Разказ на варненска учителка по литература доби популярност в социалните мрежи
Пожарна охрана „ Е-3 ” ЗА 23 или по какъв начин един възпитаник преоткрива очилатата си съученичка и българската природа.
От няколко дни в обществените мрежи набира известност един роман. Негов създател е варненската учителка по литература Димитринка Ненова. Текстът е спечелил конкурс за роман на младежка тема на община Варна. Разказът е оповестен във в. Труд със единодушието на дирекция “Образование, юношески действия и спорт ” на община Варна.
Пожарна охрана „ Е-3 ” ЗА 23 или по какъв начин един възпитаник преоткрива очилатата си съученичка и българската природа
Човече, в случай че някой ми беше споделил, че навръх мен иска ми се случи, щях да му скоча като на онази дропла от 10 а, дето се правеше на интелектуалка и набираше не знам к’ви си доброволци за не знам к’ви си еко-пътеки, за не знам си къде на майната си. Е, аз на подбив я фраснах лекичко по челото, пък то очилата ѝ изхвърчаха и се потрошиха на сол и… стана една дебела и то седмица преди края на образователната година…
А, бе-е, не ме изключиха, обаче татко ми пристигна в Английската за първи път, откогато самичък той я е приключил преди 100 години и… кофти, крепко загазих, щото бащата е капитан на транспортен съд и осем месеца го нямаше, а изтърсакът, брат ми, тъкмо пред него взе, че проходи и всички „ ох ”, „ ах ” и „ бащичко ”, а мен, откогато бебето се роди, към този момент никой не ме вижда – единствено „ дай ”, „ донеси ”, „ изхвърли ”…
Пикльото бил „ усъвършенстваният вид ”, пък аз съм се бил изтарикатил, пубер гнусен и пъпчасал – не, че го споделят на глас, само че аз си го знам… Е, беше ми се натрупало, беше ми писнало и аз по този начин, първосигнално си го изкарах на оная, дроплата, де… Майка ми плач по през целия ден, отговорна, че ме била „ изпуснала ”, бебето квичи, а татко ми ме прострелва с взор и аз съм в общи линии наясно, че иска ми се стъжни животът, щото когато си е у дома няма тън-мън. Те и за това от корабните организации все него търсят за дългите автобуси – щото е бетон и думата му на две не става…
Обаче и директорката се заяде и сподели, че съм на косъм и доста ми се събрало, пък съм единствено в 9-ти.. И аз к’во, привеждам глава, пъхтя и тъпча на едно място като бик… После оня срам да се оправдавам на зубърката и то пред майка й и татко й. После у дома пет дни гробно безмълвие – татко ми влиза-излиза, отива-връща се, рови в интернет, мама гони бебето, щото то като лудо тича и пада, пада и тича, а аз – като в пандиз – без мобилен, без скайп, без тв приемник и без слушалки – чистак гол – първи Робинзон без Петкан, обаче все се ослушвам к’во ще става, щото чувствам смерч и съсипня, също така нашите две вечери вървят някъде и се прибират късно, но с въодушевление, а аз – черен плебей, виждам дребния, пък на него му никнат зъби и променям нон стоп памперси. Схващаш ли?
Обаче, една нощ дремя и слушам „ ставай ”, виждам пет без 10, до мен раница, облекла и мама подсмърча и шепне нещо в ухото на татко ми, а той – „ няма ужасно ”, „ по-бързо, че долу чакат ”. Ама кой чака – „ ще схванеш ”, а майка ми зациклила като грамофонна плоча повтаря: „ слушай баща си и умната – не си бебе ”, е то е ясно, огромна мъдрост изрече, пък и се пробва да ме целува.
Аз, набрал като абсцес, разтварям в тъмното вратата на джипа да се тръшна на предната седалка, обаче опс – чичо ми се хили и споделя: „ заето – ти си откъм гърба ” и аз сънен разтварям задната врата и … ченето ми увисва, мигам като наакан първолак и трия очи, щото там седи онази дропла с очилата и ми споделя: „ добрутро ”…И аз, а-а да тръшна вратата след себе си, обаче татко ми мята белтъци и аз пъхтя и с милион въпроса на езика, само че с дебелоглав на заледен динозавър мълча и потегляме незнайно в к’ва посока…
Половин България спах и мълчах, само че най-много слухтях к’во си приказват татко ми и чичо, и онази, дроплата – тя не била толкова тъпа, а едни въпроси изпедепцва – да се чудиш кои енциклопедии е чела… аз не съм задавал толкоз въпроси на татко ми през целия си живот, а той, няма да си изкривявам душата, е изрушкал всички океани и морета по света и към този момент два пъти праща за зелен хайвер сомалийските пирати… Чак ме хвана гняв, че онази става толкоз гъста с родата, обаче очевидно единствено аз не знам къде отиваме и си трая…
Спряхме, хапнахме, пикахме и отново потегляме, и аз, още съм горделив, но съскам безшумно на кукумявката от 10 а: „ ти що си тука ”, пък тя, маха си новите очила и ме фиксира – че тя не била толкова грозна, „ познай ” и се хили, обаче не гадно, ами така… обикновено и отново се возим и тя пита ли пита, като че ли биографията й е бедна, обаче не – щото в диалога й с татко ми и чичо узнавам, че тая, каката – Рени от 10 а, спечелила конкурс и ще върви през есента в Америка за една година, свирила на флейта, упражнявала тенис и с изключение на британския праскала немски, чешки и съветски. Как стават тия работи, бе, обаче мълча и въображаемо цъкам, щото минаваме около табелата на Плевен и аз напълно изперквам, когато разбирам, че чичо ми би трябвало да се прибере самичък, като си свърши работата в Берковица… После отново отмора, ядем и там, на масата в ресторантчето на прохода Петрохан, ме светват, че пешком ще се връщаме по маршрута „ Ком-Емине ”. Моля?!
Аз не съм тъп, учил съм география на България и то на британски, крепък съм, пич, обаче забивам като остарял преносим компютър, щото знам, че денем минахме над 400 километра с джипа, пък пешком – айде бе, не на мен, че аз по-дълго от нас до дискотеката пешком не съм вървял… Обаче всички съществени и май няма подбив! Ле-ле! Тия са изперкали…
Чичо сподели „ довиждане ”, „ умната ”, намигна ми, стисна ръката на дроплата и отпраши с джипа, пък ние останахме с три раници и моето увиснало чене… Бащата изяснява просто и постепенно като на чукча в МОЛ какво следва, гледа единствено мен, щото на Рени очевидно всичко й е ясно и не й е за първи път, вади два чифта датщайнери, дава ни по едно шише вода, дъждобран и аз „ не-не ”, обаче – да и поемаме към връх Ком. Първо се перча и върша едни исполински крачки, след това до върха единствено пуфтя като парен трен и се потя като мандарин след чаена гала и едвам сколасвам да ругая на разум. Допълзявам 20 минути след тях на върха и… к’во? Е, хубаво де, Ком! Чудо огромно!
Камънак, голо, един монумент на Вазов, а Рени се вживява в ролята на провинциална актриса и рецитира: “Оттук окото волно, бариера не намира. Вселената пред мен, безропотно се простира. Душата гордо диша. От тия планини мозъкът към нещо ярко, огромно се стреми! ” Айде, бе, смехории! Е, хубаво де, панорама, е добре де, и слепият вижда отсам Берковица, Монтана… и половин България. Та, за к’во да ги взимам тези два камъка?! Много значимо – традиция, дори няма къде да се изпикаеш… абе, още съм гневен, но вземам два огромни камънака, да си блъскам главата с тях.. Как пък не – ще се фотографирам, но айде от мен да мине. Обаче, готино е, това мислено, несъмнено, и мама да беше тук със ситния… Да бе, единствено те ми липсват… май съм слънчасъл…
И след това едно втурване на два пъти хванах Рени за грейката, щото да не се търкалят очилата й отново. Довлякохме се вечерта до хижа „ Петрохан ”, тръшнах се на леглото и слушам в просънца: „ на следващия ден в пет ”…Да, бе, да. Обаче стана тъкмо по този начин и изобщо ми се губят идващите три дни – чувствам единствено мускулна тресчица и адска болежка в гърба от раницата: това хижа „ Пробойница ”, някакви Тодорини кукли и скали всякакви Лакатнишки, хижа „ Тръстена ” и моста над Искър, дето щях да падна – тотално ми се губят. Обаче татко ми и Рени – пей сърце, изобщо не ми обръщат внимание и крачат като за великото преселение на народите.
Едва, откакто се разсъниха на хижа „ Лескова ”, се почувствах ненапълно бял и към този момент можех да им покажа кой съм, обаче – ядец! Други ми описаха играта – срещнахме едни пичове – за пръв път чух, че имало мототуристи – готини, яхнали моторите си, бичат метъл и цепят планината, където им кефне – нито потене, нито напън, обаче татко ми сподели, че да я докараш до такава степен, първо трябвало на личен ход да опознаеш живота и като че ли съм впрегатно добиче ми нахлузи раницата и вика, че не е елементарно с две девойки в групата, въпреки Рени да се държала като юнга на трети автобус – тя се смее, а на мен отново ми завря чайникът и споделям мислено всички тези думи, на които ще науча брат ми, като проговори…
Обаче няма по какъв начин и потегляме към хижа „ Мургаш ”. Баща ми, претрупан като шерпа, Рени забрадена като ханъма, върти глава като ветропоказател и дрънка нещо за маркировка, а аз се разпръсквам и акцентирам на краката й. Всъщност скоро изгубих интерес, щото почна едно катерене, едно прескачане на паднали дървета, аз отново се потя и пия хаш-две-о, татко ми вика: „ умната – това е изсъхнал маршрут ”, обаче небето чу и като се почна – дъжд, дъжд до напикаване. Добре най-малко, че нямаше гръмотевици, щото Рени почна да споделя една трагична история като от турски сериал за светкавична стихия в Пирин и на мен раницата ми увисна до коленете.
По едно време Енциклопедията взе нещо да предъвква и изплю камъчето – от половин час нямало маркировка. Патка заблудена! Заради нея загубихме още час и половина и най-сетне я открихме, само че татко ми сподели, че към този момент аз давам отговор и да си разтварям очите на четири, щото… аз си знам. После вървим, а с нас и една бяла мъгла като стена – простирам ръката си и не я виждам от лакътя напред… Хвана ме шубето, а татко ми поставя жълти очила като извънземен, дава ни да държим едно въже и вървим, вървим до посиняване, до момента в който не се блъснахме в хижата. Аз отново паднах и заспах като заклан, а след това научих, че хижарят бил огромна работа, а подобен чай на никое място другаде нямало…
На сутринта няма грам мъгла, само че има вятър като за регата „ Тол-шипс ”, добре че ни духа в гърба и вървим на автопилот – дори ми стана готино – не знам къде съм – в Швейцария или по пътя за връх Мургаш и също така се появяват изведнъж табуни с коне! Жестоко! Само по филмите съм виждал такива и до момента в който цъкам като бомбен механизъм, Рени маха раницата, постепенно се доближава до един чер демон, дава му самун, той пръхти от кеф, тя го тупа по врата и… А стига, бе – яхва го като амазонка – без седло, без нищо… Баща ми едвам съумява да щрака с Никона и мале-е нямам доверие на очите си, разруши ме тая, размаза ме тотално… После се връща накефена, татко ми малко ядосан, щото с главата си отговарял за нея, обаче ми хвърля един взор, който ми е много прочут и значи: „ виждаш ли кой е огромната работа ”, само че си търпя, щото… да не си го изкара на мен.
После качваме и Мургаш, а горе, до метеорологичната станция на завет, Рени споделя една легенда за някаква русокоска, дето за нея починал Мургаш. Едно време – може, към този момент няма такива задръстеняци да се доказват… Е, на връщане към този момент малко си приказваме, повече тя, аз още се издувам, но подкрепям диалога, пък татко ми вика да побързаме, щото отново щяло да вали…
Абе не знам, но дали на Мургаш, или някъде към прохода Витиня или Арабаконак, си изгубих кофтито въодушевление и като ме обзе един кеф, една еуфория – като че ли съм се друсал. Не че съм опитвал, почтено – не съм, но смятах да го направя, дори споделих на Рени и станах пишман, щото тя четири часа не спря да ме убеждава, че това е началото на края и че имало милиард и половина по-яки неща, които трябвало човек да направи в живота си. Че като взе да ги изброява, чак и татко ми реши, че имал доста да наваксва, а аз, като се изключи че влязох в британската, и то с помощта на мама, дето непрекъснато ме натискаше, май нищо друго смислено не съм направил… Е, стана ми малко кофти, обаче Рени е готина, можеш да си дрънкаш с нея за всичко, върви като кон, не се лигави, няма примадонски номера, а пък трапчинката й на едната буза е като на братчето ми – иде ми да я щипна… И по този начин ден след ден – към този момент не ги броя – вечер приказваме за маршрута и времето, пием чай, слушаме истории всевъзможни в хижите, а туристите се оказаха непозната порода – майтапчии, не се изхвърлят, дават препоръки от кое място е вай-добре да се върви, не най-лесно, а най-красиво, чух истории, дето не ги написа в Интернет, научих всякакви трикове за раницата, за букови листа на носа, с цел да не се върнеш с опечен клюн… и всеки връх, и всяка морава, пътека и камък взеха да се запечатват в мозъка ми…
А татко ми – аз подобен не го познавам – той пък приказва за морето като за жив човек, дори една ясна вечер, на Бузлуджа, откакто ни учи по какъв начин да се ориентираме по звездите, нещо се отпусна и сподели по какъв начин се влюбил в мама. Рени мига-мига зад очилата и скрито си бърше очите, а аз се апелирам никой да не ме пита нищо в този миг, щото сърцето ми е в гърлото – такова нещо на никое място не съм изпитвал – нито в чата, нито във филмите с Киану Рийвс, нито с голите мадами от списанията, нито никъде…
Е, отново съм си същия – заран мрънкам, на обед охкам, обаче към този момент е друго – като че ли съм в центъра на света, а не на третата глуха в периферията, а Рени ми вика „ какиното ”, нищо че се оказа, че имаме единствено два месеца и 13 дни разлика – аз през януари, а тя – ноември предната година… А пък татко ми на два пъти ми сподели „ мъжки ” – когато се излегна, без да види мравуняка и го чистих от ония човекоядци, щото няма да кажа, къде чак се бяха наврели… и отново, когато Рени си не помни портмонето с парите и документите до чешмата – тичах два часа до там и обатно – добре, че никой не беше ги свил… „ Мъжки!!! ” Ти знаеш ли какво е татко ти да ти каже „ Мъжки ”???… И ми става все по-голям кеф да ходя, да си приказваме и без да желая дори припявам с тати и с Рени „ Моя страна, моя България ”… пък аз си мислех, че без слушалки и рап не може да се диша…
Обаче, Рени е самоходна библиотека и като се качим на някой връх и тя почне: „ Навред зелено: лесове,/ гори, гори до кръгозора,/ зелени чуки, долове,/ в зеленина потъва взора;/ в зелено къпят се очите,/ в зелено къпи се душата,/ смарагдени са планините/ и сенките, и светлината. /Зелени хубости, омайност!/ Кипи живот във мощ мощна. /Вред парадайс зелен! О, вред все тая/ природа царствено-разкошна!/, щото Вазов й бил от обичаните, е и Шекспир с: „ Мигът основава с майсторска ръка/ един магически празник за очите./ Но момент по-късно нещо отново така/ това чудо унищожават дните ”… пък аз единствено вицове зная, не че не се хилят с татко ми – разкъсвам ги от смях, обаче на мен ми е малко жалко да ги описвам откакто към този момент стъпах на Агликина поляна, на лобното място на Бенковски, на Шипка и в Котел, дето за първи път видяхме цивилизация и си напълнихме още веднъж раниците. Влязохме и в музея на Берон, а екскурзоводката напряко ме хвана за сърцето…
Аз къде съм живял до момента, бе, в нощните заведения или в кафенетата? Мале-е, пък що кола съм изпил – цяла цистерна, а Рени и за нея си има доктрина и изобщо не близва, обаче имало нещо, с което още не била наясно – дали Рила, или Пирин са й обичаните планини, или да изчака още малко, преди да реши – и като се върнем след седмица, отивала с една група доброволци, спечелили план, да възобновяват маркировката в Странджа Сакар, че там било доста зле… „ ти що не дойдеш за шерпа да ми носиш боята – може да ти напиша името на някой камък ”… Е, аз се хиля, обаче вътрешно съм навит и мятам взор към татко ми, пък той се прави на непукист, свива плещи – „ ти самичък си решаваш ”…
Ле-ле-е това в никакъв случай не е било… И отново вървим, вървим и ставаме, и лягаме, и дъжд, и град, и зной, и се редят Върбишки проход, и Ришки проход, и Дюлински проход, и на 23-тия ден вечерта стигаме до село Емона и там – татко ми взема две стаи в хотела, вършим прощална вечеря и ни налива по половин чаша алено и се чукваме за спечелилите и подвига тост какъв брой е горделив и с двамата, и ни прегръща, и споделя, че сутринта ще ни разсъни рано да стигнем преди изгрев до морето и да не забравим двата камъка, дето от Ком ги носим и единия да го оставим на пясъка, пък другия да го измием в морето и да си го пазим за спомен, а той щял да чака мама с бебето и на Рени родителите да дойдат да ни вземат.
И отиде да си легне, пък ние с Рени лафче цяла нощ и дори не лягаме да спим, а още в четири тръгваме към морето и я държа за ръка да не се спъне в тъмното, само че май тя ме държи и ми е готино, и ето го морето, и се събуваме, и, дребосъче, слушам, че морето ми приказва – за първи път слушам гласа му и едвам в този момент разбирам, че пребивавам и ето го слънцето като око на разсънен циклоп – това го споделя Рени, аз мълча, щото нямам речник, обаче я целувам и към този момент, и тя няма думи, и двамата единствено мълчим, и си разменяме камъните – аз, нали съм тъп – моят е огромен и Рени няма по какъв начин да го носи на врата си, обаче аз нейният ще го пробия и цялостен живот ще си го нося на верижка… И слънцето се издига, и ние се къпем, и се смеем, и времето спира… После чуваме клаксони на коли и мама, и Косьо, братчето, тича по пясъка и пада, и става, и отново тича и слушам за първи път: „ ба-те ”, „ ба-те ”…
И аз го подвигам на ръце, и го целувам по трапчинката, дето е като на Рени, и мама целувам, и се апелирам да не ме огледа никой в лицето, тъй като върша по едно и също време три неща: рева, прегръщам и обичам… Айде, дребосъче, за Странджа Сакар – различен път, щото в този момент бързам – ще изпращаме Рени на летището, а тя подобен лист със задания ми е спретнала, че до момента в който я очаквам една година да се върне от Америка – би трябвало да съм ги свършил… Ама аз се отплеснах и най-важното не ти споделих – най-готиното е, че съм единствено на шестнайсет и половина и целият живот и целият свят са пред мен, апропо – и пред теб…
