периферията, даже оттатък нея - и надлежно копнееш по оня огромен и трогателен свят, вратите към който са ти заключени. Усещането, че нищо не се случва – както в оня дребен град от естрадната ария. Усещането, че в действителност живееш точно в една сладникава естрадна ария по текст на Недялко Йорданов или Миряна Башева, където Поморие е на 30 километра от Бургас, а бул. " Руски " е по-вълнуващ от " Шанз-Елизе ". Усещането за спарения и застоял въздух в читалищния салон с прашните портрети на Левски, Ботев и Вазов, за лющещата се жълтеникава мазилка и за тримата старци, седнали на припек начело.
А ето и една напълно друга позиция за случилото се преди трийсетина години. В книгата си " Хомо деус " нашумелият израелски историк Ювал Харари разказва по отрезвяващ метод " революцията " в Румъния. В това изложение мнозина несъмнено ще разпознаят и България:
" Когато се изплъзва от ръцете на непохватния уредник на балкона, властта обаче не минава в ръцете на масите на площада. Тълпата е многочислена и въодушевена, само че не знае по какъв начин да се провежда. Затова (…) властта минава в ръцете на дребна група политически играчи (…) Партийни функционери от междинен сан (…) се превъплъщават в демократични политици, тръбят по всички микрофони, че те са ръководителите на революцията, а след това употребяват дългия си опит и мрежата от свои доближени, с цел да слагат под надзор страната и да заграбят ресурсите ѝ. Демократична Румъния бързо приватизира активите и ги разпродава на безценица на някогашните комунисти, които единствени схващат какво се случва (…) Правителствени компании, които са направлявали националната инфраструктура и естествените запаси, се продават на някогашни комунистически функционери на разпродажни цени (…) Новият румънски хайлайф, който управлява страната до ден-днешен, е формиран най-вече от някогашни комунисти и техните фамилии ".
И по този начин: Каква беше Народна република България? Какво се случи преди 30-ина години? Какъв свят наследиха днешните българи от предходните генерации? Лесни отговори няма. Не удовлетворяват нито опростената вероятност на другояче забележителния създател Юнал Харари, нито оперетните въздишки по светлото минало на бузлуджанските пилигрими, нито мъчителните напъни на едно ново потомство патриоти, което се мъчи да запълни историческата и морална дупка в България с героични митове, с измислици и кумири. Днешна България има потребност от това, което германците назовават с много уродливата дума " Vergangenheitsbewältigung ", т.е. – да седне и да се замисли за предишното си, да се вглъби, да го огледа сериозно, да го разиска със старите и с младите, със съседите и с великите сили, а най-после някак да го надмогне. Защото другояче ще продължи да живее в неистина за себе си.
Автор: Александър Андреев, Deutsche Welle
Заглавието е на редакцията
Източник: actualno.com
КОМЕНТАРИ